fbpx

НОВО

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Два месеца протести. Как стигнахме дотук?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Михаил Кръстев, води предаването "Реакция" по ТВ Европа. Гостуваха му авторът в платформата и журналист Кузман Илиев, проф. Антоанета Христова и Силвия Великова. Вижте пълното...

Урокът по екология, който децата ни няма да получат в училищe

Преди няколко години преживях стреса от първия си личен сблъсък с новото екологично образование в училищата. Беше точно преди подписването на Парижкото споразумение за климата в края на 2015 г. Дъщеря ми, тогава в 4-ти клас, сподели, че „въглеродният диоксид е...

Българското общество е жертва на политическо лицемерие

Гражданите са оставени на сляпо да се ориентират в обстановката Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми и неизвестни Основният въпрос е липсата на междуинституционален и междупартиен диалог Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми...

Обичам Родината, мразя държавата!

Миналата седмица в коментарите под един текст се появи баналното клише: "Обичам Родината, мразя държавата!". И човек не може да не се запита каква, аджеба, е разликата между родина и държава и защо хората са склонни да обичат едното и да мразят другото. И изобщо...

Преброяване на православните

Време за четене: 7 мин.

Едно заглавие от събота грабна погледа ми: „Над половината българи са набожни, но не са убедени, че има Бог“. Първоначално реших, че това е статия от депутата Иво Христов, защото „набожен, който не е убеден, че има Бог” ми прозвуча като евфемизъм на „дебил”. Прието е да се мисли, че „набожен” е определение за човек, който е убеден, че има Бог. Обратното е някакъв вид идиотщина. То е все едно да кажеш, че половината от футболните фенове са левскари, но не са убедени, че такъв отбор съществува”.

После обаче се оказа друго.

Не било статия от Иво Христов, а преразказ с елементи на разсъждение върху някакъв пореден доклад на Пю – изследователски център, известен с това, че редовно захранва с теми за публикации либералния печат.

Докладът се занимава с изследване върху православното християнство през 21 век. Започва с обща статистика и накрая отново го обръща на хомосексуализъм и еднополови бракове. Няма лошо. Нека. Но да оставим настрана това и да обърнем внимание върху представите за православието, които споделя и лансира този документ, защото е важно и ми се струва, че в някои просветени и модерни среди на православието се гледа все още като на провинциално суеверие, изповядвано от неграмотни бабички.

Статията започва така: „Над половината православни християни в България вярват в Бог, но не са съвсем сигурни, че той съществува“. Вероятно въпросите в анкетата (ние не ги виждаме нито в публикацията, нито на сайта на Пю) са били „Православни ли сте?”, „Вярвате ли в Бог?” и „Съвсем сигурни ли сте, че Бог съществува?”. Сигурно са отговорили хора, които знаят, че България е православна страна и следователно те, като българи, са православни. И това дава основание на авторите на проучването до края да говорят все от името и за сметка на „православните”.

По-нататък, тръгнали веднъж по пътя на тази логика, ще видим, че не всички „православни” вярват в чудеса и не всички вярват в рая и ада.

Дори има такива „православни”, които вярват в рая, но не вярват в ада, което на практика си е все едно да приемаш деня, но да отричаш нощта.

Също така (слава Богу!) повечето „православни” вярват в съществуването на душа. Но не всички. Религията била важна за 15% от „православните” в България, а още по-малко ходят на църква, молят се и се причастяват.

С извинение към „авторитета” на Пю и на добруващите в сянката на този авторитет български медии – това са пълни глупости. Все едно да тръгнеш да изследваш колко процента от всички жени са мъже (макар че като се замисли човек, и такова изследване можем да дочакаме от Пю съвсем скоро).

Всички православни вярват в Бог и не се съмняват, че той съществува, 100% вярват в чудеса, защото за тях свидетелстват Писанието и Преданието, 100% вярват в рая и ада, защото 100% вярват в съществуването на душата и в нейното безсмъртие, а след телесната смърт за душата има само две възможности: или да е с Бог, или да е без Бог; адът не е нищо друго, освен отсъствие на Бог.

100% от православните ходят на църква, молят се и се причастяват, защото църквата е богочовешки организъм, основан от Христос, в нея се извършват тайнствата и чрез причастието се осъществява общението в богоуподобяването (св. Василий Велики е казал: човекът е твар, получила повелята да стане бог), а молитвата е единственият начин човекът да общува и да разговаря със своя Творец. 100% от православните знаят всичко това. Ако не го знаят, те просто не са православни.

Да си православен християнин е стандарт. Не е въпрос на лични интерпретации относно тайнствата, църквата и задгробната съдба на душите.

Стандартът е описан в Никео-Константинополския Символ на вярата. Той е клетвата, която дава човек, преминавайки през тайнството на Кръщението. Православните са единствените, които изповядват този символ така, както е бил установен. Затова се наричат „православни” и никой не е посмял да им го отрече, въпреки всички извращения, които са направени през вековете и със Символа, и с вярата в името на модернизма, политиката и „догматическото развитие”.

Въпреки това сякаш е станало традиция в „интелигентните, модерни и просветени” среди да се гледа на православието с насмешка, което показва и разглежданата статия. Сякаш православните са някакви ретроградни, необразовани и даже малко нечистоплътни люде.

Най-православна от всички православни страни е Етиопия (което не е вярно, защото те са дохалкидонци, но нека сега не се захващаме с това), православните са суеверни, непоследователни, не са наясно със себе си (как тогава да са наясно с еднополовите бракове!) и не са особено „цивилизовани”. Модерният свят с право гледа на тях като на гръцки козари, брадати грузинци и тъмни балкански субекти.

Защо е така? Главните причини са две. Едната е църковна, другата е светска и политическа.

Останалият християнски свят не може да прости на православните, че не са отстъпили от старата вяра, от Църквата (една, свята, вселенска и апостолска) такава, каквато я основава Христос и над която праща Св. Дух на Петдесетница.

Още от V век започва догматическото отдалечаване на Запада с въвеждането на „филиоквето” (промяна в Символа, според която Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина – това е прието, за да се подчертае божествената природа на Христос срещу учението на арианите, но в крайна сметка поврежда тринитарния догмат), а след 1054 Западната църква окончателно отпада и така започва историята на католицизма.

Заедно с недопустимата промяна в догмата за Св. Троица, католицизмът приема и други „нововъведения”, сред които сравнително късното учение за непорочното зачатие (според него Дева Мария се е родила чиста от първородния грях, но ако това е възможно, раждането на Христос става безсмислено), учението за чистилището (според него съдбата на душата подлежи на промяна и след смъртта) и разбира се – догматът за непогрешимостта на папата (по-точно за неговата непоколебимост ex cathedra).

Последният превръща римокатолицизма в преди всичко политическо движение с всички последици от това. Една от тези последици – продаването на индулгенции като следствие от учението за свръхдлъжностните заслуги – стига до такива уродливи измерения, че предизвиква появата на протестантството.

Протестантството се отдалечава още повече от православието.

В своя антиклерикализъм, в своя протест срещу католическата йерархия, то отрича тайнството Свещенство и прекъсва апостолската приемственост. Така на практика престава да бъде църква. На католическия сръхцентрализъм то противопоставя един свръхдецентрализъм, в следствие на който днес никой не може да изброи всички протестантски „църкви”, както не може да изброи и всички видове италианско или френско вино.

Но колкото и много да са протестантските църкви, нито някоя от тях, нито римокатолиците, нито будистите, нито шинтуистите, нито шаманистите, нито коя да е била друга религия по света не е била подлагана на такива нападки от страна на войнстващия атеизъм, както православната. Може би защото истината е страшна…

Другата причина е политическа.

Още Хънтингтън раздели християнската цивилизация на Западна и Православна, като в центъра на едната постави Съединените щати, а на другата – Русия. Колкото и да не сме съгласни с това деление, то вече е придобило официалност и всякакви идеолози и пропагандатори го ползват при конструирането на посланията си.

Когато либералният Запад занемари християнството, на Изтока не му остана друго, освен да го играе консервативен и християнски. И не просто християнски, а православен. Говорим за Русия. Да, наистина, от XIX век насам руснаците показват брилянтни православни богослови – първоначално в Русия, а после в емиграция по обясними причини. Техният принос към теорията е огромен и едва днес Западът започва да го открива и признава.

Руското богословие (заедно с гръцкото, пък и сръбското и българското в лицето на Юстин Попович и Серафим Алексиев) връщат православието на нивото му от времената на Йоан Златоуст, Григорий Богослов и Василий Велики. За съжаление, това възродено православие бързо бива инструментализирано от евразийството и вкарано като аргумент в идеологическата борба и хибридната война.

Анализаторите, пропагандаторите и медиите на нападнатата страна не могат да не отвърнат на удара с подобни грозни средства и покрай всичко друго жертва става и православието, макар да е толкова мистично, толкова небесно и толкова устремено към други светове.

Статията, която провокира всичко казано дотук, е част от една дългосрочна и организирана кампания за омаловажаване на православието, за разглеждането му в парадигмата на отживелиците и суеверията, за водене на публиката към убеждението, че православието е нещо такова, което дори да се изкаже по важен въпрос и то да се изкаже правилно, не трябва да му се обръща внимание, защото се е изказало водено от тежки предразсъдъци.

Статията се опитва да каже, че православните са хора, които сами не са наясно със себе си какви са точно, но са последователни в това да бъдат ретроградни и мракобесни като етиопци.

Описаният в статията човек, който не е сигурен дали има Бог, дали има душа и дали тази душа е безсмъртна, не е православен. Той е продукт на модерните времена и на атеистичното възпитание, според което религията не е начин на живот, а в най-добрия случай нещо като екстравагантен клуб за забравени фолклорни танци.

Такова мнение е невярно, но освен това е и наивно и обижда не толкова онзи, за когото е изказано, колкото този, който го изказва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Източник: Webcafe.bg

Споделете чрез

Предишен

Следващ