С встъпването си в длъжност настоящият министър на икономиката обяви, че приватизацията приключва и усилията на правителството ще са в посока развиване на държавните компании. Събитията около оръжейния завод „Дунарит” от последната седмица, а и национализацията на авиоремонтния завод „Авионамс” от средата на миналата година, показват, че целите на държавата се простират отвъд развитието на държавните компании. Въпреки че управляващите избягват да използват термина „национализация“, вероятно заради културни и исторически натрупвания, ето и дефиницията: национализация е актът на прехвърляне на частна собственост, а понякога и общинска собственост, в държавна собственост. Крайна форма на национализация е експроприацията, при която компенсация или не се изплаща, или тя е пренебрежимо ниска.

Битката за Дунарит

Битката за Дунарит вероятно започва още преди фалита на КТБ през 2014 г., според интервюта на бившия собственик на банката, продължава повече от година и половина с множество съдебни хватки и ескалира през последните няколко седмици. Въпреки че управляващите оправдават действията си с „извънредната ситуация”, както я нарича министърът на икономиката, и грижа за работниците в дружеството, ситуацията е много по-проста и е свързана с „превземането” на държавата от частни интереси, за което сме писали неколкократко (тук, тук и тук). Самата ситуация не е следствие, с което политиците трябва да се справят, а е пряк резултат от целенасочени действия на държавни органи. Тя става възможна едва след включването на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, повдигнатите обвинения от специализираната прокуратура, входираното писмо от същата за отнемане на лицензите на „Дунарит” и редица медийни публикации.

Всъщност това не е нещо ново. Наблюдателите с малко по-дълга памет ще си спомнят, че причината за краха на КТБ не беше нито на множеството публикации през годините до 2014 г. за проблемите в банката, нито докладите на Европейската комисия, които обръщаха внимание на бурното развитие на банките с български собственици. Проблемите започнаха с куп статии за измислени заплахи, които не бяха доказани, прокурорска акция по претърсване на офиси в сградата на КТБ и повдигнато обвинение на подуправителя на управление „Банково” в БНБ.

Освен дежурните заподозрени, в спектакъла „Дунарит“ се включват и нови актьори – синдиците на КТБ. Те едновременно купуват задължение на оръжейния завод към друга компания, а след това го продават на Държавната консолидационна компания (ДКК). Целта е да се използва особеният залог върху предприятието и по този начин ДКК да стане негов собственик. Въпросът е по силата на каква логика и кой нормативен акт синдиците в КТБ изразходват средства от масата на несъстоятелност за закупуване на финансов актив.

Синдиците

Назначаването на синдици е резултат от откриване на производство по несъстоятелност, чиято цел е да опази стойността на банката, да осребри имуществото ѝ и да се разплати с кредиторите. В чл. 31 от Закона за банковата несъстоятелност ясно са разписани правомощията на синдика и единственото споменаване на разходи е по отношение на „управлението и запазването на имуществото на банката или с извършването на други разноски в производството по несъстоятелност”, а случаят не е такъв. С други думи нито духът, нито буквата на закона са спазени.

Нещо повече – синдиците се съгласяват да се разплатят за закупения кредит с активи на банката, които са предлагани на търгове, но не са продадени. Няма информация за кои активи става въпрос, нито за това дали по този начин не се уврежда масата на несъстоятелността, а оттам – и интересите на кредиторите на банката. За капак на всичко банката е страна по съдебни дела, с които обжалва първоначалната цесия, чрез която „Дунарит” погасява кредита си към нея. Това е като да спорите пред съдия, че някой ви е откраднал шапката, след което да купите същата шапка от трето лице и да я продадете на четвърто.

Ситуацията е повече от абсурдна, а краят ѝ е далеч от предизвестен. „Дунарит” е погасила главница и лихви по своето вземане в размер на 50 млн. лв. към ДКК. Освен това компанията вече е заявила вписването на прокурист, каквото беше поискано от министерството на икономиката, което би следвало да преустанови процедурата за отнемане на лиценза на предприятието, а оттам – извънредната ситуация, която коментираме.

Предвид това, че тази сага се развива вече близо две години, като нито едната, нито другата страна изглежда готова да се предаде, най-вероятно ни чака още от същото – нови абсурди. Актьорите са едни и същи, сюжетът е непроменен и докато обществото се изживява като безгласен наблюдател, му остава единствено да се чуди за кой поред път ще гледаме същата драма.

*Заглавието е на редакцията

Оригинална публикация в Институт за Пазарна Икономика