Държавните компании в огромната част от случаите са на загуба, но по-важното е, че винаги имат негативен ефект върху конкуренцията и потребителите. Защо?
Първо, за разлика от “частните”, държавните компании винаги могат да разчитат на помощ от бюджета. Те набират капитал от “пула” на публичните средства и когато трупат загуби – използват именно публичните средства, за да ги покриват. Тоест драмата винаги е за данъкоплатеца. А мениджърите в тези компании отлично знаят, че не работят за реални “акционери”, които ще ги уволнят при загуби. Тоест имаме сгрешени стимули априорно.
Второ, държавните компании винаги “изтласкват” частните фирми в сектора, в който влизат. Заради възможността в крайна сметка да се финансират чрез принуда – данъци и помощта от бюджета – те изглеждат по-сигурни от конкурентите си, наддават се нелоялно с тях за оскъдните производствени фактори и в крайна сметка водят осакатяване на конкуренцията. Оттам по-лошо качество на услугата и дефицити на важни стоки. Като прибавим, че държавата логично прави правилата именно в тяхна полза – картинката става още по-тягостна.
Намаляването на ставката на който и да е данък – пряк или косвен – е винаги и само “дясна” политика.
Логиката на “левите”, които промотират мярката като идеологически тяхна, е, че така ще се “стимулира” потреблението, ще се оправят неравенствата или ще помогнат на хора с по-ниски доходи и финансови възможности…
Тази логика почива на грешното допускане, че доходът или частната собственост не принадлежат на онзи, който ги изкарва и създава с труда и усилията си, а са нещо съществуващо само за себе си, следователно трябва да се разпределят от държавата въз основа на нейни си усмотрения – социални, културни или стратегически.
Напротив, доходът е доброволно разменена частна собственост срещу труд или услуга. Самата частна собственост per se е следствие на труд или доброволна размяна. Следователно, когато е намалена “ставката” или “основата” на един или друг данък – повече частна собственост и генерирана стойност остават в онези, които първоначално са ги създали. Това по дефиниция е дясната гледна точка за света – всекиму според заслугите, разбирай “меритокрация”.
Когато се смъква ДДС за дадени стоки, да речем, не е нужно веднага да се вдигат други данъци, осигуровки или минимални осигурителни прагове, за да се пълни дупката в хазната.
С едната ръка да се дава, а с другата да се взема. Не. Просто дефицитът в бюджета може да се намали, като се орежат непродуктивни разходи.
Логиката, че не трябва да се намалява ДДС на едни стоки (диференцирани ставки), защото друг браншове щели да поискат същото, или пък ще се появи дефицит в бюджета, оттам да има смяна на данъчната система… Такава логика значи само едно: данъци никога, ама никога да не се намаляват, а държавата никога, ама никога да не признае, че може да е по-ефикасна и с по-малко изземане на ресурс от създаващите го в реалната икономика. Което, разбира се, е логически и морален нонсенс.
Намаленото ДДС за ресторантьорите и заведенията е отлична мярка. Не е приятно за ресорния финансов министър, но удобството за данъчната администрация и “ситостта” на фиска не са и не могат да бъдат цел сами по себе си. По никакъв повод те не бива да имат преимущество пред нуждите и удобството на реалната икономика, създаваща благата за политическо раздаване.
Където може да се смъкват данъци надолу – да се смъкват. Нетно така се намалява бремето върху “производителите” на стойност, захранващите “потребителите” на такава – бенефициентите от бюджетното преразпределяне.
Няма никакво значение дали има диференцирана ставка за едни или други браншове – важното е общата данъчно-осигурителна тежест да намалява. Ако може за всички поотделно – за всички. Ако не – където може. Книги, лекарства, храни – ефектът върху икономическия процес би бил единствено ползотворен.
Парадоксално, но т. нар. “косвени” данъци, всъщност имат ефект на “преки” такива. Всеки от нас има ограничен ресурс, да речем, за книги на месец. Ако той е средно 30лв., намаляването на ДДС не означава по-ниска цена на книгата, защото ние имаме фиксирана сума и сме склонни да я дадем така или иначе – а значи повече пари у издателите за инвестиции, работни места и печалби, теост стимули за конкретния бранш. Обратно, ако ДДС е високо – цените не се “вдигат”, защото и кешовите наличности на потребителите са същите – а просто ще има по-малко ресурс за изброените дейности по-горе. Именно завръщането на изгледите за печалби и смисъл от инвестициите ще вдигнат на крака бизнеса и ще ни извадят от кризата.
Днес мерките (60/40) са за сметка на печалбите – където изобщо има такива – и целят да запазят мястото на работника и дохода му на същите нива
При свиване на икономиката – следва да се намалява и бремето на държавата, която харчи винаги по политическо усмотрение, тоест нетно води до похабяване на стойност.
Хазната също трябва да реже разходи, а не непременно да тегли дълг, тоест да ползва вътрешни и външни спестявания от частния сектор. Отбрана, администрация и ненужни щатове, неефективни капиталови разходи – има много “сланинка” за обиране и то днес. Както всеки от нас е принуден да приоритизира разходите си в тези условия – така и нашите “служители” в държавната машина следва да го направят. Завъртането на колелото и освобождаването на частна инициатива ще влее кръв отделните сектори – и оттам ще дойде подемът.
Най-грешното е сега да се пилеят оскъдни спестявания за саниране, мостове и публични строежи – на микро ниво, това само ще доубие секторите, които най-много пострадаха от кризата, отклонявайки оскъдните спестявания от тях – туризъм, услуги, развлечения, заведения и IT индустрията. “Не” на непроизводствени разходи – днес те са по-вредни от всякога.
Ясно е, че субсидиите са много опасен инструмент – и ще вземат от едни, за да дават на други, обърквайки още повече сигналите на пазара у нас и отлагайки възстановяването. Обратно, изчистването на системата от грешните инвестиции и връщането на доверието в прозрачността и прогнозируемостта на законовата и бизнес среда – са много по-бърз и ефективен начин за създаване на спестявания и възможност за капиталово натрупване, инвестиции и оттам растеж.
Днес – пред лицето на икономическата криза – разбирането тези прости постулати имат по-голямо значение откогато и да било.
