Първите за Европа избори след Лисабонския договор отминаха.
Какво се случи?
Формалният отговор е: нищо особено. ЕНП запазва първата позиция в Европарламента, еврофедералистките партии запазват категоричната си преднина над евроскептичните, революционна промяна в статуквото не се очертава. Това бяха първите избори , в които партиите излъчиха кандидати за Президент на Европейската комисия и кампаниите имаха и мажоритарен характер. Жан-Клод Юнкер и Мартин Щулц обиколиха 28-те страни членки и създадоха поне малко усещане за обща европейска битка. Как ще се конституира Комисията, дали ще се съобрази с вота, или правителствата ще наложат различна воля и ще задълбочат конкуренцията между отделните европейски институции е важен въпрос, но има и по-важни от него. Например, начинът, по който европейците си представят Европа през призмата на своите държави и проблемите в своите общества
Графиките от изборната нощ направиха видими няколко отчетливи тенденции, които отдавна дълбаят снагата на европейските общества.
Системните партии губят влияние: десните партии от ЕНП, левите партии от ПЕС, както и либералите от АЛДЕ, консерваторите и зелените губят депутатски места, за сметка на радикални и популистки партии от цялата гама на политическия спектър. Свидетели сме на едно разфокусиране, разпръскване на политическото доверие от утвърдения политически модел ляво-център-дясно към нещо по-хаотично и със сигурност различно.
ЕНП губи десетократно повече места, отколкото ПЕС. Като цяло десницата губи позиции в големите страни на „Стара Европа” –– Франция, Италия, Германия, Великобритания. Левицата печели места в тези държави и въпреки, че единствено в Италия резултатът е достатъчен за да промени подредбата в класирането, лявата тенденция е отчетлива. Това, че ЕНП запазва първенството на най-голяма група в европарламента, се дължи на стабилното представяне на десните партии в страните от Централна и Източна Европа. Всички анализи посочват като принос силните позиции на ГЕРБ в България, както и прибиране на значителна част от десния вот в Чехия към ЕНП през новата партия ТОП 09, която иззе гласовете на от евроскептичния консервативен алианс.
Като цяло Европа прави стъпка към крайностите: Системната десница губи позиции, крайната евроскептична десница печели – Националният фронт във Франция и на Партията на независимостта във Великобритания доскоро бяха смятани за аутсайдери, макар и опасни. Левицата и зелените съхраняват позиции. В Гърция, традиционната левица ПАСОК изчезва, за сметка на крайната левица СИРИЗА. Либералните и центристки партии се топят, за сметка на популистки, народнически движения като партията на Грило в Италия и Алтернатива за Германия.
Какви знаци можем да разчетем в тези резултати?
Европа е в идейна криза. Съществувалите до момента опорни точки на европейската идентичност, вече не вършат работа. Нещо повече – предизвикват остра негативна реакция, която вече има и политически израз. Ако Европа за пореден път си завре главата в пясъка и не реагира адекватно на сигнала на европейските граждани, има вероятност те да изхвърлят бебето заедно с мръсната вода и евроскептицизмът да залее картата на Стария континент.
Къде са проблемите?
Мултикултурният модел на Европа е неуспешен и докато ясно не бъде отхвърлен, ще продължи да тегли крехкото европейско единство надолу. През изминалите години редица европейски лидери, сред които Дейвид Камерън, Никола Саркози и Ангела Меркел публично произнесоха фразата „Мултикултурализмът се провали”. Но това не е достатъчно. Европа трябва да предложи работещ социо-културен модел, който да не се самоизяжда.
Мултикултурализмът е радикално либерална конструкция, която фетишизира различията, малцинствата, индивидуалните културни и житейски особености. В своята идеологическа конструкция той отдава еднаква ценност и принос на всяка култура за общата европейска среда, което дава на малцинствените и новите субкултури в тяхната съвкупност нереален превес над вековната традиционна европейска култура. Крайността на това течение е отхвърлянето на християнските корени на Европа като цивилизация на свободата и уважението към човешката личност. Тези либерални релативисти воюват с християнството и църквата, проповядват атеизъм под шапката на политическа коректност (достигаща до абсурди, като махане на звездата от върха на коледното дърво и налагане на поздрава „Весели празници!” вместо „Честито Рождество Христово!”) Същите либерални атеисти обаче, са много чувствителни към религиозните права на емигрантите, изповядващи исляма например. Идеологически мотивираната равнопоставеност се налага и в социалната и личната сфера, традиционното семейство, половете, сексуалността. И тук крайностите достигат трагикомични рамери, като искането „майка” и „баща” във формулярите да бъдат заменени с „родител 1” и „родител 2”, а „господин” и „госпожа” да бъде заменено с полово неутрално обръщение, както и цензурирането на детските приказки, защото налагали дискриминационни стереотипи, като семейство от мъж и жена, в което мъжът работи, а жената отглежда и възпитава децата.
Цялата тази среда, постепенно наложена от либералните кръгове като някакъв бон тон на Европа, няма как да не породи реакция. И това, което виждаме на европейските избори е само началото.
Една законодателна промяна във Франция, приравняваща гей-връзките с традиционния брак извади над милион французи на улиците. От политически привърженици на десницата, до хора на католическата църква и обикновени, традиционно мислещи французи. Десницата не ги подкрепи. Резултатът е, че Националният Фронт на Марин льо Пен спечели най-много места от всички френски партии.
Залитането на избирателите към популистката крайна десница не е здравословно за Европа, може да стане и опасно. Но всъщност крайна десница се появява там, където системната десница не е адекватна, където традиционните десни партии отказват да говорят за реалните проблеми в обществото и се крият зад политкоректни фрази, за да не разсърдят тънката, но влиятелна прослойка на либералните градски елити. Политиката не търпи вакуум. Щом десницата абдикира от определени теми, на нейно място веднага идва крайна десница, която назовава проблемите. Не може да ги реши, но поне ги назовава ясно и кресливо и с това печели симпатиите на притиснатите в страх и безизходица избиратели.
Груба грешка и късогледство на либералите е по стар навик да развяват мухлясалото знаме на антифашизма и да пришиват на всеки несъгласен типичните етикети – ксенофоб, расист, атисемит… Фашизмът (както лицемерно наричат национал-социализма, защото не им изнася „социализма” в него) е победен, изветрял и изчегъртан преди 70 години. Хората, които днес гласуват за Националния фронт и UKIP не са мотивирани от вяра в господството на една раса над друга. Да, те са срещу емигрантите, но причината за това не е расова, а битова. Крайно време е системните партии в Европа да признаят, че интеграцията на емигрантските малцинства в Европа е неуспешна, че притокът на търсещи щастие хора от целия свят към Европа създава остри социални проблеми, променяйки демографския и културния облик, понякога създавайки среда на висока криминална престъпност. Доскоро тези проблеми наливаха подкрепа в крайната десница. Неуспехът на развитите европейски общества да се справят с емиграцията вече добива ново измерение, чисто социално: претоварената социална система води до напрежение, което ражда чисто популистки движения, като това на Бепе Грило в Италия. Грило не е нито крайно десен, нито ксенофоб. Той просто яха социалното недоволство от каскадата нерешени проблеми. Започва едно сближаване в говоренето на левия и десния популизъм на полето на евроскептицизма, а политическата екзотика завзема територии на системните традиционни партии.
Европа трябва да дефинира своите общи морални ценности и да ограничи културната агресия срещу тях, като задължи гостите да се съобразяват с правилата на дома. Големите европейски партии трябва да престанат да си крият главата в пясъка и ясно да назоват проблемите – емиграция, криминална престъпност, злоупотреби със социалната система… Старите партии носят отговорността да намерят разумно политическо решение на тези проблеми. Ако те не се заемат, ще го направят популистите и хората ще ги последват, защото проблемите са истински и са големи. И тогава наистина ще стане страшно. Не е като да не се е случвало.
