Много хора са склонни да приемат, че щом си против БСП, значи си десен, а иначе може да си зелен, либерал, центрист, социал-демократ и т.н. Всъщност в политологията „ляво“, „дясно“, „център“ и т.н. са термини със свое ясно значение. Човек може да е ляв или десен по убеждения, по икономически и социален интерес или даже по инстинкт – има хора, които се раждат леви или десни и нищо не може да ги промени. В статията си консерваторът Любомир Талев припомня основата на дясната идеология и я съотнася към приближаващите поредни предсрочни парламентарни избори с надеждата, че към урните ще пристъпят и хора, които все още правят избора си и по идеологически съображения.
5-те кьошета
Трите кита на дясното
Дясното е патриотично – десните се чувствуват доста дискомфортно от учебници и учебни програми, целящи да „доказват“, че цар Симеон Велики всъщност не е бил толкова велик и да наблягат на „мирното съвместно съществуване“ в рамките на Османската империя. Десните знаят прекрасно, че „македонците“ всъщност са българи, а т.нар. „македонски език“ представлява югозападен български диалект като това познание често им е предадено от първа ръка от техните предци – борци за освобождението на Македония първо от турски, а след това и от сръбски и гръцки гнет и за присъединяването ѝ към свободна България. Поради това десните не изпадат в томително умиление от самата мисъл, че Сърбия и Бивша Югославска Република Македония ще се присъединят към ЕС, а настояват това присъединяване да бъде категорично обвързано със строги мерки за гарантиране и защита на правата на българското малцинство в Западните покрайнини, както и на всички македонски граждани, осъзнаващи българския си произход. Десните познават и се гордеят с историята си и за тях фейсбук страници от рода на “Васил Лески”, “Диван Газов”, “Кирил Методий и брат му”, както и “Аз съм българче, обичам, гол по песъкъ да тичам” са проява на крайно лош вкус, а не на духовитост.
Десният е загрижен за българския национален интерес. Поради това той не посреща безконтролната нелегална имиграция в страната си с либералната радост, че покрай променения етнически облик на определени райони на София, градът ни най-после заприличал на европейска столица (впрочем София е европейски град много отпреди това, както тези, чиито баби и дядовци са раждани в нея, могат да свидетелствуват, но това е тема за отделен разговор). А задава въпроси каква работа вършат институциите, на които им се плаща от джоба на българския данъкоплатец, за да противодействуват на нелегалната имиграция и какви заплахи поставя същата за вътрешната сигурност и социалната система на страната. И накрая, но не и по важност, десният патриот осъзнава, че имперските стремежи на режима на Путин го правят стратегическа заплаха за България, че стопроцевата енергийна зависимост на България от Русия е заплаха за националната ни сигурност, а проекти като Белене, Южен поток и Бургас – Дедеагач са не само икономически неизгодни, но и са насочени директно срещу националния ни суверенитет.
Дясното е християнско – десният човек, дори и той самият да не е вярващ, е наясно, че ценностите, върху които е изградена Европа, са християнски. Той знае, че ценността на човешкия живот и свободата са ценности, взети от Библията, а не от произволно избрана религиозна книга или от наръчник по научен атеизъм. Поради това десният нарича тези ценности с истинското им име – християнски, а не с либералния му заместител – общочовешки. Не ме разбирайте погрешно – прекрасно осъзнавам, че християнските ценности са общочовешки. Просто на десния човек е чужда политическата коректност и обича да назовава нещата с истинските им имена. Поради това, дори да не е съгласен с някои действия на Пловдивския митрополит например, на десния не би му хрумнало и през ума да го нарича „Психолай“. За десния също така конституционната разпоредба, провъзгласяваща православното християнство за традиционна религия в България, не представлява лишена от конкретен смисъл правна норма, дискриминираща останалите вероизповедания и (най-вече) атеистите, а представлява изръз на историческата истина, че без православието и делото на Княза-Покръстител Борис-Михаил Свети, на Светите Седмочисленици и на хилядите знайни и незнайни продължители на това дело, днес нямаше да съществуват нито България, нито български народ. Десният е защитник на традиционното семейство, съставено от един мъж и една жена и намира публичното парадиране на нестандартна сексуалност (впрочем на каквато и да е сексуалност, но все още не сме чували за хетеро-паради) за неуместно и не особено възпитателно.
Дясното е капиталистическо – когато на десния човек му кажат, че днешната световна икономическа криза се дължала на „дерегулацията“, той контрира, че кризата всъщност тръгна от Fannie Mae и Freddie Mack – институциите, посредством които държавата изкуствено (т.е. антипазарно задържаше) ипотечните лихви на ниски нива, за да бъде доволен електоратът, но в един ден балонът се наду толкова много, че изгърмя. Десният вярва в малката държава, свободната инициатива и индивидуалната отговорност. Поради това в България десният защитава плоския данък и непрекъснатото намаляване на осигурителната и регулаторната тежест върху бизнеса. Десният човек е убеден (и теоретично, и от личен опит), че държавата е лош стопанин и трагичен участник в стопанския оборот. Поради това десният смята, че тя нам място там, освен като гарант, че пазарните играчи няма да станат жертва на насилие или измама, и подкрепя приватизацията (privatize, privatize everything, както беше казала лейди Маргарет Тачър, баронеса на Кестивън, царство ѝ небесно).
След всичко казано дотук става безпощадно ясно, че нито една от двете големи формации в дясно – ГЕРБ и Реформаторския блок, не покриват изцяло търсенията на консервативния гласоподавател. ГЕРБ, макар и уважаван член на ЕНП и носители на социален традиционализъм (това последното до голяма степен дължащо се на естествените инстинкти на техния лидер, който често може да бъде чут да говори за Бог като за „Началника“), са пословични с колебливото си поведение по ключовия за енергийната ни независимост и националната ни сигурност проект „Южен поток“, а наскоро и публично се дистанцираха от предложената от МО стратегия, определяща Русия като стретегическа опасност за България. Прибавете към това и периодичните им заигравки на данъчна тема (макар и последователно да поддържат плоския данък, по време на тяхното управление бе въведен нов данък върху лихвите от данъчни депозити, а в сегашната им предизборна програма е предвидено общините да могат да въвеждат добавки към този данък, за да могат да запълват бюджета си) и става ясно защо близо 1 000 000 от някогашните избиратели на СДС не припознават ГЕРБ като новата българска десница.
От своя страна РБ, макар и много по-стабилен по въпроса за заплахата от страна на Русия на Путин, има за неформален (засега) лидер човек, който публично се обяви за стоящ в ляво от центъра както по социалните, така и по икономическите въпроси. Затова не е странно, че по много от тях позициите на Блока се разминават с тези на традиционния десен електорат (особено фрапиращ пример е този с гей-парадите, когато споменатият лидер написа статия в тяхна защита и си позволи да нарече митрополит от Българската православна църква „одиозен“) и съответно остава неприпознат от близо 2/3 от избирателите на някогашния СДС. Впрочем, за да бъдем справедливи към настоящия лидер на РБ, трябва да отбележим, че той в известна степен просто следва линията на развитие, която възприе неговата партия ДСБ още преди миналите парламентарни избори, когато в широко прокламираната от нея Програма на новата десница гръмко обяви, че е възможно човек да бъде морален, без да е религиозен, забравяйки поне да вмени на този морален атеист, когото въпросната политическа сила явно припознава като важна част от електората си, задължението да признава, че моралът му все пак има християнска основа.
„Ще гласувам с отвращение“
Този превърнал се в крилат за българския политически живот израз се роди в устата на най-успешния български десен политик за последните 25 години Иван Костов между двата тура на местните избори в София през далечната вече 2003 г. Тогава на балотаж се явиха подкрепяният от БСП Стоян Александров и напусналия СДС Стефан Софиянски. Кандидатът на СДС (и лидер на синята партия) Надежда Михайлова бе останала трета в надпреварата и подкрепи Софиянски в името на това столицата да не падне в червени ръце, а Иван Костов, все още част от СДС уважи избора ѝ и гласува за Софиянски, въпреки всеизвестната неприязън между двамата.
Днес ситуацията до голяма степен е сходна. Както бе изложено по-горе, десният избирател има сериозни основания да бъде критичен и към двата основни субекта в дясно. Нормално логиката би предположила, че такъв тип избирател ще се насочи към някоя от по-малките десни формации, които претендират, че в по-голяма степен отговарят на собствените му възгледи. Проблемът обаче е, че споменатите формации нямат никакъв шанс да прескочат четири-процентовата бариера за влизане в НС, а страната е изправена пред меко казано критична ситуация. Още един мандат на досегашната тройна коалиция (БСП, ДПС и евентуално ББЦ на мястото на Атака) ще означава сигурен фалит на КТБ, а оттам – сериозни трусове в цялата банкова система, а от там и в икономиката като цяло (завръщане към мизерията от Луканово и Виденово време изобщо не е изключена); огромен бюджетен дефицит (да напомним, че ако през м. август 2013 г. имахме балансиран бюджет, то през август на тази година червено-кафявата коалиция беше успяло да отвори дефицит в размер на 1 млрд. лева); строеж на Южен поток и Белене и свързаното с това не само пълно икономическо заробване от страна на Русия на Путин, но и сериозно икономическо обедняване; отмяна на плоския данък и свързания с това срив и на бюджета, и на личните ни финанси; все по-двусмислена позиция спрямо руската агресия срещу Украйна, която в средносрочна перспектива би могла да доведе до изключването на България от ЕС и НАТО и насилственото ни включване в Евразийския съюз.
Казано другояче, критичната обстановка, пред която е изправена България, най-вероятно ще мотивира много от колебаещите се десни избиратели все пак да подкрепят един от двата големи десни субекта, в името на това да спрат този съвсем реален апокалиптичен сценарий. Такова „гласуване с отвращение“ обаче не може да бъде истинското решение на проблемите пред българското дясно и ако нещата останат непроменени, в средно- и дългосрочен план от него може да се очаква и по-нататъшен отлив.
За ползите от преференциите
Тук вече за изтерзания десен избирател, разкъсван между тежката ситуация, пред която е изправена страната му, и нуждата да прави компромиси с убежденията си, най-после има и добри новини. Промените в Изборния кодекс, позволяващи преференциално гласуване, му дават възможност да даде гласа си за някой, който максимално се доближава до собствените му позиции. За мнозина от избирателите на ГЕРБ, смутени от двусмислената позиция на лидера на партията относно санкциите срещу Русия, беше далеч по-лесно да дадат преференциално гласа си на изборите за европейски парламент за Андрей Ковачев, известен с безкомпромисната си позиция по този въпрос, както и с усилията да направи истината по македонския въпрос достояние на максимално широк кръг от хора. По същия начин мнозина консервативно настроени избиратели на РБ ще се мотивират да гласуват много по-лесно с преференциален вот за консервативни кандидати като Вили Лилков и Борис Станимиров. Убеден съм, че по същия начин либерално настроените ми читатели, които няма да се съгласят с почти нищо от написаното по-горе, ще намерят с помощта на преференцията своя кандидат, отговарящ най-пълно на вижданията им.
Следва да се отбележи, че преференциалното гласуване, така както е уредено в нашия Изборен кодекс, е далеч от съвършенството. Правилото, че всеки непреференциален вот се смята за гласуване за водача на листата, на практика бетонира мястото, а възможността избирателят да гласува преференциално само за един човек, вместо да може да пренареди цялата листа, ограничава полезния ефект от преференциалното гласуване. И все пак то следва да бъде адмирирано, тъй като дама възможност за състезание между личности и концепции и би трябвало да помогне на избиратели, които иначе биха си останали в къщи или биха дали гласовете си за партии без шанс да влязат в парламента (предимно десни, тъй като десният човек по дефиниция е индивидуалист, докато левите са свикнали да изпълняват нареждания и да гласуват за когото им каже партията; унизителният за БСП и електората ѝказус 15/15 е доказателство за това), да открият своя представител и да гласуват за него. Но то не може да се приема като панацея. Ще бъде необходима още по-дълбока реформа на избирателната ни система в посока на засилване на гласуването за личности – било чрез изцяло мажоритарно гласуване, било чрез засилване на преференциалния вот и даване на възможност за пренареждане на цялата листа. И най-важното – партиите ще трябва да намерят своето идеологическо лице и да го отстояват. Можем само да се надяваме, че преференциалното гласуване на пети октомври ще бъде първата крачка към постигането на тези цели.
