fbpx

Дотам и обратно: Граница

„Ако имам това нещастие
да доживея чак до пенсия,
ще разкажа своите спомени,
въпреки че няма полза от това.“

Не умирахме от щастие
Контрол

 Петък. Алармата в 6:00 ме събужда, за да ми напомни, че отново съм се успал. Протягам се в леглото, докато в съзнание ми бавно изплува мисълта, че тази сутрин няма да тренирам, нито ще отида на работа. Чакат ме близо 900 километра път и бегла представа къде ще заспя довечера. Следва обичайна рутина: душ, храна за котките, бързо посещение в магазина. Към 7:45 се разхождам в парка и точно дояждам ябълката си, когато пред блока спира кола. От нея слизат мъж и Вера – спътничката ми, с която трябва да стигнем до границата между Румъния и Украйна, където ще ни чака 13-годишният ѝ син. В последствие разбирам, че той е останал при баба си и дядо си в град Чернигов, който се намира между Киев и границата с Беларус. Към настоящия момент е полуразрушен, а детето успява да се измъкне с бягащи от войната приятели на Вера, които го вземат със собствените си деца. След тридневно приключение, включващо и стрелба по автомобила им, те са успели да се доберат до друг пограничен град – Черневци, в близост до Румъния, откъдето ще дойдат с детето, за да го вземем с нас.

Тръгваме в 8:00 с пълен резервоар гориво. Колата прелива от чували с дрехи и обувки, които два дни по-рано съм натоварил от кризисния център в SoftUni. Идеята да пътувам до Сирет се заформи, след като мои приятели вече го бяха направили. Николай, Александър, Йордан, гордея се с вас и ви благодаря, че с примера си ме подтикнахте да тръгна по пътя ви. В последствие започнах да търся информация за хора, които бих могъл да докарам към България. Така се появи Вера. След нея ми позвъни украинец, живеещ от 10 години в Плевен. Негова близка трябваше да се опита да избяга от Харков. Беше платила 100 евро за такси до гарата. Не всеки иска да измине петте километра под дъжд от куршуми и това си има цена. Старото правила за търсенето и предлагането. В крайна сметка за жената не се намира място в претъпкания влак, водещ извън града, но своевременно ме информират, че в Сирет ще ме чака бременна жена, която е успяла да се измъкне и пътува към Румъния. При всяко положение имаме две задачи: да закараме багажа до доброволците ни в Сирет и да вземем малкия Саша от границата. Напълно достатъчно на този етап.

 В началото Вера е изключително притеснена, а аз се чудя как мога да накарам човек в подобна ситуация да се чувства малко по-комфортно. Започваме вял разговор, тя ми разказва, че лятно време работи в България, дошла е сега да прекара време с приятели от морето и изведнъж разбира, че е започнала война и в родния ѝ град умират хора. Родителите ѝ отказват да го напуснат, но за малкия ѝ син е абсолютно задължително да го направи. Става дума за театъра в Мариупол, в който загинаха много хора, а Вера съвсем простичко ми казва, че в Чернигов също има убити деца. Както и 10 души разстреляни, докато стоят на опашка за хляб.

Преминаваме покрай Плевен, а след това стигаме Русе и Дунав мост.

Плащам такса за него и глоба за изтекла винетка, след което преминаваме над реката. От другата страна няма никой. Минаваме границата бързо и поемаме по новия път, заобикалящ Гюргево. Не спирам да се изумявам как румънците изграждат нови пътища, докато прословутата магистрала между Русе и Търново, за която слушам повече от 10 години, все още е само добро пожелание. Успяваме да се измъкнем и от вечните задръствания в Букурещ сравнително бързо и поемаме на север. Вера вече е по-спокойна, сякаш усеща, че е все по-близо до сина си и започва да говори повече. Казва, че не разбира защо е тази война. Съпругът ѝ е бил руснак, както и единият ѝ дядо. Казва, че след войната иска да се приберат вкъщи. Ако още има вкъщи.

Привечер стигаме до Сучеава, където са настанени българските доброволци. Приютява ги хотел, отпуснат от местния университет. Вътре е пълно с деца, имам обособени занимални, където рисуват и работят с психолози и молдовски студенти, които говорят руски. Разтоварваме чувалите и с учудване виждам как моментално съдържанието им влиза в употреба. Веднага потегляме към границата, защото вече минава 20:00, а в Украйна след 22:00 има въведен вечерен час. На два километра от границата сме спрени от граничен патрул. Вера трябва да продължи с т. нар. red bus – около 100 микробуса, организирани от румънските пожарникари, които превозват хора през границата. Аз оставам да я чакам и най-сетне имам време да погледна в чантата с провизии, която нося с мен. Половин час по-късно, докато си говоря с румънските пожарникари, пред нас спира поредният червен бус, от който слизат Вера и Саша. Жената се е преобразила, а аз изпитвам чувство на удовлетворение.

Връщаме се в хотела, където за двамата е подготвена стая. Настаняваме ги и слизам във фоайето, за да поработя. За всеки случай нося служебния лаптоп с мен. Изпращам две предложения за работа и скоро, въпреки късния час, получавам потвърждение на едното. Има дни, в които всичко върви по план. Драго, един от най-активните ни доброволци, ме снима. Казва, че досега не са имали случай някой да пропътува цялото това разстояние и да седне да работи в детския кът. Започваме разговор. Казва ми, че бременната жена, която е трябвало да пътува с мен, била толкова стресирана, че отказвала да се отдели от останалите украинци, с които е дошла. Пита дали съм съгласен да взема две възрастни жени – дъщеря и майка с мен. Важно е на влизане в България да бъдат регистрирани, тъй като едната е диабетичка, наскоро е правила криза и трябва да има достъп до медицински услуги у нас. Съгласявам се. В този момент ни съобщават, че към хотела е тръгне автобус с 20 бежанци, които трябва да бъдат настанени. Започва подготовка на зала с матраци. Почти полунощ е.

 Събота. Алармата в 6:00 ме събужда, за да ми напомни, че не съм се наспал. В кухнята на хотела приготвяме кафе, а аз се запознавам с готвачката. Доброволка, която е побягнала с двете си внучки. Бременни. Вече знаят, че ще родят в Румъния, но не знаят кога и дали ще видят отново мъжете си. Тя ми казва, че съм български герой. Не съм, но ми харесва мисълта, че тези хора възприемат българите с уважение и благодарност. Замислям се колко още бих могъл да направя, но нямам много време за философстване точно сега.

В 8:00 потегляме. Саша се вози отпред, а майка му споделя задната седалка с двете ни нови спътнички. Тях трябва да оставим на гарата в Русе и да продължим към София. Поемаме отново по безкрайните румънски пътища. Човек има чувството, че се спуска по спирала – толкова много са кръговите в тази страна. Към обяд усещам, че умората започва да ме надвива и спирам, за да се „освежа“ с няколко големи глътки енергийна напитка. Хапваме набързо и няколкото сандвича, които предната вечер са дали на Вера в червения бус. В някакъв момент бих разказал за перфектната организация на румънците, която рязко контрастира с това, което ни чакаше на Дунав мост, но няма да бъде сега. Като цяло явно си дават сметка, че в страна им се влива човешки ресурс и се опитват да задържат максимално много от него. Впечатление ми беше направила и грижата, която бяха осигурили за децата в хотела.

За неуредиците на нашата граница какво да напиша? Чакахме 4 часа да бъдат регистрирани 10 човека. Дори не исках да задавам въпроси, защото съм наясно, че мъчещите се с недоправения софтуер служители носят най-малко вина. Чудя се какво би станало, ако дойдат 2 автобуса с бежанци. Опитвам се да поспя в колата, но съм събуден от цивилен служител на МВР, който без да се представи започва да ме разпитва какво мисля да правя с хората, които пътуват с мен. Отговарям му, че мога да ги прехвърля с торбите им в неговата кола и да продължа към София. Човекът съобразява, че навярно е по-добре да не се занимава с мен и влиза в една от палатките на Червения кръст. След малко излиза от нея с чаша кафе. Решавам и аз да се възползвам от тази неочаквана придобивка. Вътре две жени седят сгушени до конвекторна печка. Температурата е по-ниска, отколкото на открито. И все пак навярно се радват, че са тук. Така както след малко прочитам спокойствие по лицата на моите пътници, разговарящи усмихнати пред административната бутка. Решавам, че и за мен е напълно излишно да се напрягам. Все пак най-важната част от пътуването е приключила.

Влизаме в България в 14:30, а успяваме да се доберем до гарата в Русе в 18:30.

Набързо оставяме двете ни спътнички и оскъдния им багаж там. От краткия разговор с доброволците разбирам, че никой от местната или държавна власт не се е появявал на гарата, където спят много украинци. Пак се сещам за Румъния, но вече съм прекалено изнервен, за да мога да направя адекватно сравнение. Искам само час по-скоро да се добера до София. Познавам пътя добре, казвам на Вера да бъде спокойна – че мога да го пропътувам и спейки. Вече е тъмно. Тук-там из полетата около нас проблясва светлинка. Гледам множеството съборени къщи в обезлюдените села между Плевен и магистралата и се чудя как е възможно да се докараме дотук без война. Спестявам мислите си, защото знам, че в този точно момент за Вера и сина ѝ България е земен рай. Успявам да стигна до София за 2 часа и 55 минути. Личен рекорд, от който оставам доволен. Оставам Вера и Саша при роднината им, който я беше докарал при мен предната сутрин. Те ме прегръщат и ми благодарят, а аз просто се чувствам неловко. Иска ми се да можех да направя повече.

Паркирам пред блока, влизам вкъщи. Котките се умилкват около мен. Нямат никаква идея къде съм бил и колко дълго ме е нямало. Тук времето е спряло. Малко по-късно те са нахранени, а аз отново лежа в леглото си. Решавам да оставя размишленията за следващия ден. Четиридесет часа по-късно заспивам сякаш нищо не е било. Някъде на североизток от мен падат бомби и умират истинските герои. Но какво мога да направя аз? Има неща, които просто трябва да приемем, и да свършим малкото, наистина зависещо от нас. Това често е достатъчно, за да може човек да спи спокойно поне една нощ.

Споделете:
Default image
Никола Бушняков
Възпитаник на Нов български университет, специалности “Публична администрация” и “Европейско управление”. Специализирал “IT мениджмънт” във Флорида, САЩ. Ръководител на екип във водеща международна технологична компания.