Предстоящите избори за президент на САЩ, които ще се проведат през ноември месец по-късно тази година, ще са най-трудните и травматични за Демократическата партия от 80-те години насам. Тогава Уолтър Мондейл – кандидатът за президент на партията, загуби 49 щата от Роналд Рейгън, печелейки само родната му Минесота и в столицата Вашингтон (окръг Колумбия, DC).
В средата на 80-те основният проблем на Мондейл и демократите бе, че те се изправят срещу силен кандидат. Тогава Роналд Рейгън сърфираше върху висока републиканска вълна, която заливаше всичко под себе си. Днес обструкциите пред демократите обаче са от по-друго естество. Отново има републиканска вълна в страната, но тя не е респектираща и нейното преодоляване е напълно възможно. Но стените на плавателния съд, с който демократите ще посрещнат републиканското вълнение, изглеждат прекалено ниски. Този път, за разлика от 80-те години на миналия век, проблемът не е в това, че републиканците са прекалено силни, а в това, че демократите са твърде крехки. А за лошата кондиция на опозиционната на Доналд Тръмп партия има редица причини: от такива, свързани с нейната политика, до онези, които касаят вътрешнопартийната консолидация, та до стратегическото ѝ позициониране. Но стига общи приказки, да дадем няколко примера.
Откакто Доналд Тръмп стана 45-ят президент на САЩ, демократите инвестираха изключителен ресурс – като време и като енергия – за три неща. Първото, да докажат, че изборите през 2016 година са откраднати, а не спечелени от актуалния американски президент. Второто, да верифицират сътрудничество покрай тогавашния вот между американския президент и руския му колега Владимир Путин. Третото, да инициират процедура по импийчмънт срещу Тръмп, с която, ако и да не успеят да го изхвърлят от Белия дом, то поне да го компрометират пред американската общественост.
В крайна сметка, след толкова много ефирно време и пот на челото, демократите в САЩ удариха на камък и в трите си основни насоки. Ресорните американски институции казаха, че – да, имало е руска намеса в изборите през 2016 година, но че тази интервенция не е причинила решаващ ефект за получените резултати. След това специално назначеният за целта прокурор, Робърт Мълър, след 22 месеца разследване и 448 страници доклад, заключи, че не е намерил доказателства за сътрудничество между (екипите на) Тръмп и Путин, които да послужат за повдигане на правдоподобно и издържано обвинение. А накрая Сенатът в САЩ отхвърли двете обвинения, стоящи в основата на импийчмънта на Тръмп, за обструкция на Конгреса и за злоупотреба с власт. Междувременно рейтингът на американският президент по-скоро се движеше нагоре, отколкото надолу, дори достигайки своя личен пик от 47% одобрение. В допълнение, републиканските избиратели се мобилизираха, докато на демократическите тепърва им предстоеше да влязат в режим на съперничество помежду си покрай първичните избори в рамките на партията, които трябва да посочат нейния кандидат за президент.
Или с други думи, през годините от управлението на Доналд Тръмп Демократическата партия предпочете да се упражнява повече в жанра на интригата, отколкото в този на политиката. А текущите първични избори в нейното лоно имат шанса да маркират разломи, които да повлияят на мобилизацията на електората ѝ, когато окончателният кандидат на демократите се изправи срещу Доналд Тръмп.
Такъв класически разлом, познат ни още от надпреварата между Хилари Клинтън и Бърни Сандърс през 2016 година, бе този на по-умерения корпус на партията срещу радикално-либералното ѝ крило. Това крило днес се олицетворява както от младото поколение в партията (хората около конгресмените Рашида Тлаиб, Илхан Омар и Александрия Окасио-Кортес), така и от по-старото такова (кандидатите за президент Бърни Сандърс и Елизабет Уорън). Общото между различните генерации радикали е, че те враждуват срещу политическия естаблишмънт на партията (олицетворяван както от спийкъра на Камарата на представителите, Нанси Пелоси, така и от текущия кандидат за президент, Джо Байдън). Другото общо помежду им е, че те залагат на императивността и революцията, така както и на истеричната промяна “тук и сега”.
Нещо повече, инициативата в Демократическата партия изглежда е в ръцете на тези по-радикални нейни представители. Ако това наистина се окаже така, то това значи, че Демократическата партия обръща естествения жизнен процес: вместо да върви от своето юношество към житейската зрялост, тя прави точно обратно, изживявайки пубертет на трета възраст. Доброто представяне на Бърни Сандърс в Айова и Ню Хемпшър, макар и да не е изненадващо, е пример в тази посока*.
Този път обаче нещата с разделителните линии в Демократическата партия са много по-сложни, отколкото те са били някога скоро.
Един път, понеже самото радикално-либерално крило враждува помежду си: било по конюнктурни причини (Бърни Сандърс срещу Елизабет Уорън), било по поколенчески (“старците”, Бърни Сандърс и Елизабет Уорън, срещу “младоците”, Рашида Тлаиб, Илхан Омар и Александрия Окасио-Кортес).
Втори път, умереният центристки корпус на партията също е разделен сам по себе си (в ролята на “Хилари Клинтън” този път влизат поне трима човека: Джо Байдън, Пийт Бутиджидж и Ейми Клоубучър). В допълнение, представителите на тази по-умерена група разчитат на различен тип електорални сегменти (ако Джо Байдън се надява на афро-американския вот, то Пийт Бутиджидж залага на “белите” гласове от предградията).
Трето, с всички възможни условности, в рамките на Демократическата партия все повече се наблюдава наличието на разграничаващи се един от друг “бял либерализъм” и “черен либерализъм”: първият се изразява по-скоро в икономически категории (тук по-левият Сандърс и по-умереният Пийт Бутиджидж съществуват в една графа), докато вторият – по-скоро в политически шаблони (тук компания си правят по-умереният Джо Байдън и по-радикално ориентираните представители на младото поколение на демократите).
Ако политиката бе музика, а партиите – изпълнители, то Демократическата партия щеше да е нещо средно между белия Еминем, който прави “черна” музика, или като черния Майкъл Джексън, който прави “бяла” музика.
Избуяването на радикално-либералното крило в Демократическата партия предполага обуславянето на следващия риск пред нея: ако Бърни Сандърс успее да спечели номинацията на кандидат за президент, то шансовете на демократите да победят Доналд Тръмп автоматично се свиват. Подобен сюжет вече видяхме в Обединеното кралство, където консерваторите постигнаха една от най-внушителните си победи от десетилетия насам. Заслуга за последното имат редица фактори, но един от най-значимите такива бе тясната идеологическа профилираност на председателя на опозицията, Джереми Корбин. Оттук ще видим дали американските леви научиха урока си от провала на британските си колеги, а именно, че колкото по-обострено идеологически си, толкова по-малко апетитен ставаш за електорална консумация на масовата публиката. Един американски Джереми Корбин би означавало сравнителен комфорт за републиканците през ноември месец тази година.
Така или иначе, за над три години Демократическата партия имаше само една значима победа срещу Тръмп и тя през ноември 2018 година, когато демократите успяха да си върнат контрола върху Долната Камара на Конгреса. Друг техен успех, по-скоро подарен им от американския президент, бе частичното “затваряне/спиране” (shutdown) на федералното правителство на САЩ от края на 2018 и в началото на 2019 година, през който период рейтингът на Тръмп регистрира най-ниските си стойности. Това обаче е твърде малко за твърде много време.
Друг фактор, който прави кондицията на демократите повече от стихнала, е това, че икономиката на САЩ се развива повече от добре (стабилен ход на БВП и рекордно ниска безработица). Самият Доналд Тръмп прави грешки, включително и аматьорски такива, но за съжаление на демократите, тези грешки са най-вече във външната му политика, която продължава да бъде слаба референция за избирателите при формирането на техния вот.
Ако приемем метафората, че Демократическата партия е кораб, то през последните няколко години този морски съд се движеше на бърз ход, но в погрешната посока, а екипажът на палубата враждува помежду си. Платната на кораба са транспаранти, на които пише “Той е руски колаборационист”, докато в същото време един от кандидат-капитаните е човек, който е против активната външната политика на САЩ и сам се определя за социалист.
Но подобен морски съд не му трябва вълна, за да се разбие.
*Разбира се, тук има уговорка. Айова и Ню Хемпшър са по-хомогенни откъм етносната си специфика щати, които, със своя предимно “бял” и северно-градски характер, са по-откликващи към експериментите на левия либерализъм, политически и икономически. За сметка на това, Бърни Сандърс тепърва се очаква да има проблеми в щати като Невада и Южна Каролина (където ще се проведат следващите първични избори на партията), в които Джо Байдън ще се представи по-добре, включително и заради “южната си стратегия”, разчитаща на избиратели от афро-американски произход.
