Преброяване на православните

Едно заглавие от събота грабна погледа ми: „Над половината българи са набожни, но не са убедени, че има Бог“. Първоначално реших, че това е статия от депутата Иво Христов, защото „набожен, който не е убеден, че има Бог” ми прозвуча като евфемизъм на „дебил”. Прието е да се мисли, че „набожен” е определение за човек, който е убеден, че има Бог. Обратното е някакъв вид идиотщина. То е все едно да кажеш, че половината от футболните фенове са левскари, но не са убедени, че такъв отбор съществува”.

После обаче се оказа друго.

Не било статия от Иво Христов, а преразказ с елементи на разсъждение върху някакъв пореден доклад на Пю – изследователски център, известен с това, че редовно захранва с теми за публикации либералния печат.

Докладът се занимава с изследване върху православното християнство през 21 век. Започва с обща статистика и накрая отново го обръща на хомосексуализъм и еднополови бракове. Няма лошо. Нека. Но да оставим настрана това и да обърнем внимание върху представите за православието, които споделя и лансира този документ, защото е важно и ми се струва, че в някои просветени и модерни среди на православието се гледа все още като на провинциално суеверие, изповядвано от неграмотни бабички.

Статията започва така: „Над половината православни християни в България вярват в Бог, но не са съвсем сигурни, че той съществува“. Вероятно въпросите в анкетата (ние не ги виждаме нито в публикацията, нито на сайта на Пю) са били „Православни ли сте?”, „Вярвате ли в Бог?” и „Съвсем сигурни ли сте, че Бог съществува?”. Сигурно са отговорили хора, които знаят, че България е православна страна и следователно те, като българи, са православни. И това дава основание на авторите на проучването до края да говорят все от името и за сметка на „православните”.

По-нататък, тръгнали веднъж по пътя на тази логика, ще видим, че не всички „православни” вярват в чудеса и не всички вярват в рая и ада.

Дори има такива „православни”, които вярват в рая, но не вярват в ада, което на практика си е все едно да приемаш деня, но да отричаш нощта.

Също така (слава Богу!) повечето „православни” вярват в съществуването на душа. Но не всички. Религията била важна за 15% от „православните” в България, а още по-малко ходят на църква, молят се и се причастяват.

С извинение към „авторитета” на Пю и на добруващите в сянката на този авторитет български медии – това са пълни глупости. Все едно да тръгнеш да изследваш колко процента от всички жени са мъже (макар че като се замисли човек, и такова изследване можем да дочакаме от Пю съвсем скоро).

Всички православни вярват в Бог и не се съмняват, че той съществува, 100% вярват в чудеса, защото за тях свидетелстват Писанието и Преданието, 100% вярват в рая и ада, защото 100% вярват в съществуването на душата и в нейното безсмъртие, а след телесната смърт за душата има само две възможности: или да е с Бог, или да е без Бог; адът не е нищо друго, освен отсъствие на Бог.

100% от православните ходят на църква, молят се и се причастяват, защото църквата е богочовешки организъм, основан от Христос, в нея се извършват тайнствата и чрез причастието се осъществява общението в богоуподобяването (св. Василий Велики е казал: човекът е твар, получила повелята да стане бог), а молитвата е единственият начин човекът да общува и да разговаря със своя Творец. 100% от православните знаят всичко това. Ако не го знаят, те просто не са православни.

Да си православен християнин е стандарт. Не е въпрос на лични интерпретации относно тайнствата, църквата и задгробната съдба на душите.

Стандартът е описан в Никео-Константинополския Символ на вярата. Той е клетвата, която дава човек, преминавайки през тайнството на Кръщението. Православните са единствените, които изповядват този символ така, както е бил установен. Затова се наричат „православни” и никой не е посмял да им го отрече, въпреки всички извращения, които са направени през вековете и със Символа, и с вярата в името на модернизма, политиката и „догматическото развитие”.

Въпреки това сякаш е станало традиция в „интелигентните, модерни и просветени” среди да се гледа на православието с насмешка, което показва и разглежданата статия. Сякаш православните са някакви ретроградни, необразовани и даже малко нечистоплътни люде.

Най-православна от всички православни страни е Етиопия (което не е вярно, защото те са дохалкидонци, но нека сега не се захващаме с това), православните са суеверни, непоследователни, не са наясно със себе си (как тогава да са наясно с еднополовите бракове!) и не са особено „цивилизовани”. Модерният свят с право гледа на тях като на гръцки козари, брадати грузинци и тъмни балкански субекти.

Защо е така? Главните причини са две. Едната е църковна, другата е светска и политическа.

Останалият християнски свят не може да прости на православните, че не са отстъпили от старата вяра, от Църквата (една, свята, вселенска и апостолска) такава, каквато я основава Христос и над която праща Св. Дух на Петдесетница.

Още от V век започва догматическото отдалечаване на Запада с въвеждането на „филиоквето” (промяна в Символа, според която Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина – това е прието, за да се подчертае божествената природа на Христос срещу учението на арианите, но в крайна сметка поврежда тринитарния догмат), а след 1054 Западната църква окончателно отпада и така започва историята на католицизма.

Заедно с недопустимата промяна в догмата за Св. Троица, католицизмът приема и други „нововъведения”, сред които сравнително късното учение за непорочното зачатие (според него Дева Мария се е родила чиста от първородния грях, но ако това е възможно, раждането на Христос става безсмислено), учението за чистилището (според него съдбата на душата подлежи на промяна и след смъртта) и разбира се – догматът за непогрешимостта на папата (по-точно за неговата непоколебимост ex cathedra).

Последният превръща римокатолицизма в преди всичко политическо движение с всички последици от това. Една от тези последици – продаването на индулгенции като следствие от учението за свръхдлъжностните заслуги – стига до такива уродливи измерения, че предизвиква появата на протестантството.

Протестантството се отдалечава още повече от православието.

В своя антиклерикализъм, в своя протест срещу католическата йерархия, то отрича тайнството Свещенство и прекъсва апостолската приемственост. Така на практика престава да бъде църква. На католическия сръхцентрализъм то противопоставя един свръхдецентрализъм, в следствие на който днес никой не може да изброи всички протестантски „църкви”, както не може да изброи и всички видове италианско или френско вино.

Но колкото и много да са протестантските църкви, нито някоя от тях, нито римокатолиците, нито будистите, нито шинтуистите, нито шаманистите, нито коя да е била друга религия по света не е била подлагана на такива нападки от страна на войнстващия атеизъм, както православната. Може би защото истината е страшна…

Другата причина е политическа.

Още Хънтингтън раздели християнската цивилизация на Западна и Православна, като в центъра на едната постави Съединените щати, а на другата – Русия. Колкото и да не сме съгласни с това деление, то вече е придобило официалност и всякакви идеолози и пропагандатори го ползват при конструирането на посланията си.

Когато либералният Запад занемари християнството, на Изтока не му остана друго, освен да го играе консервативен и християнски. И не просто християнски, а православен. Говорим за Русия. Да, наистина, от XIX век насам руснаците показват брилянтни православни богослови – първоначално в Русия, а после в емиграция по обясними причини. Техният принос към теорията е огромен и едва днес Западът започва да го открива и признава.

Руското богословие (заедно с гръцкото, пък и сръбското и българското в лицето на Юстин Попович и Серафим Алексиев) връщат православието на нивото му от времената на Йоан Златоуст, Григорий Богослов и Василий Велики. За съжаление, това възродено православие бързо бива инструментализирано от евразийството и вкарано като аргумент в идеологическата борба и хибридната война.

Анализаторите, пропагандаторите и медиите на нападнатата страна не могат да не отвърнат на удара с подобни грозни средства и покрай всичко друго жертва става и православието, макар да е толкова мистично, толкова небесно и толкова устремено към други светове.

Статията, която провокира всичко казано дотук, е част от една дългосрочна и организирана кампания за омаловажаване на православието, за разглеждането му в парадигмата на отживелиците и суеверията, за водене на публиката към убеждението, че православието е нещо такова, което дори да се изкаже по важен въпрос и то да се изкаже правилно, не трябва да му се обръща внимание, защото се е изказало водено от тежки предразсъдъци.

Статията се опитва да каже, че православните са хора, които сами не са наясно със себе си какви са точно, но са последователни в това да бъдат ретроградни и мракобесни като етиопци.

Описаният в статията човек, който не е сигурен дали има Бог, дали има душа и дали тази душа е безсмъртна, не е православен. Той е продукт на модерните времена и на атеистичното възпитание, според което религията не е начин на живот, а в най-добрия случай нещо като екстравагантен клуб за забравени фолклорни танци.

Такова мнение е невярно, но освен това е и наивно и обижда не толкова онзи, за когото е изказано, колкото този, който го изказва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Източник: Webcafe.bg

[contact-form][contact-field label=”Име” type=”name” required=”true” /][contact-field label=”Имейл” type=”email” required=”true” /][contact-field label=”Интернет страница” type=”url” /][contact-field label=”Съобщение” type=”textarea” /][/contact-form]

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.