Ругаят ни, че с чужди/на наший дух и нужди/народи сме събрани – /но тези, що любехме,/или боготворехме,/що правяха в скръбта ни?
– „Бедят ни“, Иван Вазов
Една от големите причини за националните ни нещастия е липсата на духовно единство у нашия народ. Нашите образовани или полу-образовани хора по манталитет са твърде много рационалисти или материалисти, и твърде малко, за да не кажем никак, спиритуалисти. Рационализмът и материализмът създават разногласието в обществото, спиритуализмът – единението, а всички заедно – обществената хармония.
Науката или по право това що наричаме наука и разум, е често пъти заблуждение. Логическите заключения на едни, особено когато не могат да се проверят на практика, са нелепост за други. Борбата между разните философски схващания е била и ще бъде. Тая борба създава разединение в обществото и често пъти го разделя на враждебни и ожесточено борещи се помежду си лагери.
Ако е така разединително влиянието на науката, на чистия разум, на рационализма за човешкото общежитие, не ще и дума че въздействието на материализма, в основата на който е плътската похот, т.е. егоизма в най-вулгарния смисъл на думата, е много по-разрушително.
Единствен елемент на единение в обществото е спиритуализмът, духовната култура, почиваща на сърцето, произлизаща от духовния мир на човешкото същество, което се стреми към неземното, пренебрегващ материалното. Не разума, не и грубия интерес, а сърцето единствено и трайно е направлявало националните и обществени движения. То е било винаги главният им пулс и мотор на всяко обществено проявление, на всяка обществена и национална борба. Даже и тогава когато обществото е разделено на враждебни лагери, вследствие влиянието на разните рационалистични и материалистични течения и доктрини, сърцето е, което ръководи масите в борбата, защото научните концепции са недостъпни за простолюдието, а материалният интерес, от какъвто размер и да е, отстъпва пред върховния интерес на всяко живо същество да запази съществуванието си, да съхрани живота си. Чувството на самосъхранение отстъпва, не пред златото, не и пред каквато и да било материална облага, а само пред по-силното чувство из областта на духовния мир – чувството на силна любов и силна омраза.
Народните маси във великите движения се импулсират единствено от сърцето и затова големият водач, за който народните маси се убедят че е без сърце, егоистичен индивидуалист, без силна любов или силна омраза, загива от своите последователи.
Ние, българите, за жалост не разбираме тая истина. Увлечени през нашето Възраждане от стремеж за интелектуално и стопанско надмощие в борбата с турчина, за да извоюваме и политическо такова, ние дадохме твърде малко място на сърцето, особено след Освобождението, и накрай станахме жертва на хуманитарните и материалистични идеи. Ние забравихме, че свободата ни бе преди всичко резултат на голямата любов и страшната омраза на нашите хайдути, комити и хъшове, които създадоха въстанията и кланетата, без които намесата на Русия беше немислима. Докато имахме по нещо останало в духовната ни съкровищница, ние победихме турците. Докато чувството на голяма любов към Родината и силна омраза към предателите изпълваше сърцата ни, ние побеждавахме, но от момента, в който идеите за хуманност и лично добруване взеха надмощие, от момента, в който голяма част от нас взехме да гледаме на предатели, лъжци и доносници като на себеподобни, на добри, но изнудени събратя, от момента, в който започнахме да мечтаем за мир на всяка цена, от момента, в който пораженският дух напълно облада голяма част от българската интелигенция и от народните маси, от тогава започнаха нашите истински нещастия: предателствата, погромите, бунтовете, пораженските престижни режими, униженията, атентатите, комунистическата диктатура, унищожението на духа.
Най-печалното обаче е това, че ние и днес, след толкова поуки и трагедии, не можем да се опомним, да изоставим хлъзгавия и наклонен път, по който стремглаво вървим към погибел. Ние още не можем да разберем, че спасението ни е в нашето единство, което може да се постигне не чрез масовите партии, не чрез народовластието и либерализма, т.е. слободията, не и чрез материализма, т.е. класовата и съсловна борба на живот и смърт, а единствено чрез спиритуализма, чрез високо издигане принципа на беззаветна любов към българството, към неговото общо благополучие и чрез силна, безкрайна омраза към всичко това що иска да го унищожи. Нашата разпокъсана и незнайна интелигенция, респективно нашите общественици, не само че нищо не правят в това отношение, но стоят в престижно бездействие, когато отделни общественици, членове на международни явни и тайни организации и партии осъществяват подривна дейност в страната под чужда диктовка и за чужди на българското племе интереси.
Изолирането на държавата в лагера на популизма и брътвежите с Изтока ще вдъхнат нови сили не на нашия народ, а единствено и само на тази подривна дейност, която не признава нищо родно, свято и мило.
Няма ли един български Цицерон, който да извика:
Quousque tandem abutere, Catilina, patientia nostra? Докога, о Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?…
