Да превеждаш Джеймс Джойс и Пол Остър

Пол Остър – авторът на прословутата „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“,  „Бруклински безумства“ – сега се представя със своя последен и вече преведен на български език роман „4321“. Преводът е дело на Иглика Василева. Нейна заслуга е и преводът на големия роман на Джеймс Джойс „Одисей“. Книга, която е привлякла вниманието и на Умберто Еко в онези статии и размишления, които наскоро издателство „Изток-Запад“ придстави под заглавие “ Средновековното мислене“. Книгата на Пол Остър е с издателската марка на издателство „Колибри“.


Георги Коритаров: Каква трудност представляваше за Вас предизвикателството да се изправите пред текста на чуждия език и да преведете толкова динамични и сложни диалози като тези на Пол Остър, с толкова интересна трансформация и психология на образите? За колко време се превежда такъв обем роман?

Иглика Василева: Всеки преводач сигурно ще има различен отговор, зависи как работиш. За Пол Остър аз съм работила 11 месеца и смятам, че за по-малко не бих могла. Аз не работя много бързо, но и авторът не иска бърза работа, защото книгата е пълна с много справки, които трябва да се правят. Това е цялата американска история от 1947-ма година насам с убийството на Кенеди, на Мартин Лутър Кинг, движението за граждански права на цветнокожите, войната във Виетнам, студентските бунтове по време на  войната и така нататък. Справки – на всяка страница по няколко, но не само справките са трудността при Пол Остър. Той сменя на 280 градуса стила си.

Във всеки един етап и в самата книга и спрямо предишни книги.

Най-вече спрямо предишни книги. Той носеше марката постмодернист,  работеше в този стил на постмодернизма във всичките си предишни книги. Може би затова „Нюйоркска трилогия“ го направи известен в целия свят,  а в същото време в интервютата, които дава напоследък твърди, че цял живот се е готвил да напише такава книга. Това е много традиционен разказ, много класически разказ, единственото некласическо нещо в нея е това, че той разработва един образ, един генетичен материал, така да се каже, в четири варианта.

Четири проекции на един човек, но има четири въображения за живот.

За най-различни видове животи, в зависимост от израстването, в зависимост от средата – има ли пари, няма ли пари, има ли книги, няма ли книги, има ли родители и така нататък. Те са разгледани успоредно, а не поотделно.

Не е странно. Защото те живеят равнопоставено. В романа и в неговото съзнание.

Но са много различни.

Да, разбира се, че са различни. Откъде идва усещането за нещо естествено, тръгвайки към разработката на такава сюжетра линия на разчетворяване на образа? У всеки от нас живее една много особена алтернативност на възможностите. Големи творци, които са извеждали това осъзнато като състояне, са писали за този проблем. В „Калина Алена“, повест на Шукшин, героят казва „Ако имах деветте си живота, за които си мечтая, единият щях изживея в затвора“, защото той е освободен затворник. Тук имаме четирима Фъргюсън. Много често човек си казва „сега мога да бъда писател, мога да бъда и лекар, мога да бъда и инженер. Какво да избера?“. Става лекар. И почва да си представя „ако бях станал писател, как щях да живея“. За това става дума.

Става дума за тези избори, пред които човек е изправен. И какъвто и избор да направи, той продължава: „ако бях избрала това, ако бях избрала друг мъж, ако бях избрала друга работа “ и така нататък, но това е някак си много овладяно, много хубаво представено, много вещо представено, защото и други хора са се опитвали да правят това раздвоени. Вирджиния Улф във „Вълните“ прави от шест гласа един човек. Всъщност те са един човек в шест проявления.

Един много особен роман на Вирджиния Улф с един много силен, звукоподражателен, украсяващ елемент. Да има ли усещане читателят, че константната величина в този роман е американският демократизъм?

Може би, да. Той идва от самия автор. Не може да бъде друг. Той винаги е бил със своите убеждения и ги насажда в тези герои. Някои от тях са доста аполитични, но независимо от това живеят по начин, който би могъл да бъде определен точно така. Освен това, хубавато в романа е, че читателят започва да харесва някои от образите и да чака тяхното появяване. Друго нещо, което би могло да заинтересува читателите е, че на места той е, бих казала, дори досадно документален. Всичко е много документално. Тази книга авторът пише бавно, за разлика от другите. Пасаж по пасаж. Той казва, че всеки пасаж обработва по три пъти, пише на ръка, само на ръка пише. Три години. След това дори я преписва на пишеща машина, не на компютър. Преписва на пишеща машина пасаж по пасаж и така. Името на книгата първоначално е било Фъргюсън. Но след убийството в град Фъргюсън в Мисури.

Голям расов скандал.

Един бял полицай убива чернокож младеж, но решава, че асоциациите ще бъдат директни и затова дава това иначе странно, спорно заглавие.

С това заглавие е много по-близо до истинския смисъл на играта с образите. И находчиво го е измислил. Много е интересно обаче посвещението, защото неговата съпруга също е…

Писателка.

Не знам дали в същия мащаб световноизвестна, но на почитателите на литературата е известна – Сири Хуствет и със сигурност можем да допуснем, че това съжителство взаимно им е повлияло.

О, в това няма никакво съмнение. Освен това той две неща казва за съпругата си – първо, че една дума не излиза от къщата преди Сири да я е прочела, тоест тя чете всичко след него. Тя му е редактор, който предполагам, че го съветва освен чисто словесно, но и за промяна на някои от образите, смяна на гледни точки. Той изцяло приема нейните идеи. Тя е феминистка, разбира се, но както добре знаем феминизмът за много други демократични права се бори. Той приема изцяло нейното верую. И двамата са много близки като творци и като хора, разбира се.

Ако преводът на последния роман на Пол Остър, за който самият автор счита, че това е книгата на живота му, Ви е отнел 11 месеца, то колко време Ви отне да направите този брилянтен превод на „Одисей“?

Три години. Колкото на Джеймс Джойс му е коствало да го напише. И това е трудна книга, защото има много контекст. Там преводаческата работа е малко археологическа работа. Тя е пълна със скрити цитати, които не можеш да ги преведеш ей така, след като съществуват в българската литература. Много се радвам, че в тази книга фигурират много български преводачи. Защото има много цитати. Това не са само Шекспир, Вергилий и Йейтс. Библията също е там. Изпъстря книгата си с препятствия, на места непреодолими препядствия. Когато аз започнах да работя книгата, май че беше две хилядната година, вече имаше доста голям натрупан технически материал върху нея и това помага да се прочете, да се види как е изтълкувана някоя глава. Колкото помага толкова и не помага.

Даже пречи.

Много пречи. В това съм абсолютно убедена. Защото той дава някакво тълкувание на един абзац, но е много неясен, когато го четеш за първи път, независимо дали си българин или англичанин. Превеждайки го, макара да знаеш какво иска да каже авторът, ти трябва да запазиш цялата тази неяснота в превода, за да може да бъде повторно тълкувана от читатели, от критици, според тяхната ерудиция и начетеност. Това е много важна задача на преводача – действително да създаде този потенциал за различно тълкуване, който съществува в оригинала.

Опитвам се да си представя как ли е изглеждал Джойс, когато е писал „Дъблинчани“ и колко е бил различен, когато е писал „Одисей“.

Много са свързани „Дъблинчани“ с „Одисей“.

„Дъблинчани“ е част от един живот, който е живот на реализма на времето. Това е една уникална митология, която е такава метафора на модерния свят, която обаче бидейки метафора на модерния свят ни отпраща към корените на човешката цивилизация. Не толкова трудоемкостта на трите години, колкото философският кладенец в който сте се спуснали при превода е бездънен.

Беше много приятно. Кога иначе ще прочета всички тези автори, ще ги препрочета? При един повторен прочит, дори Шекспир, да не говорим за всички останали – той изглежда другояче. Ти вече виждаш едни дълбини…

Защото са вкарани в един много особен контекст. Ти го гледаш и го виждаш по нов начин. И се учудваш. Казваш „а, как не съм го забелязал?“

Да, да, просто се изумяваш. Все едно някой ти отваря завеса. Не съжалявам за това усилие. Да, тогава живях като войник. Няма отпуски, няма летни и зимни ваканции. Нищо няма, защото това е толкова херметичен текст, че ако се откъснеш от него макар и за два дни, връщането става много трудно.

Два въпроса. Кратки – с много трудно за отговаряне съдържание. Пол Остър на кого принадлежи, на американците и на техния затворен свят или на света? И Джеймс Джойс на кого принадлежи – на света или на католицизма като един от сегментите?

Горкият Джеймс Джойс толкова е страдал от тоя католицизъм, въпреки че е завършил Йезуитски колеж. И двамата, според мен, в различна степен и в различна дълбочина, принадлежат на света. Това, което е интересно при Пол Остър, по-различно, отколкото при Джеймс Джойс е, че принадлежи не толкова на Америка, колкото на Европа. Той е много европейски писател. Не типичен американски писател, нищо, че се занимава само с Америка и не излиза от пределите на Америка.

А Джеймс Джойс какъв писател е ?

Световен е, световен е. Не е ирландски писател, нито английски.

mm

“ Консерваторъ “ е независима платформа за всички дясно мислещи хора в България в истинския смисъл на тази дума. Нашата мисия е да защитаваме истински десните позиции.

Share This