fbpx

Джобът гледа към София, сърцето – към Белград

Време за четене: 5 мин.

Позицията на България по „македонския въпрос“ е правилна. Не е добра, но е правилна.

Не е добра, защото България има стратегически интерес Република Северна Македония да стане член на ЕС. Но е правилна не само заради моментните обстоятелства, а и ако гледаме цялостната история на междудържавните ни отношения през последните близо три десетилетия.

България първа в света призна независимостта на Македония през 1991 г.

През 1999 г. България подари на македонската армия бронетанкова техника и артилерийски системи.

По време на Косовската криза (1999 г.) и гражданската война (2001 г.) България оказа икономическа и логистична помощ на своята съседка.

България подписа съвместната Декларация от 1999 г. и Договорът за приятелство от 2017 г.

До момента България е издала над 100 хиляди паспорта на македонски граждани.

В България започна да се говори за „обща“ и дори „споделена“ история с Македония.

И какво отношение получаваше след всичко изброено? Едва ли е нужно да се описва подробно какво е доминиращото възприемане на България и българите сред македонските политически, медийни и обществени кръгове, достатъчно е да се изгледа филма „Трето полувреме“…

Сега едни хора ни казват, че е трябвало да направим поредния компромис в името на подобряването на двустранните отношения и общото ни бъдеще в ЕС. Че ветото, което налагаме, ще отприщи вълна на антибългарски настроения в Скопие. Сякаш досега нямаше такива настроения…

Чуват се упреци, че София насила тласка Скопие към Белград (и Москва). Реалностите обаче са други.

Да, България съзнателно забавя евроинтеграцията на Северна Македония. Да, това поведение е в контраст с досегашната ни политика. Но нямаше как да бъде иначе.

Досега София залагаше на романтиката в поведението си към Скопие, но „македонското девойче“ така и не заобича българския юнак, въпреки всичките му жестове.

„Братята“ ни във Вардарско (слагам кавички не защото поставям това под съмнение, а защото самите те се държат, сякаш не искат да имат нищо общо с нас) се радват на това, което им даваме, но някак прагматично, без чувства. Декларират български корени, за да получат български паспорт, който в масовия случай използват не за да живеят в България, а за да пътуват и работят свободно из почти цяла Европа. Неслучайно, интересът към българските паспорти сериозно се засили след падането на трудовите ограничения за български граждани в ЕС.

Е, нека да си представим, че в България има правителство, което да угоди на македонските претенции и това правителство не бъде пометено от гнева на българското обществено мнение. Ще получим ли благодарност от другата страна на границата? Не – ако съдим по досегашния опит. (Да не забравяме, че сегашната антибългарска истерия се случва при управлението на уж пробългарския премиер Зоран Заев; представяме си какво би било, ако на власт беше ВМРО-ДПМНЕ.)

Истината е, че на мнозинството македонци само джобът гледа към София (като врата към Европа), докато сърцето – към Белград. Дори обидната за нас фраза за българските жени и двата чорапогащника нагледно показва носталгията към Тито, която очевидно е здраво застъпена в Скопие. Защото преди няколко десетилетия Югославия е на практика „Запад“, докато по същото време у нас цари сива, мизерна соц действителност.

Но сега ситуацията е коренно различна. И българският подход трябва да бъде съвсем друг.

Сега макроикономическите показатели на Северна Македония са значително по-лоши от тези на България. Средната работна заплата едва надхвърля 400 евро, а безработицата е в пъти по-висока.

И ако искаме да подобрим имиджа си в югозападната ни съседка (а оттам и двустранните отношения), българският бизнес трябва много по-активно и масирано да навлезе там (до момента България е извън топ 5 на държавите чуждестранни инвеститори в Северна Македония, което, ако през миналия век беше разбираемо заради нашата си икономическа слабост, сега е непростим пропуск). В условия на пандемия от коронавирус и съпътстващи икономически трудности със сигурност сега не е най-подходящият момент за изказване на подобна теза, но корона кризата ще отмине рано или късно, докато интересът ни в Северна Македония е вечен. Условия за икономическа инвазия съществуват. Недостигът на (квалифицирана) работна ръка у нас, който е пречка за разширяването на много производства, частично може да бъде компенсиран с отваряне на производства там. В Северна Македония корпоративният данък също е 10%, а ДДС е дори по-нисък от нашия (18%, като за някои сектори има преференциална ставка от 5%). Да, съществуват проблеми с бюрокрацията и съдебната система, но за българските фирми това едва ли е нещо непознато. Нужна е единствено политическа воля, изразена в държавна подкрепа за частния бизнес, който би инвестирал там. Защото става дума за дългосрочен, стратегически интерес.

А като говорим за държавна политика, не бива да забравяме и културното присъствие, което досега също не беше достатъчно силно (годишният бюджет на българския културен институт в Скопие е едва стотина хиляди лева, а при раздаването на допълнителни субсидии през 2017 г. същият институт се оказал на опашката от аналогичните в други държави). Но все пак културата трябва да следва икономиката.

Иначе, колкото и да твърдим, че сме „един народ в две държави“, границата между нас съществува. И тя не е нито като изкуствената граница по Стара планина между Княжество България и Източна Румелия, което е била съборена със задружните усилия на българите от двете ѝ страни, нито като насилствено наложената граница между Западна и Източна Германия, която след края на Студената война по естествен път отиде на бунището на историята.

Тази граница трябва да изчезне. Но начинът за това не е прибързаното приемане на Северна Македония в ЕС, за което да се надяваме, че ще даде тласък на икономическата активност от двете ѝ страни. А обратно – интеграцията между двете икономики да сближи гражданите на двете страни и да трасира пътя на Скопие към Евросъюза.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ