Втора част от разказa на Никола Бушняков, редактор в “Консерваторъ”, за пътуванията му до Украйна
Второто пътуване към Украйна започва подобно на първото – с ранно петъчно събуждане, само че то е последвано от тренировка и отиване в офиса. Денят е успешен, две прекрасни момичета се съгласяват да се присъединят към екипа, а часовете се нижат с прилично темпо. Чакам Георги да потвърди, че е получил всички поръчки, за да отида до къщата му и да ги натоварим. В ранния следобед най-сетне се обажда, но ми казва, че багажът ще напълни само половината кола. Веднага се свързвам с координационния център в SoftUni, откъдето малко по-късно вземам 10-тина чувала с детски дрехи. След това в „Надежда“ подобно на Тетрис наместваме кашоните с лекарства и медикаменти. Тръгваме във възможно най-неподходящия час – след края на последния работен ден за седмицата. Като резултат, прекарваме доста време в задръстването при единия затворен тунел на Витиня. Нещо ми подсказва, че ремонтът му ще продължи и след края на войната.
Нощта прекарваме в къщата на познат в Мартен, близо до Русе, а рано на следващата сутрин минаваме по Дунав мост. Започва поредното монотонно въртене из кръговите в Румъния, като с Георги се шегуваме, че през 5-10 минути чуваме от навигацията едно и също: At the roundabout take the second exit. Решавам този път да заобиколим Букурещ по несъществуващия околовръстен път. Бързаме да стигнем до Украйна възможно по-рано, защото имаме уговорка да вземем от границата трима човека. Както обикновено се случва, когато човек има краен срок, налага ни се да прекараме близо половин час пред спусната бариера на ж.п. прелез. В крайна сметка бавно пълзим нагоре по картата на Румъния. С Георги прекарваме часовете път в разговори за политика, войната и любимия „Левски“.
Спрели сме за кратка почивка, когато получавам съобщение от Борис. Казвам му да звънне, защото пътуваме, и паля колата. Обажда се след малко и пита къде сме. Обяснявам му, че сме по средата на пътя, трябва да разтоварим привечер и да намерим тримата украинеца, с които ще пътуваме наобратно. Той пита дали няма възможност да придвижим до България майка и дъщеря, негови близки, които трябва същия ден да се евакуират от Запорожие. Казвам му, че бихме могли, стига да знаем кога и откъде да ги вземем. Точно там е проблемът, не е ясно нито дали ще успеят да се качат на евакуационния влак, нито кога точно ще пристигне той в град Чернивци, който се намира на около 40 километра на север от границата с Румъния. Разбираме се да държим връзка и да преценим в движение как ще действаме. Нас ни чакат още много километри, така че за момента оставаме съсредоточени върху тях.
Около два часа по-късно, докато обсъждаме колко добре изглеждат румънските села и как в нито едно от тях няма изоставени или зле поддържани къщи, Борис отново звъни и ни съобщава, че майката и дъщерята са успели да се качат на влака и би трябвало да пристигнат в Чернивци след 19 часа. Отговаряме му, че ще останем да преспим в Украйна и ще ги вземем на следващия ден. В началото някак не му се вярва, но ние сме категорични, че ще го направим. Нямаме никаква идея как точно ще се организираме, но това не е толкова важно в момента.
Бързо се свързваме с Мария – един от доброволците ни в България. Казваме ѝ, че няма да можем да вземем другите трима бежанци, защото се налага да помогнем на близки на наш приятел. След това започваме да се чудим къде точно ще преспим. Подхващаме организация в движение с помощта на Юлия – украинският координатор, който ни дава списъците с всичко необходимо за парамедиците на фронта. В крайна сметка около 15:00 се добираме до границата, спираме роуминга и се подготвяме буквално да преминем on the other side. Имаме адрес, до който трябва да стигнем в offline режим. Гледаме в захлас разкошните къщи около пътя към Чернивци и правим аналогия с нашето „освобождение“ в края на 19-ти век, когато руските войници с почуда установяват, че поробените българи живеят в пъти по-добре от тях.
Около час по-късно достигаме до дадената ни дестинация, където любезен пазач ни обяснява, че локацията е неточна и ни дава инструкции как да стигнем до местния център на Червения кръст. Забавно е как успяваме да се разберем на някакъв смесен славянски език, а в същото време видимо трогнат възрастният човек ни благодари за това, че сме пропътували целия този път, и се провиква със стисната в юмрук ръка: „Слава на Украйна! Слава на България!“ Няколко пресечки по-нататък спираме пред сградата на Червения кръст, където се срещаме с Юлия и съпруга ѝ и разтоварваме детските дрехи. След това набързо отиваме до мястото, където трябва да пренощуваме, оставяме нашата кола и се изстрелваме към близък куриерски офис, откъдето трябва да изпратим всички кашони към Киев. Там има център, в който те ще бъдат преразпределени и ще потеглят към фронтовите линии. Успяваме 15 минути преди края на работното време. Днес някак всичко се получава в последния момент.
Сядаме да хапнем в центъра на града и започваме разговор. Темата е ясна. Юлия и съпругът ѝ споделят как са се почувствали в началото на войната. Той започва да пуши отново, а тя не чете съобщенията си вечер, защото почти винаги ѝ пишат за някой загинал приятел. Взели са решение да се преместят от Лвов, където живеят, защото в близост до дома им има военни подразделения. Разказват ни истории за мъже, опитали се да избягат от Украйна, и за такива, които са се върнали от чужбина, за да бранят страната си. Също и за много т. нар. диверсанти, които обикалят из украинските градове, събират информация и маркират военни цели. Споделят и за ужасна случка от последните дни, когато 11-годишно момче е изнасилено пред очите на завързаната си майка. Казват, че в такива моменти се чувстват безсилни, но знаят, че трябва да продължават да се борят и да помагат с каквото могат.
Има въведен вечерен час, въпреки че Чернивци е единственият областен град, който още не е бил подложен на нападение.
Иска ни се да останем и да говорим с тях възможно най-дълго, но усещаме, че умората ни надвива, и се прибираме, за да си починем след 10-часовия ни път и да се подготвим за следващия навярно безкраен ден. Не успявам да спя добре и в 6:00 съм на крак. Закусвам протеинов бар и банан, след което пиша на Борис. Той също е буден и ми казва, че влакът има забавяне и двете ни бъдещи спътнички няма да пристигнат по-рано от 10:00. Не е нещо неочаквано, така че решавам просто да останем на сегашната си локация, докато те двете се появят. Ако не друго, поне имаме Wi-Fi връзка и можем да комуникираме с останалата част от света. Към 8:30 се появява Георги и ми казва, че му е хрумнало да завърже мартеницата си на някое от дърветата навън като пожелание за скорошно приключване на войната. Излизаме на разходка, за да осъществим този ритуал. Спираме се пред приятно разцъфтяло дърво, зад което има билборд на украинската армия. Решавам да направя снимка на Георги как връзва мартеницата си. В същия момент като изпод земята се появява млад мъж, който ни пита какви сме и защо снимаме там. Разказваме му, че сме българи, докарали хуманитарна помощ. Човекът очевидно ни смята за луди и иска документите ни за самоличност. В крайна сметка вижда, че наистина сме от България, и след кратък разговор ни лишава от присъствието си. С това кратката разходка приключва и се връщаме обратно да чакаме близките на Борис.
Часовете се нижат един след друг, на моменти ставаме нетърпеливи, но си даваме ясно сметка, че имаме да свършим нещо изключително важно – ако не за нас, то за хора, бягащи от война. Времето напредва, но около 14:00 пътниците ни се появяват. Уморени, но усмихнати, прегръщат ни силно, запознаваме се и веднага се наместваме в колата. Навън не спира да вали дъжд. През целия вчерашен ден се оплаквах, че все още съм със зимните гуми, а днес се радвам на този факт, тъй като термометърът показва 3 градуса. Усещам, че всички нямаме търпение да напуснем града, така че се изстрелвам към границата. По пътя научаваме, че в Запорожие има АЕЦ, от който наскоро са евакуирани турски и китайски работници. Това е бил ясен знак за всички, че скоро ще започнат военни действие. Очевидно правилно разчетен, защото в същия ден градът за първи път е подложен на артилерийски обстрел.
На украинската граница прекарваме близо два часа, още един висим на румънската. Вече е 17:00, а навигацията показва неумолимите 867 километра до София. Все така не спира да вали, но нямаме избор и се понасяме възможно най-бързо по обратния път през страната на кръговите. На всеки 10-тина километра ни чака новото Take the second exit. Георги си говори с двете жени отзад, опитва се да ги успокои, непрекъснато се интересува дали са гладни и дали биха искали да спрем. Те очевидно все още са напрегнати и лаконично отговарят на всичките му питания с „Не“. Аз съм се слял с волана на колата, не следя разговорите им, а само намаляващите километри.
Дъжд, светлини от коли и населени места, две спирания на бензиностанции и в крайна сметка малко преди полунощ – Дунав мост. Изненадан съм от колоните автомобили. Мисля си, че явно доста наши сънародници са прекарали почивните дни в Букурещ. Едва ли някой друг си е организирал уикенд в Украйна. Имаме кратко пререкания с българския граничар за това, че 13-годишното момиче в колата не е ваксинирано и няма PCR тест, но в крайна сметка човекът осъзнава абсурдността предвид обстоятелствата и ни пожелава всичко хубаво и късмет. Следват мрак и километри аквапланинг. Не ми се впуска изобщо в това да сравнявам пътищата в Украйна и Румъния с тези у нас. Просто се движим към крайната ни цел – Малък градски театър зад канала. Уговорили сме се там да предадем скъпоценния си товар на Борис.
Стигаме в 3:40 сутринта. След няколко минути зад нас спира кола. Следват прегръдки, сълзи, усмивки. Една бърза снимка за спомен и откарвам Георги до дома му. В 4:30 най-сетне се добирам до моя апартамент, гледащ към парка „Заимов“. Строполявам се в леглото с дрехите. Четири часа по-късно влизам в офиса, а едва час след това ми се обажда репортерка от една от националните телевизии. Иска да направим интервю. В какво време живеем само! Една безспирна въртележка, в която всеки търси своя second exit.
Към първа част: Дотам и обратно: Граница (conservative.bg)
