Немислимото се случи: Доналд Тръмп и Ким Чен-ун се срещнаха, запазвайки си място в една от най-любопитните страници на историята. Този път, вместо бомбардиране с епитети, имаше размяна на усмивки.
И да ни снимате симпатични, хубави и слаби, пошегува се американският президент със струпалите се фотографи (а очевидно и не само с тях, с оглед на това, че репликата бе произнесена в присъствието на северно-корейския лидер).
Отвъд публичното измерение на срещата обаче, каква е реалната равносметка от подписаното съвместно изявление от името на Доналд Тръмп и Ким Чен-ун?
Тя със сигурност има своите симпатични страни, доколкото предполага нова посока на отношенията между САЩ и Северна Корея. Ако от 50-те години насам те бяха доминирани от споделената враждебност (две страни, макар и формално, са все още във война), то този документ предоставя възможност за трасирането на друг път.
Тя притежава и хубави нюанси, тъй като в споменатото изявление двете държави се ангажират с определени отговорности. Вашингтон – да даде гаранции за сигурността на Северна Корея. Пхенян – да работи в посока пълната денуклеаризация на полуострова. Ангажирането на диалог с Пхенян, който да доведе до смекчаване на напрежението в двустранен и регионален аспект, също е хубаво само по себе си.
Равносметката от общото изявление между Доналд Тръмп и Ким Чен-ун обаче има и своите слаби оттенъци: подписаното изявление няма реална юридическа стойност и обвързващ характер, а по-скоро се развива в посоката на произволната пожелателност. В документа денуклеаризацията е представена сравнително постно: това не е онази “пълна, проверима, необратима денуклеаризация” (CVID), за която настояваше американската страна допреди дни.
Но от срещата в сингапурския остров Сентоса печелят и Доналд Тръмп, и Ким Чен-ун.
За разлика от форума на Г-7 в Канада, американският президент този път не стоеше встрани от процеса и съществуващия консенсус, а се прояви като главен фактор за случващата се динамика в Сингапур. Едва ли вече някой помни кои са били лидерите и какво са си казали те в Канада. Чисто медийно, разбирателството с Ким Чен-ун предизвиква много повече интерес, отколкото съществуващите различия между Тръмп, от една страна, и Меркал, и Макрон, от друга.
В допълнение, по-агресивният подход на Доналд Тръмп спрямо Пхенян се доказа като по-работещ от пацифистката и дипломатическа алтернатива. За почти година и половина начело на Белия дом политиката на Тръмп спрямо Северна Корея вече е по-успешна, отколкото сумарно бе тази на Барак Обама за осем години.
Оттам нататък Северна Корея едва ли ще бъде “дръпната” от китайската орбита, но интензификацията на отношенията между Вашингтон и Пхенян със сигурност будят притеснение в китайския президент Си Дзинпин. За последния е еднакво важно така както Ким Чен-ун да не дава основания за засилване на американското военно присъствие в Източна Азия, така и да не позволява реална геополитическа преориентация на Пхенян. Директни разговори Вашингтон – Пхенян, без посредничеството на Пекин или друга трета държава, е нещо, което не очарова китайската държава.
Наред с това, Тръмп ще остане в историята като първия действащ американски президент, срещнал се със своя северно-корейски хомолог. А ако общото изявление прерасне в конкретни стъпки за денуклеаризация на полуострова, то Тръмп ще е сключил най-сложната (и добра) сделка в живота си.
Ким Чен-ун, от своя страна, печели най-важното: време. Всичко, което ще намали напрежението между САЩ и Северна Коря е в полза на северно-корейския лидер, тъй като единствените реални предизвикателства пред властовия му монопол са от външно-политическо естество.
И ако самият северно-корейски лидер си спечели статута на ръководител на ядрена държава, то срещата с Доналд Тръмп го легитимира политически на международната сцена. За това допринесе и третирането на Ким Чен-ун като на равноправен от юридическа гледна точка субект. Пропагандата в Северна Корея вече набляга на всичко това.
А какво иска Ким Чен-ун от Доналд Тръмп?
На първо място, гаранции за физическото оцеляване режима му. Ким Чен-ун е млад и по примера на дядо си Ким Ир Сен, той иска да управлява дълго. За целта са му необходими, ако не обезателно добри, то поне поносими отношения с най-голямата военна сила – САЩ.
На второ място, премахване на режима на икономически санкции, които са наложени върху Северна Коря. Въпреки наложената популярна представа, Ким Чен-ун трябва да си “купува” подкрепа – само че не тази на хората, а на елита около него, така че същият да не изпада в изкушението да бъде в конспиративна комуникация със службите на други държави.
Имайки предвид всичко това, предизвикателствата пред САЩ не приключват с провелата се среща. Администрацията на Доналд Тръмп ще трябва оттук нататък да мотивира Северна Корея да направи две неща.
Едното е Пхенян да се ангажира с точен времеви диапазон за денуклеаризацията на страната. Т.е освен на “какво”, Северна Корея трябва да отговори и на въпроса “кога”. Или с други думи, текстът от общото изявление между Тръмп и Ким Чен-ун трябва да се трансформира в споразумение, в което цифрите и датите да са повече от думите.
Другото е изграждане на достоверен механизъм за проверка и контрол на процеса на денуклеаризация с международно участие.
И тук президентът Тръмп има два силни коза.
Първият е, че санкциите срещу Пхенян остават, докато, по думите му, “ядрените оръжия не са фактор” (въпреки информацията, че Китай отново се “разсейва” при изпълнението на санкционния режим).
Вторият е, че на този етап САЩ не предвиждат оттегляне на разположените в Южна Корея свои военни части (въпреки загатването от страна на Тръмп, че може да бъдат преустановени съвместните военни обучения между Вашингтон и Сеул).
Всичко това ни подсказва, че срещата между Тръмп и Ким Чен-ун по-скоро имаше за цел да официализира базова рамка, за която са се разбрали предварително преговорните екипи на двете държави.
Отвъд обективите на камерите обаче конкретният ядрен разговор между САЩ и Северна Корея тепърва започва.
Дано да не е неугледен, грозен и дебел.
