Финландия и Швеция вече са пълноправни членки на НАТО. Двете страни влязоха в Алианса напълно подготвени. Армиите им са технологично оборудвани и обезпечени с човешки ресурс. Шведското членство почти съвпада със 75-годишнината на Северноатлантическия пакт, чието начало е поставено на 04 април 1949 г. във Вашингтон. По онова време в него влизат Белгия, Канада, Франция, Люксембург, Нидерландия, Великобритания, САЩ, Дания, Исландия, Италия, Норвегия и Португалия.
Този договор постановява, че въоръжено нападение срещу която и да е от тези страни ще се счита за нападение срещу всички тях. Така тези 12 държави поставят началото на колективната отбрана, която ще се развива и утвърждава през следващите години и десетилетия. Създава се съвършено нова и напълно непозната, до онзи момент, философия що се отнася до изграждането на Въоръжените сили и разбирането за отбраната и военните стратегии.
Преди 75 г. НАТО стартира с 12 държави. Днес в Алианса членуват 32 страни. Едва ли би могло да има по-ясен и по-безспорен критерий за успеваемостта на Вашингтонската инициатива и за нейния непреходен характер. За 75 г. страните обвързали се в рамките на НАТО са нараснали почти три пъти. 30 държави от Европа и две от Северна Америка (САЩ и Канада) – това е НАТО днес.
В договора от Вашингтон ясно е отбелязано кои страни могат да бъдат членове на организацията. Това може да е всяка европейска страна, способна да допринесе за сигурността в евроатлантическата зона, която пожелае да се присъедини към Алианса и няма държава сред вече членуващите, противопоставяща се на приемането на кандидата за нов член.
Във Вашингтонския договор е отбелязана и възможността за неговото напускане. Тя обаче до ден днешен не е използвана от нито една страна, членуваща в организацията. За седем десетилетия и половина водещата тенденция в НАТО е съвсем очевидна – непрекъснато нарастване на членуващите държави, стремеж към разрешаване на конфликтите с мирни средства и насърчаване на икономическото развитие и сътрудничество между страните по Договора. Икономическата тема има своето отношение и своята обвързаност с въпросите на отбраната и сигурността и поради тази причина тя също е застъпена в текста на Вашингтонския договор.
Потенциалната възможност за членство на всяка една европейска държава в НАТО, заложена в Договора, е това, което широко отваря вратата към възможността за цялостното изграждане на европейската отбрана и сигурност. Именно документът за НАТО е този, който полага основата в тази посока и това започва да се случва бавно и полека още с подписването на Договора на 04 април 1949 г.
Основателите на организацията съвсем категорично са очертали географската рамка за нейното разширяване. Това е територията на Европейския континент. Целта на Вашингтонския договор е създаване и следване на единни стандарти за сигурност в Европа и Северна Америка, основани върху колективната отбрана и зачитането на националния суверенитет. Северноамериканската компонента на Пакта е ясна още с основаването (САЩ и Канада), докато европейският вектор, към онзи момент, е стартиран и е в развитие. Досега 10 пъти е имало разширяване на НАТО в Европа с една или повече държави едновременно. Най-голямото от тях е през 2004 г., когато седем страни, сред които и България, влизат в Алианса.
Цялостно завършена организация в сферата на отбраната и сигурността ще имаме едва когато целият Европейски континент е част от НАТО. Ако има страни, които формално останат извън организацията, те независимо от това трябва да бъдат под нейната закрила. Така би се стигнало до наличието на изградена и завършена европейска отбрана и съответно – пълноценно европейско участие в гарантирането на мира и сигурността в евроатлантическата зона.
Де факто това, за което се говори през последните няколко години – а именно че е необходимо изграждане на обща европейска отбрана – е процес, започнал с основаването на НАТО. То не е нещо качествено ново за последните 5 или 10 г., а по-скоро вече постепенно настъпва времето за окончателното оформяне на визията на европейската отбрана. Или казано с други думи, европейският вектор в Алианса трябва да започне все повече да прилича на северноамериканската компонента.
Отбраната в Европа би следвало да бъде по-консолидирана не само от гледна точка на възприемането на единни отбранителни стандарти от все повече страни (потенциално всички) в Европа. Консолидацията е свързана и с производството и внедряването на военните технологии. Например в Америка има една платформа за танк, в Европа – 17. Повече от ясно е къде рационалният подход е по-силно изразен и къде с вложените средства и усилия се постига повече.
Важно е да се отбележи, че като цяло различните измерения на въпроса за консолидацията се развиват последователно, което разделя процеса на отделни фази и това не влияе благоприятно на темпа. Ако съдим от текста на Вашингтонския договор обаче за страните, които участват от самото начало в него, е било ясно, че развитието на процесите в Европа ще е по-бавно в сравнение със Северна Америка. Освен това в Европа развитието е и неравномерно. Понякога то се забавя от ирационални фактори, от появата на силни популистки вълни или от вътрешни напрежения в самите общества в европейските страни. Всичко това отнема социална енергия и прави трудни решенията по множество теми и въпроси, които, ако бъдат поставени на рационална основа, биха били далеч по-ефективни и устойчиви.
В това отношение България е един доста ярък пример. Само след две седмици ще отбележим 20 г. от началото на членството ни в НАТО. Страната ни е в Алианса от 29.03.2004 г., а от 02.04 същата година националният ни флаг се вее пред главната квартира на организацията в Брюксел. Що се отнася обаче до изграждането на съвременна отбрана и въвеждането на натовските стандарти в армията ни, една съществена част от тези 20 г. преминаха, без да бъдат оползотворени и рационално използвани за интеграцията ни в НАТО.
Наличието на слабости в НАТО означава наличие на слабости в европейската отбрана. Тези недостатъци също трябва да бъдат изчистени, за да говорим за цялостно оформена и напълно изградена европейска отбрана, активно участваща в гарантирането на мира и сигурността в евроатлантическата зона.
За преодоляването на подобни слабости, които съществуват най-вече в Източна Европа, НАТО създаде модел и започна да го прилага след 2014 г. (руското посегателство срещу Крим и Донбас). Моделът включва държава домакин, рамкова държава и подкрепящи държави. Държавата домакин, с цел да подсили отбраната си, приема формирование от друга натовска държава. В инициативата могат да се включат и повече формирования от повече страни – това са подкрепящите държави. У нас например този модел функционира с рамкова държава Италия.
Европейска отбрана извън НАТО няма как да съществува. Важна част от повода да се появи НАТО е необходимостта от изграждането на европейска отбрана. Философията по отношение на отбраната и сигурността, разбирането за военните стратегии, както и за ефективните начини за разрешаването на конфликти са идентични в Европа и Северна Америка. В този смисъл е съвсем логично всичко това да съществува и функционира в една обща рамка.
Изказването на президента на Франция Емануел Макрон за разполагането на натовски сили в Украйна следва да се разглежда именно от гледана точка на европейската отбрана. Украйна е част от Европа и в този смисъл тя е част и от европейската отбрана и сигурност. Ето защо руското нападение е проблем точно за Европейския континент. Думите на Макрон говорят именно за осъзнаването на всички тези обстоятелства и тяхното изричане на глас. А поради общата философия за отбраната и сигурността, руското посегателство срещу Украйна е проблем и за страните в Северна Америка – САЩ и Канада.
Макрон не назовава точно време за въвеждане на натовски войски в Украйна. Целта му не е тази. По-скоро това е призив към Европа да повиши интензитета по развитието и изграждането на собствената си отбрана. Каквото и да се случи оттук нататък, е ясно, че напрежението по границата между Европа и Русия няма да спадне в обозримото бъдеще. Украйна е и ще бъде ключова част от европейската отбрана и от гарантирането на европейската сигурност. Прехвърлянето на отбранителни ресурси (различни по характер) в Украйна е обективна необходимост, наложена от обстоятелствата.
Сега и в близките десетилетия, когато се говори за Украйна, де факто ще се говори за сигурност. Т.е. дефинирането на европейската отбрана трайно минава през украинската тема. Това дава определена възможност за предвиждане на бъдещето и за предприемането на мерки, които да го обезпечат и гарантират.
