fbpx

НОВО

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Два месеца протести. Как стигнахме дотук?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Михаил Кръстев, води предаването "Реакция" по ТВ Европа. Гостуваха му авторът в платформата и журналист Кузман Илиев, проф. Антоанета Христова и Силвия Великова. Вижте пълното...

Урокът по екология, който децата ни няма да получат в училищe

Преди няколко години преживях стреса от първия си личен сблъсък с новото екологично образование в училищата. Беше точно преди подписването на Парижкото споразумение за климата в края на 2015 г. Дъщеря ми, тогава в 4-ти клас, сподели, че „въглеродният диоксид е...

Българското общество е жертва на политическо лицемерие

Гражданите са оставени на сляпо да се ориентират в обстановката Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми и неизвестни Основният въпрос е липсата на междуинституционален и междупартиен диалог Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми...

Обичам Родината, мразя държавата!

Миналата седмица в коментарите под един текст се появи баналното клише: "Обичам Родината, мразя държавата!". И човек не може да не се запита каква, аджеба, е разликата между родина и държава и защо хората са склонни да обичат едното и да мразят другото. И изобщо...

„Двамата папи“: реалността през погледа на криво огледало

Време за четене: 5 мин.

“Two little Injuns foolin’ with a gun,
One shot t’other and then there was one”

Стара ирландска детска песен

На 31 август 2019 година на Telluride Film Festival се състоя премиерата на продуцираният от платформата Netflix филм “Двамата папи”, засягащ събитията около оттеглянето на Бенедикт XVI от поста му и предаването на щафетата към енергичния кардинал Хорхе Берголио – бъдещият папа Франциск. В ролите са съответно брилянтните Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс, а сценарият е основан на пиеса на Антъни МакКартън. Режисьор е бразилецът с номинации за „Оскар“ Фернанду Мейрелис, известен с филмът „Градът на Бога“.

От около две седмици филмът е наличен за гледане и от широката публика, като впечатленията от този продукт са двупосочни. Следващите редове съдържат спойлери, така че ако държите първо да гледате филма необременени, може да първо сторите това и да се върнете да прочетете ревюто по-късно.

Папа – мечтател

„Двамата папи“ само привидно ни разказва историята на отношенията между Ратцингер и Берголио. Всъщност акцентът чувствително пада върху аржентинецът, който е талантлив, харизматичен и сякаш винаги има отговор за всичко. Бъдещият папа Франциск ни е представен последователно ту като млад човек със своите житейски колебания и грешки, ту като вече опитният и приел себе си кардинал на Католическата църква. Осезаемо липсват обаче отношенията му с кардинал Карло Мартини, чието име само е споменато в началото. За съжаление влиянието което йезуита Мартини оказва на Берголио в оформянето на вижданията на първият аржентински папа остава известно само на онези, които вече са запознати с житейската му история от другаде. Показани са обаче годините на Хорхе Берголио като глава на йезуитския орден в Аржентина по време на диктатурата на Хуан Перон и личните му връзки с комунистическата опозиция, белязали го за цял живот.

Бенедикт XVI е сух, старомоден и носещ полъха на Интербелума европеец. Той обаче успява да надмогне себе си и да разбере именно онова, което цял живот му е убягвало – как да приема различните от себе си. Персонажът на Хопкинс е истинският, макар недооценен герой, който прави онова, което идейните му опоненти не могат дори да си въобразят – да се оттегли. И по този начин ги надскача и превъзхожда, за да бъде запомнен със смирението си. Всичко това носи на Йозеф Ратцингер облекчение и възможността да яде спокойно пица докато гледа мачовете от световното.

Папа – реалист

Филмът е класифициран в категорията „биографична драма“ и в окончателната редакция са влезли немалко реални и документални кадри, но това не бива да ви оставя с погрешното впечатление относно достоверността на видяното. „Двамата папи“ е по-скоро фантастична версия на онова, което би могло да бъде, а не прилежен, макар и литературен разказ на реалността, за какъвто се представя. Целената аудитория на филма определено не са верните католици и онези, които се вълнуват и следят отблизо събитията в Католическата църква, а по-скоро хората, които са на повърхността. Умелият монтаж редуващ фиктивни и архивни видеа и чудесната игра на Хопкинс могат да убедят всеки непредубеден зрител, че кардинал Ратцингер е устремен към властта безкомпромисен „нацист“ (тази дума е използвана по негов адрес във филма нееднократно), типичен бял мъж-шовинист и прочие прегрешения на левия либерализъм. Доблестният и откровен кардинал Берголио е панацята, от която църквата се нуждае – той танцува танго, гледа футбол и не го е страх да си изцапа ръцете. Достоверността на разговорите между двамата (които съставляват над 80% от случващото се на екрана) са с изключително спекулативна достоверност, като дори самото им случване е въпрос на небазирана на нищо режисьорска перспектива.

Несправянето с проблемът със свещеници-педофили, част от които високопоставени членове на Католическата църква и финансовите измами и спекулации на Банката на Ватикана, стоящи в основата на оттеглянето на Бенедикт XVI остават само слабо споменати и вторични, като фокусът е изместен изключително върху въображаемите разговори и „опрощения на греховете“ между тогавашния папа и кардинал Берголио. Всъщност реалността е коренно различна – Ратцингер и аржентинският папа не само, че рядко са се виждали на четири очи преди и след оттеглянето на Бенедикт, но и се говори за своеобразна цензура, която е наложена на Summus Pontifex emeritus. Въпреки това през април 2019 година „папата в почивка“ Бенедикт разпространи открито писмо, което адресира много от наболелите проблеми в Католическата църква, което писмо се възприема за най-солидната критика срещу понтифата на Франциск до момента. Последните публични събития около личността на папа Бенедикт XVI от преди буквално дни свързват името му с новооснована фондация за подкрепа на независимата църковна журналистика.

Йозеф Ратцингер, противно на публичният си образ, е от кардиналите-реформатори на Католическата църква, който през целият си живот се е опитвал да я адаптира в реалностите на съвремието, и не на последно място изключително ерудиран богослов, като именно той, заедно с някогашния кардинал Войтила (в последствие папа Йоан Павел II) са едни от основните автори на документите, подписани на прословутият и вододелен за историята на църквата Втори Ватинакси събор. Ратцингер никога не се е боял от промяната и реформите, но винаги е настоявал тези реформи да се провеждат разумно, с отговорност към поколенията и в синхрон с традицията на Католическата църква.

Необходимостта от промяна, реформи и адаптация към нуждите на съвремието никога не е отричана от възприеманият като консерватор Бенедикт XVI, но реформите на Берголио – в това число идеологизиране на „борбата срещу климатичните промени“, обвиненията към „несправедливите икономически системи“ (противно на католическата догма, според която несправедливи и грешни са само хората), показното сиромахомилство, съвместните междурелигиозни молитвени конференции „Асизи“ и „приемането на различния“, кулминиращо в одиозният Амазонски синод, проведен във Ватикана по-рано тази година, където беше извършено скандално и кощунствено идолопоклонство – почитане на индианският идол Пачалама, събитие разделило Католическата общност и до днес, са представени имплицитно едва ли не като единственият възможен път за „адаптация“ на хилядолетната Католическа църква, без право да запази уникалният си облик и разбирания.

Папа – киноман

С всичките щателно изброени (или не) косури и неточности, „Двамата папи“ всъщност е чудесен за гледане, свеж и изпълнен с надежда, която иронично, не виждаме в реалността около себе си. Филмът на  Мейрелис изпълва максимата, че изкуството трябва да е отражение на реалността, но не и нейно огледало. По този начин успява да помири ако не самите Ратцингер и Берголио, то поне публичните им образи – онези, с които ги възприемаме и онези, с които ще бъдат запомнени за поколенията.

Споделете чрез

Предишен

Следващ