Това беше преди петдесет години. Беше преди век. Беше преди хиляда години. Президентът на Френската република напусна поста си. Ненадейно. Заради един изгубен референдум. Без увъртане, нито обвинения срещу несъвършенствата на всеобщото гласуване, качеството, възрастта, образователното ниво на избирателите. Цинцинат се върна към плуга си. Той се казваше Шарл дьо Гол. Парадоксът беше огромен: човекът, когото упрекваха за условията на връщането му във властта през 1958 г., даде урок по демократична безпогрешност на всички свои критици, които го сравняваха с Наполеон III или с Мусолини.
Той даде пример, който нямаше да бъде последван: през 1992 г. Франсоа Митеран обяви, че няма да подаде оставка, дори ако Договорът от Маастрихт бъде отхвърлен. През 2005 г. Жак Ширак не се отказа от поста си, въпреки провала на референдума за европейската конституция. През 2007 г. Никола Саркози (подкрепян от почти всички депутати от десницата и левицата) превърна отхвърления от народа текст в текст, приет от националното представителство.
Когато говорим за демократична криза, винаги трябва да се връщаме към извора. Когато говорим за Петата република, трябва да си спомним, че вече не говорим за едни и същи институции. Когато говорим за референдум по гражданска инициатива, за да се оплачем, че избирателите не могат да изразят волята си между две президентски кампании, трябва да кажем, че до неотдавна те можеха, между парламентарните избори и референдумите, да постигнат промяна на мнозинството и дори оттегляне на държавния глава. Това се наричаше Петата република. “Жискар я разруши от суета, Митеран от гордост, Ширак от нехайство”, казваше Мари-Франс Гаро с горчива прозорливост.
Шарл дьо Гол в Коломбе-ле-дьоз-Еглиз, 27 април 1969 г., на референдума за промяна на Конституцията с обновяване на Сената
Свещената правова държава
При генерал Дьо Гол Конституционният съвет не цензурираше закона, гласуван от народните представители, в името на “велики принципи”, които тълкува, както смята за уместно. При генерал Дьо Гол чуждестранни съдии не диктуваха нашето поведение в името на “човешките права”. При генерал Дьо Гол чуждестранни технократи не управляваха нашата валута, нито нашата индустриална и търговска политика.
Днес Дьо Гол щеше да бъде обвиняван, че не зачита свещената правова държава, т.е. управлението на съдиите. Той имаше своя собствена йерархия:
“Първо Франция, после държавата и накрая правото”.
Щеше да бъде смятан от медиите за популист, от Еманюел Макрон за националист, за колбертист от либералите, за демодиран от прогресистите, за “позорен представител на белия патриархат” от феминистките, въпреки че той даде право на жените да гласуват, за ислямофоб от антирасистите, защото не иска неговото село да стане “Коломбе-с-двете-джамии”*.
Днес Дьо Гол щеше да бъде захвърлен в позорния кюп на апостолите на нелибералната демокрация, скъпа на Виктор Орбан. Просто защото смяташе, че демокрацията е власт на мнозинството, а не тирания на малцинствата в името на велики принципи.
* Игра на думи на Colombey-les-Deux-Mosquées (Коломбе-с-двете-джамии) с Colombey-les-Deux-Églises (Коломбе-с-двете-църкви), мястото, където Дьо Гол е починал – бел. пр.
Автор: Ерик Земур, “Фигаро”
Превод от френски: Галя Дачкова
