Лии Дуигън*
Тази книга е важна, защото представя търсене на истината относно много противоречив въпрос – кръстоносните походи.
Преди няколко години, някои западни лидери умували, кой ще предложи най-унизителното извинение за кръстоносните походи. Колко велико и важно, да “оправдаваш” нещо случило се преди хиляди години! Твърди се, че кръстоносните походи са били предприети напълно злонамерено, безмислена агресия срещу невинни и беззащитни хора, и че целия мюсюлмански свят се разрушава оттогава насам; и тази оправдана несправедливост извинява всяко Мюсюлманско насилие срещу запада в днешно време. Нещо повече, предполага се, че кръстоносните походи са причината Ислямът да бъде толкова изостанал в сравнение със запада културно, технологически, политически и икономически (стр. 4).
Всичко това са глупости, казва Родни Старк.
Аргументът на Старк е толкова ясен и състоятелен, че може да се обобщи в един параграф:
“Кръстоносните походи са били провокирани. Не са били първият ход на Европейската колонизация. Не са били провеждани заради земи, плячка или за индоктриниране. Кръстоносците не са били варвари, които са жертвали култивираните мюсюлмани. Те искрено са вярвали, че служат в Божиите батальони.” (стр. 248)
Истината е от значение. Историята също. Никой на запад не изглежда да се ядосва заради завладяването на християнски земи от мюсюлманите, подлагайки жителите на различни гонения векове наред дори и до днес. Първата вълна от нападения засегнала Близкия Изток, Персия, Египет, северна Африка и Испания. Втората – погълва Анатолоия и Константинопол, а третата се разбива в стените на Виена в сърцето на Европа. Не поради липса на желание мюсюлманите не успяват да завладеят цяла Европа и цялото Срдиземноморие. Това е история и върху общата картина, която тя показва, трябва да се разглеждат кръстоносните походи. (Цялата история е дадена в първа глава, “Muslim Invaders”)
Веднъж един обучаващ се учител от държавното училище ми каза: “Няма проблем да учиш децата на неща, които не са истина стига това да ги кара да се чувстват добре.” В случая с кръстоносните походи, неверни неща са казани, за да се почувстват западняците зле.
Християните трябва да се изправят срещу лъжливата история без значение как хората ще се почувстват.
Някои факти
Всъщност кръстоносните походи са провокирани от 300 години непрекъснати агресивни атаки от страна на мюсюлманите срещу християнския свят. Най-накрая през 1095 г. византийският император пише до Папата с молба за военна помощ.
Няколко години по-рано египетския халиф е унищожил църквата на Светия гроб, заедно с много други християнски църкви и свещени места в Святата земя. Мюсюлманите са убивали и заробвали християнските поклонници. Претегляйки познатите исторически събития, Старк заключава: “Във всички събития, масовите убииства на християнски монаси и поклонници са били обичайни… Тези събития поставят под съмнение твърдението на мюсюлманите, че са толерантни към други религии” (стр. 84-85). Папата и неговите проповедници се позовават на тези многобройни случаи призовавайки своите християнски рицари да защитят своите братя в Христос.
Дали кръстоносците са заминали на изток, за да забогатеят? Надали – да отидеш на кръстоносен поход е било скъпо начинание. “Кръстоносците не са били предвождани от хора, които са имали в излишък”, пише Старк, “но от водачите на големи семейства, които напълно са осъзнавали цената на кръстоносните походи, която многократно превъзхожда скромните материални награди, които биха могли да очакват; повечето са се включвали с огромна лична сума, като някои съзнателно са стигали до банкрут” (стр. 8).
Завладявайки Светите земи, кръстоносците установяват малки царства, които не биха могли да оцелеят сами без финансовата подкрепа на Европа. Затова на тях не трябва да се гледа като на колонии в какъвто и да било смисъл. Колониите се очаква да бъдат печеливши за държавата притежателка, както е била Индия за Англия. Всички сме учили в училище как крал Джордж и парламентът изцеждал печалби от техните американски колонии.
“Във всички случаи,” казва Старк, “е абсурдно да идентифицираме кръстоносните царства като колонии в обичайния смисъл на думата … Откъм условия на политическо управление, царствата са били напълно независими от която и да било Европейска държава. Откъм икономическа експлоатация би било по-приемливо да кажем, че Европа е била колония на Светите земи, защото всички блага и ресурси са се движели от запад на изток.” (стр. 173).
Митът за мюсюлманската цивилизация
Дали наистина европейците са били варвари, а мюсюлманите цивилизовани, както твърди ревизионистите? В главата наречена “Западното ‘невежество’ срещу Източната ‘култура’”, Старк преобръща наопаки това общоприето схващане.
“Изисканата култура, която арабите са придобили, са научили от подчинените си народи”, казва Старк (стр. 56). Християни, Юдеи, Зороастрианисти и Хиндуисти, всички са били вече цивилизовани и култивирани, когато мюсюлманите са ги завладяли, след което приписали всичките им постижения на себе си – било то образование, архитектура, търговия или корабостроене. Много от постиженията на “мюсюлманската цивилизация” е работа на немюсюлмани (виж стр. 59 за някои видни примери) насилени да приемат арабски имена и да публикуват трудовете си на арабски. Докато е имало немюсюлмански източници от където да черпи ресурси, арабската цивилизация процъфтява. Когато след векове преследване и насилствено обръщане към исляма източниците пресъхнали, мюсюлманският свят започнал да се разпада.
Същевременно Европа напреднала в сферата на транспорта (стр. 67–68), земеделието (стр. 69–70), военни технологии и учения (стр. 70–76). “Дори да приемем твърдението,” казва Старк, “че образованата част от арабите притежава изключително познание за класически автори и е произвела някои впечатляващи математици и астрономи, си остава фактът, че те са далеч от жизненоважни технологични пособия като седло, стремена, подкова, каруца, плуг, лък, Гръцки огън, корабостроитене, моряци, ефективно въоръжение и добре обучена пехота. Не е чудно, че кръстоносците са успели да маршируват повече от двадесет и пет хиляди мили, да победят по-многоброен враг и да продължават напред стига Европа да е готова да ги подпомага” (стр. 76).
Аргументите на др. Старк изглеждат прости, но не са обикновени твърдения. Всичко което казва е подкрепено от известни и лесно достъпни исторически факти.
Три черни белега
В популярните схващания, трите известни черни белега срещу кръстоносците са: насилие срещу Европейските евреи; масовото клане на невинни последвано от пленяването на Йерусалим през 1099; и плячкосването на Константинопол, Християнски град, през 1204 г. Др. Старк разисква истината относно тези безчинства.
Първият кръстоносен поход (1095-1099) се състои от три по-малки “похода” предназначени да се срещнат при Константинопол и да нахлуят в мюсюлманска територия като обединена сила. Два от тях успели: походът на “Принцесата” воден от френски и норвежки благородници и походът на “Селяните”, воден от Петър Отшелника. Третата група – “Германският поход” – не пристигнали. Тази група, а не останалите, атакувала юдеите, предимно в долината Рейн.
Това е било направено въпреки упоритите усилия на германските епископи да предпазят юдеите (стр.126–127). С все още пресните спомени от тези зверства, когато вторият кръстоносен поход тръгнал през 1145 г., Св. Бернард от Клейървакс се намесил успешно предотвратявайки втори погром на юдеите при Рейн.
Така че наистина някои от кръстоносците са виновни за убииството на немски юдеи, но повечето не са. Църквата не е съучастник в това, напротив, тя прави всичко възможно, за да го спре.
Какво да кажем за кървавата баня в Йерусалим? Старк обяснява, че според конвенцията на средновековната война, градове, които се съпротивляват на нахлуваща армия, обикновено са наказвани сериозно ако бъдат превзети от врага – традиция, която е от древните времена на Асирия и Римската империя. “Наистина е била жестока и кървава епоха,“ казва Старк, „но нищо не може да бъде схванато в морален контекст нито в контекста на морални прозрения или исторически разбирания чрез нехронологично налагане на Женевската конвенция към тези времена” (стр. 158).
Може би трябва да противопоставим на Йерусалим мюсюлманското пресъздаване на Антиохия през 1268 г. заключавайки “клане, което шокира дори мюсюлманските историци … оргия на мъчение, убииства и осквернение” (стр. 231), но “едва споменато в много съвременни западни исторически книги за кръстоносните походи” (стр. 232). Така или иначе, кланетата в пленническите градове са рядко необикновена подробност в историята на този греховен свят, нито са изобретение на кръстоносците.
Колкото до плячкосването на Константинопол, това се е случило само двеста години по-късно след Византийското предателство и двуличие – включващо таен императорски съюз със Саладин срещу третия кръстоносен поход (стр. 198) през 1189. През 1204 г. камъчето, което обърнало каруцата, било стартирането на неочаквано нападение срещу флота на четвъртия кръстоносен поход, който бил събран в Константинопол по покана на императора, под предтекста да ги снабди с провизии преди нападането на мюсюлмански Египет. С разрушен флот и с опасност за живота поради глад, кръстоносците се обръщат срещу причинителя на тяхното злощастие и превземат града (стр. 213–217). Дори по-добри хора са правили по-лоши неща, предизвикани от по-леки обстоятелства.
Хокейна история
Обеспокояващото в случая е че такава книга е трябвало изобщо да бъде написана. Фактите за кръстоносните походи са налице такива каквито са били, чакащи да бъдат показани. Никаква детективска работа не е била нужна. Всичко, което Родни Старк е направил е било да “синтезира работата на специалистите (историци) в по-схватлива перспектива, написана в проза, която е достъпна за обикновения читател” (стр. 9). В това той се е справил възхитително.
Дали има нещо общо това, че дълго време след като последният кръстоносец се е оттеглил от Светите земи, през 1453 мюсюлманските армии плячкосват Константинопол, столицата на източния християнски свят, преименуват го на Истанбул, заменят известните му църкви с джамии и го държат и до днес? Дали са били лоши чувства към кръстоносците, които подтикнали турските армии през шестнадесети век да завладяват чак до християнските балкани, напредвайки безмилостно докато не спрели накрая при Виена и Лепанто? Дали тези отдавана умрели кръстоносци, през следващите 400 години постепенно преобразили вилнеещата Османсак империя в Свирепия Мъж на Европа?
Мюсюлманите не са преоткрили негодуванието срещу кръстоносните походи докато Османската империя не загубила силата си да завладее християните и мюсюлманският свят бил принуден да се конфронтира със западния свят, който вече е претърпял реформация и индустриална революция, скачайки в модерната епоха докато лампата на Исляма угасвала. Трябва да има причина за това. Някой трябва да е виновен – не би могло да е вродената изостаналост на исляма. И така кръстоносните походи, заедно с установяването на Израил, се превърнало в обяснението за всичко което не е наред в ислямския свят през последните четири века. Някак си ако не бяха кръстоносните походи, сега места акто Афганистан, Судан и Саудитска Арабия щаха да са много по-напред от днешния западен свят.
Западняците са се хванали на митът за злите, непровокирани кръстоносни походи, които са разбили брилянтната мюсюлманска цивилизация и сега настройват мюсюлманският джихад срещу запада. Може би Родни Старк е прав като приписва излюпването на този мит на Просветените историци, които са искали да унизят и дискредитират Църквата (стр. 6), в полза на хуманизма.
Какъвто и да е случаят не можем да правим рационална или справедлива оценка за настоящето ако се основаваме на много шарлатанства в миналото.
