След преизбирането си за президент Реджеп Таийп Ердоган демонстрира размах и разтвори допълнително ветрилото на турската външна политика. В рамките на последните няколко месеца наблюдаваме една екстровертна и мултивекторна дипломатическа активност от страна на Анкара. В основата на последната, според споделеното мнение на ресорните наблюдатели, стои необходимостта от промени в турската икономика, имаща нужда от чуждестранни инвестиции, стабилизация на местната валута и предприемане на мерки както срещу инфлацията, така и спрямо дефицита по текущата сметка на правителството.
Това обуславя потребността от реабилитирането на прагматизма в турската външна политика, която отново се “икономизира”, по примера от началото на текущото хилядолетие, когато Ердоган води именно реформаторска политика. Но този икономически фокус се осъществява, без да бъде отменян доминиращият през последните години друг стълб на турската външната политика, а именно акцентът върху сигурността. Проявления на последното виждаме дори и в момента, когато продължават действията на турската държава спрямо кюрдите в и извън страната, както и стартиралата депортация на част от приютяваните от нея сирийски бежанци.
Симбиозата между икономическата дипломация и политиката за сигурност в турската външна политика се вижда няколко нива. Едното е кадровото. Така например, икономистът Фарук Каймакджъ бе определен като представител на Турция в ЕС, а финансовият министър Мехмет Шимшек, който пое поста срещу уверенията на турския президент, че независимостта на турската централна банка ще бъде реабилитирана, а страната ще премине към постепенна политика на вдигане на лихвените проценти, бе интегриран във външно-политическата активност на Турция, посещавайки Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар. Това обаче се случва на фона на назначаването на бившия ръководител на турската разузнавателна агенция МИТ Хакан Фидан като ръководител на министерството на външните работи на югоизточната ни съседка.
Другото ниво, което онагледява съчетанието между икономика и сигурност в дипломацията на Турция, е това на предприетите практически действия. Те са многостранни и се разкриват в различни географски посоки.
В арабския вектор на турската външна политика, например, ние виждаме няколко неща, които обслужват едновременно и сигурността, и икономическите интереси на Анкара. По отношение на първото, Турция и Египет в началото на този месец си размениха посланици, за първи път след влошаването на отношенията между двете държави през 2013-та година. Тези дни Ердоган също така бе домакин на съвместна среща между ръководителите на Фатах и Хамас, съответно Махмуд Абас и Исмаил Хания, които ще продължат своите разговори в Египет. Това се случва след визита на алжирския президент Абделмаджид Тебун в Турция, който бе предишният домакин на диалога между двете въпросни палестински формации. А по отношение на икономиката, Реджеп Таийп Ердоган направи нов кръг от посещения в Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар, откъдето се върна с подписани споразумения за инвестиции, кредитни линии и сделки в сферата на военно-промишления сектор и този на енергетиката (тук няма да се заиграваме с паричната стойност на сключените споразумения с Риад, Абу Даби и Доха, понеже немалко от тях са меморандуми за разбирателство). Това се случва на фона на вече подписаното в началото на годината споразумение за свободна търговия между Анкара и Абу Даби, както и осъществената между двете столици swap сделка на стойност 5 млрд. долара от 2022-ра г.
В духа на прагматизма и икономическата дипломация обаче не по-малко важно е заявеното желание от страна на турските властите за реабилитиране на разговора за членство на страната в ЕС. Все пак съюзът продължава да е най-големият търговски партньор на Турция и с най-пряко значение за кондицията на икономиката на държавата. Но в този “европейски наратив” на Реджеп Таийп Ердоган става дума за класически преговорен подход: той вдига летвата, за да получи не всичко, но повече. Тоест реалната цел на Анкара е да постигне предоговаряне (в посока разширяване на обхвата) на митническия съюз с Брюксел и визова либерализация. Невъзможността на членството на Турция в ЕС в обозримо бъдеще е добре осъзнавано от Ердоган, но повдигайки тази тема, той всъщност подканя съюза да направи съответните компенсаторни отстъпки. Споменатото назначаване на Каймакджъ и Шимшек, както и актуалните промени в ръководството на Турската национална банка, също е предназначено като положителен знак спрямо ЕС и САЩ, като какъвто той бива и разчетен в Брюксел и Вашингтон.
Всъщност отмяната на турското вето спрямо присъединяването на Швеция към НАТО също е част от желанието на Анкара да инвестира по-голямо внимание в отношенията си със Запада. Засилване на партньорството с ЕС и НАТО ще обслужи югоизточната ни съседка икономически – евентуално включване на по-широк набор от обезмитени стоки и премахване на друг тип бариери пред услугите при търговията с ЕС, както и преустановяването на оръжейното ембарго на Канада спрямо Турция, която разчиташе на внасяни от северноамериканската страна оптики за производството си на безпилотни летателни апарати. Но също така сътрудничеството в рамките на евроатлантическото пространство ще има ефект и върху политиката на сигурност на Турция – в посока на снемането на наличната съпротива и в американския Конгрес, и в съседна Гърция за продажбата на F-16 на Анкара. Допълнителна мотивация на Турция в тази евроатлантическа посока е и анулираната от страна на Русия зърнена сделка, за чието сключване по-рано югоизточната ни съседка изигра немалка роля и от която турската дипломация черпеше престиж и авторитет. Пускането на бойците от “Азов” да се върнат в Украйна, което бе извършено в пряко нарушение от страна на Анкара спрямо условията на тяхното освобождаване от Русия, както и започването на изнесено в Украйна производство на дронове от серията Байрактар, също не са никак случайни знаци от страна на турските власти спрямо Запада.
Опитът за реабилитация на отношенията с нейните евроатлантически съюзници обаче не означава, че Турция ще влезе в рамковите позиции на ЕС и НАТО спрямо трети държави, когато това не отговаря на нейния национален интерес. И тук амбивалентната политика на Анкара спрямо Русия не е единственият пример, който може да бъде даден. Посещението на новия стар външен министър на Китай Ван И в страната тази седмица също е показателно в тази посока. От срещата на китайския дипломат с Хакан Фидан и с Ердоган стана ясно, че двете държави ще окуражават използването на местни валути в търговията помежду си. Стана ясно и друго: че Турция не подкрепя разширяването на НАТО в посока на Индо-Пасифика (което обаче е позиция, която се споделя от държави като Франция и Германия). От друга страна обаче разбирателството между Анкара и Пекин за интеграцията между китайската инициатива на Новия път на коприната и турската такава за Среден коридор всъщност обслужва интересите на ЕС, доколкото това предвижда минимализирането на значението на Русия като транспортен и търговски коридор между Европа и Азия.
Този проект за Среден коридор от страна на Анкара обаче има далеч не само положителни икономически аспекти за страната, но и политически такива, доколкото той спомага за допълнителното интегриране на тюркското пространство от Централна Азия до Севернокипърската турска република. Отново съвместявайки икономическата дипломация с политиката за сигурност, в духа на утвърждаването на точно тази тюркска ос, през текущия месец Ердоган, един път, откри нов терминал на контролираното от кипърските турци летище “Ерджан”, и, втори път, стартира проекта за въвеждането на система за интегрирано и съвместно управление на въздушните пространства на Турция с Азербайджан.
И ако последното обикновено провокира остри реакции от страна на Гърция, всъщност ние виждаме как за първи път от 2017-та година, когато се разпаднаха преговорите по кипърския въпрос, Анкара и Атина споделят желание за нова енергия в стартирането на нови такива. Добавете към това както споменатата размяна на посланици с Египет, както и това, че поради необходимостта от медицинска интервенция израелският министър-председател Бенямин Нетаняху бе възпрепятстван от планираното си посещение в Турция, и ще видим как Анкара успява да релативизира антитурската коалиция в Източното Средиземноморие (Кайро, Атина, Никозия и Тел Авив, подкрепяна конюнктурно от Франция и САЩ). Разбира се, самата Турция с поведението си в региона преди това създаде условията за формирането на тази коалиция.
Но днес наблюдаваме как прагматичната ръка на турската външна политика – иначе позната ни от началото на хилядолетието – успява да неутрализира проблемите, които преди това е създавала идеологическата й. Буквално “едната мие другата, а пък двете – лицето”. В този смисъл външната политика на Реджеп Таийп Ердоган не се е променила. Той просто редува ръката, с която я прави.
