Елиминацията на Хасан Насрала е най-сериозният удар по Хизбула от стартирането на операцията “Северни стрели” на Израелските отбранителни сили насам. Убитият лидер на въпросната шиитска групировка притежаваше авторитет и влияние, далеч напускащ границите на Ливан, и организационни умения, без които ръководената допреди дни от него организация тепърва ще изпитва дефицити.
Всъщност след ликвидирането на Касем Сюлеймани – ръководителя на външно-политическото звено на Ислямската революционна гвардия Ал-Кудс – на багдадското летище през 2020-та г. след американски удар, Хасан Насрала остана като най-важния и ценен елемент в иранската мрежа от милиции, изплетена в Близкия изток. Именно под негово ръководство през Първата и Втората ливанска война Хизбула причини най-близкото нещо до стратегически поражения, което Израел някога е познал в своята история от 1948-ма г. насетне. Специално назначената от израелското правителство комисия “Виноград”, чиято цел да бе разследва поведението на военните и политически лидери в Тел Авив по време на конфликта, заключи, че във Втората ливанска война през 2006-та г. “полувоенна организация от няколко хиляди човека се съпротивлява няколко седмици на най-силната армия в Близкия изток, която притежаваше пълно въздушно превъзходство, числено и технологично предимство”. Войната тогава приключи с оттеглянето на Израел от Южен Ливан и с приемането на Резолюцията 1701 от ООН, чиито основни компоненти – изтеглянето на Хизбула на север от р. Литани и разоръжаването на въпросната терористична организация – така и не бяха изпълнени. А Хизбула, натрупала допълнителни сили и възможности в годините след онази война, остана като боеспособен инструмент, готов за активиране срещу Израел. Оттук изявеното желание от тези дни на временно изпълняващия длъжността министър-председател на Ливан Наджиб Микати – на тази позиция с подкрепата на Хизбула и шиитската партия Амал – ливанските редовни въоръжени сили да бъдат разположени в Южен Ливан е силно закъсняло, кризисно и спорно изобщо доколко е изпълнимо в този момент.
Именно след края на Втората ливанска война през 2006-та г. и като горчива равносметка от нейния резултат започва повсеместната инфилтрация на структурите за управление и контрол на Хизбула от страна на израелските служби. Резултатът от тези усилия е особено видим през последните две седмици, в които Тел Авив систематично унищожава логистичните, комуникационни и кадрови мрежи на шиитската групировка. Убийството на Хасан Насрала е своеобразен венец на този процес на инфилтрация и саботаж, който показва степента на уязвимост на шиитската организация от израелските служби. В ръцете на Мосад Хизбула се оказа една разбита “Енигма”.
Въпреки изключителното значение, което елиминацията на Хасан Насрала има за Хизбула и за шиитската мрежа в Близкия изток, то няма да доведе до унищожаването на въпросната организация. Хизбула не е змия, настъпването на чиято глава до доведе до смъртта на тялото. По-скоро Хизбула е самото тяло, организъм, структура, сраснали се дълбоко в шиитското общество в Ливан (и сътрудничеща си политически с някои основни християнски партии в страната). Показателно за това е, че от периода на удара срещу Насрала, последван от няколко часа неясната по отношение на съдбата на ръководителя на Хизбула, през обявяването на неговата смърт и последвалите дни ракетният бараж от Южен Ливан срещу Израел не бе преустановен, а даже напротив, той разшири географския си периметър. Главата може да я няма, но скелетът остава; а коренът ражда нова чутура. Елиминацията на Насрала е много важна стъпка, но тя не е всичко, заяви министърът на отбраната Йоав Галант при посещение на разположените в Северен Израел сухопътни сили на страната.
При подобна ситуация – с оперирането на лимитирани по обхват действия на израелските специални части (б.ред. – която вече е факт) или по-мащабно нахлуване в Южен Ливан от редовните сухопътни сили на страната – ще бъде важно каква би била и реакцията на Иран. Основна част от причините за устойчивостта на Хизбула през Първата и Втората ливанска война бе именно подкрепата, която тази групировка получаваше от Техеран. За да възпрепятства помощта на Иран за Хизбула в актуалните измерения на конфликта, Тел Авив (и Вашингтон) вече извършиха удари по логистични маршрути, използвани за пренос на боеприпаси от Техеран към Бейрут, разположени по сирийско-ливанската и сирийско-иракската граница, а Израел се опитва да наложи и своеобразен контрол върху летището в Бейрут, така че то също да не бъде използвано за пренос на военно карго от Иран. Във вътрешно-политически план пък Бенямин Нетаняху се опитва да консолидира подкрепата за задълбочаване на военните действия, осигурявайки си сътрудничеството на доскорошния му критик Гидеон Саар, който ще бъде министър без портфейл (засега) в изпълнителната власт на страната. Саар е един от гласовете за продължаване и увеличаване на обема на военните действия на страната срещу Хизбула.
В тази ситуация на усилващ се натиск срещу Хизбула, Иран е поставен в много трудна и сложна ситуация. С всеки удар на Израел спрямо шиитската групировка тя понася материални щети, а Техеран – колатерални имиджови такива.
От една страна, Техеран би пострадал в очите на своите съюзници в региона, ако не отговори на Израел. При удара срещу Хасан Насрала бе убит и де факто втория човек във външно-политическото звено на иранската Ал-Кудс, Абас Нилфорушан. Още повече, че Иран, позовавайки се на своето “стратегическо търпение”, избра да не реагира непосредствено на убийството на ръководителя на Хамас Исмаил Хания на иранска територия. Тази предпазливост на режима на аятоласите вече създава проблеми за Техеран в комуникацията му с някои стоящи близо до него шиитски формирования в Ирак, а такива ще се появят толкова повече с Хизбула, колкото тя продължава да инкасира засилващи се загуби. Все пак въпросната шиитска организация се включи във войната на Хамас с Израел като опит да смекчи натиска върху сунитската терористична групировка. Логично е Хизбула, която в момента е във фокуса на активността на израелските удари, да очаква сега подобна солидарна роля да изиграе и Иран.
От друга страна обаче, Техеран си дава ясно сметка, че ако инициира някаква форма на военна подкрепа за Хизбула, то това ще бъде използвано от Израел като претекст да нанесе удари по персийската държава, изобличавайки допълнително слабостта на режима на аятоласите, и да въвлече във войната и САЩ. Последното, на свой ред, би означавало и преустановяването на опитите на новото иранско правителство, ръководено от президента Масуд Пезешкян, да разведри отношенията със Запада като цяло и да възобнови преговорите за ядрено споразумение с Вашингтон в частност (тяхното саботиране, разбира се, би било допълнителен успех за Тел Авив). Тези комплекси причини обясняват внимателното поведение на режима на аятоласите, който, отвъд обичайните си реваншистка реторика и закани, на този етап се въздържа от резки действия. Подобно поведение има логика и в стратегическото ситуиране на въпросната страна, в което прошиитските формирования в Близкия Изток трябва да бъдат използвани като актив, а не като пасив. А това ще рече – те да бъдат активирани в защита на Иран, а не Техеран – в тяхна. Публично заявената увереност в устойчивостта на Хизбула от страна на властите в Техеран със сигурност има пропагандно измерение, но тя почива и на стратегическо планиране – военната доктрина на Израел предполага бързи действия в краткосрочни конфликти, а конвенционална война с Хизбула не обещава нищо подобно.
Иран няма полезен ход. Ако режимът на аятоласите реагира с военен отговор, който да не е предварително договорен като онзи от април месец тази година, той ще се превърне в мишена на Израел; ако избере да не го прави, неговото регионално позициониране ще претърпи не само морални щети. Все пак в момента Иран е поставен в ситуацията да наблюдава как любимото му дете, Хизбула, бива систематично унищожавано от отколешния враг, Израел.
