Обществото ни се намира в състояние на хронична политическа дислексия, грижливо поддържана от медийните и академични среди. Става дума за объркването на понятията „ляво-дясно“, както и „либерално-консервативно“, напоследък прераснало в опасно заблуждаващо внушение, че това са едва ли не анахронизми.
Дясното като идея почива на принципа за лична свобода: на собственост, инициатива, изразяване, активно участие в обществения живот. Приложена на практика, тя създава конкурентна среда, в която хората сами определят съдбата си с решенията, които вземат, поемайки риск за собствена сметка, но и с предоставена възможност за благополучие без оглед на произход или кастова принадлежност. Историята показва, че такива общества бързо се справят с бедността, постигат висок материален и духовен стандарт без вмешателство и социално инженерство, а по естествен начин благодарение на „невидимата ръка“ на пазара, както философът-визионер Адам Смит, сочен за баща на капитализма, я нарича още през 18-ти век. Държавата при този сценарий играе минимална роля – основните й функции са да осигури физическа защита на населението, споделена инфраструктура и спазването на общи правила, включително и анти-монополни такива.
Обратно, в левия модел държавата е основен играч: собственик и преразпределител на обществени блага, тя осигурява на хората усещане за стабилност с политики тип „Робин Худ“, като например повишаването на минималната работна заплата и дори въвеждането на безусловен базов доход, или прогресивно подоходно облагане. Освен това тя предоставя и „безплатни“ услуги – обществено образование и здравеопазване, публичен транспорт и различни социални програми, в някои случаи общински жилища и стоки от първа необходимост. Основната идея, която такива политики имат за цел да внушат, е че държавата се грижи за имуществото на хората много по-добре от самите тях, и е особено чувствителна към нуждите на бедните.
На практика обаче, икономическите модели и натрупаните през годините емпирични данни, недвусмислено показват, че подобен тип политики, макар да звучат хипнотично за масите, имат ерозиращо влияние върху цялата система, за което разбира се плащат най-уязвимите групи. Повишаването на долния праг на доходите например води до по-голяма безработица, гарантираните приходи намаляват продуктивността и съответно БВП, а прогресивното облагане удря пряко инвестициите, тъй като наказва производителността – и в трите случая негативът се поема от работниците на най-ниско ниво, които са неконкурентни на трудовия пазар и съответно в най-голям риск от бедност. Те или остават без работа, или пък доходите им се задържат на минимални нива за да компенсират натрупаните пасиви. В много случаи цели бизнеси минават в сивия сектор, което допълнително ограничава приходите за държавата и създава порочен кръг в данъчното облагане, а работниците склоняват на все по-тежки условия на труд и извънредни часове поради заплахата да останат на улицата. Така на практика социалните политики увеличават неравенството и бедността вместо да ги намаляват, както може да се види и от индекса на Джини.
Друг механизъм за увеличаване на неравенството е свързан с предоставените от държавата т. нар. „безплатни“ услуги, които идват в пакет с тежка административна машина, плащат се без право на избор през данъци и осигуровки, като цената им обикновено е в пъти над пазарната, а качеството – с много компромиси, тъй като целият механизъм е класически монопол без никаква възможност за конкуренция. Така например бедните родители плащат за да образоват децата на богатите, както посочва икономистът и нобелов лауреат Милтън Фридман. Същото важи и при споделеното здравеопазване – младите хора с по-ниски доходи поемат разноските за по-възрастните, натрупали някакъв капитал. Действително, това не са просто хипотетични спекулации: статистиката показва, че бедността и неравенството (а и корупцията на бюрократичната машина) са най-високи именно в социалистическите страни, където цялата система е конструирана с презумпцията да се бори за по-малко бедност и повече равенство.
Логично е да се запитаме дали това разминаване между думи и действия е целенасочено или се дължи на някакво наивно неразбиране.
При самото си зараждане в зората на индустриализацията, левите движения се аргументират идеологически с нечовешките условия на труд, бедността и мизерията. Дали тези идеи са били искрени, се вижда от последвалите „пролетарски“ революции, финансирани от олигархичния елит. Според болшевишката пропаганда бедността е причинена от алчност на буржоазията, което е трябвало да породи у масите желание за класова борба. Тъй като властта се превзема със сила, не е било необходимо преобладаващата част от населението да повярва на тази пропаганда, достатъчно е да се сформират отряди за въоръжена съпротива. Получило им се е. В днешните условия на демокрация и политически плурализъм обаче левичарството губи както идеологическа, така и електорална база, освен ако не убеди хората, че капитализмът е провалена и дълбоко корумпирана в самите си устои система. Бедата е, че същият този капитализъм само за няколко десетилетия изведе обществата от перманентна мизерия и хаос до просперитет, при който бедността е почти елиминирана, а човешките права са защитени както никога до сега. Именно в това се състои дълбоката екзистенциална криза на лявото, която го поставя в постоянна необходимост да задълбочава проблемите, за чието решаване претендира да бъде призвано.
Един добър пример за това е политиката спрямо чернокожите в гетата на големите американски градове, разгледана от известния икономист и обществен изследовател Томас Соуел. Още през 60-те демократите налагат модела на социалната държава (welfare state), която поощрява безработицата и разводите с финансови стимули, като осигурява занижен контрол върху битова престъпност и наркотици, същевременно лишава децата от възможност за качествено образование. Резултат от колосалните бюджетни разходи за поддържането на тези ферми за хора е отглеждането една цяла прослойка от ниско-образовани и лесно манипулируеми избиратели, склонни масово да гласуват под строй именно за онези, които ги лишават от социална мобилност и по-достоен живот. Друг по-пресен пример е съкрушителната политика на САЩ спрямо нелегалните мигранти, които причиняват колосални щети, но дават електорална преднина за Демократите в консервативния Юг.
През последните години на процъфтяваща икономика обаче е трудно да се поддържа достатъчно нисък жизнен стандарт дори при маргинализираните групи, затова социалистите прибягват все по-често до виктимизиране на определени прослойки, насаждайки усещането за някаква гигантска несправедливост, заложена в устоите на капитализма и християнския морал.
Тук на помощ идват ученията на радикалния либерализъм, с които левичарските университети индоктринират студенти в САЩ и Западна Европа от десетилетия. Независимо дали става дума за пост-модернизъм, егалитаризъм, релативизъм или т.нар. културен марксизъм (какъв оксиморон само!), тези упорито прокламирани нихилистични отклонения от здравия разум във философската школа на Запада представляват отрицание на либерализма от средата на миналия век, който си поставя задачата да прочисти суеверията, предразсъдъците и догмите в обществото, за да функционира то по-добре на база рационални принципи. Модерните либерални течения отричат рационалното, традиционния морал, концепцията за добро и зло, а в някои случаи дори съществуването на обективна истина, като по този начин насаждат своя система от суеверия и догми, от които произтичат нов тип привилегии и класова борба.
Така вместо деленето на буржоазия и пролетариат, съвременните левичари имат в арсенала си за насаждане на политически изгодни конфликти далеч по-богат набор от контрасти: мъже и жени, бели и черни, хетеро и хомосексуални, религиозни и атеисти, и още много други, които чакат да бъдат експлоатирани за набиране на електорална подкрепа в името на някакво илюзорно потисничество. Разбира се, много малка част от левите избиратели в една развита икономически страна се чувстват наистина жертви на някаква несправедливост, но състрадателната природа на хората и насаденото чувство за вина ги кара да принесат в жертва вота си, като опит за изкупление, в името на умело изградения мит за потисничество и експлоатация.
Този импулс се корени в архетипната битка за надмощие между рационалното и ирационалното в човешката природа, описана в библейската история за изгонването на Адам и Ева от райската градина. Коварната змия съблазнява Ева, като й казва „ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ и така нейното импулсивно-наивно влечение се превръща в божествен комплекс: нагонът за разрушаване на установения ред взема превес, а прокудените от Едем се опитват да прикрият низките страсти от гласа на своята съвест зад тънкия лозов лист на догмата. Левите утопии със своето социално инженерство, евгеника и геноцид следват неотлъчно този сценарий: гласът на разума (Адам) отстъпва пред емоциите и нагона (Ева), смъртни се превръщат в богове, определящи кое е добро и кое зло, а властолюбието им е скрито зад лозунги. Тази битка се провежда не само на историческата сцена, но и в съзнанието на отделния човек: в една йерархия, изградена от власт, вместо от ценности, човек предпочита да репресира за да не бъде репресиран. Днес левите либерални течения изкушават наивните романтици да смятат, че светът на природните закони е неправилен и той следва да бъде сринат до основи, след което подменен с лабораторен експеримент по предписание, завещано от патологични фантазьори като Маркс, Хитлер или Мао. Прогонването от райската градина обаче е неизбежно: мизерия и разруха – крахът на всяка утопия.
Тук в опит да предпазят обществото от самоубийствена заблуда се появяват консерваторите, според които семейството, християнският морал и науката са устоите, върху които се крепи цялата цивилизация.
По тази причина лявото ги нарича хомофоби, ксенофоби, расисти и сексисти, докато същевременно внедрява свои модели на семейство, морал и наука, с които бавно подменя старите. Всичко това обаче съвсем не означава, че можем да свържем устойчиво либерализма с лявото, а консерватизма – с дясното. Либерализмът е път за рушене на догми и йерархични структури. В бившия социалистически лагер например либералните идеи за човешки права и в частност, право на собственост и свободна инициатива, са изконно десни. Обратно, национал-социализмът на Хитлер проповядва някои доста консервативни идеи, макар да е типично левичарски политически строи. Това, че днес наричаме колективистични диктатури с планово стопанство и държавен монопол „крайно десни“, както казах в началото на текста, е израз на политическа дислексия, ако не и шизофрения, и тя се прокарва умишлено от левичарски кръгове – академични, финансови и медийни, които държат да се дистанцират от някои свои идейни събратя като Хитлер и Мусолини, донякъде заради “неудобството”, наречено Холокост, но и защото по този начин легитимират някои свои извращения в името на въображаемата борба против фашизма.
Един добър пример е натискът от псевдо-историци и добре финансирани публични фигури да реабилитират т.нар. Народен съд в България с мита за мракобесния „монархо-фашизъм“. Някои от активистите в тази пропаганда са, разбира се, наследници на масови убийци от онези години. Зад океана пък травмите от миналото са свързани с расизма, робството и геноцида над коренното население на Северна Америка. Днес Демократическата партия на САЩ, която в историята си винаги е била двигател на тези процеси, магически придобива идентичност на яростен борец срещу расизма и защитник на човешките права, подобно на нашите социалисти, на които се удаде за доста години, макар и със специално създаден за това политически проект, да овладеят етническия турски вот, сякаш никога не е имало „Възродителен процес“, „Голяма екскурзия“ и ТВО „Слънчев бряг“. Като змията от библейската история, левите демагози винаги успяват да пропълзят незабелязано, всеки път обновени, чисти като сълза и по-ниски от тревата, хипнотизират ни с обещанието за новия прекрасен свят, който ще сътворят за нас щом разрушим стария. И всеки път когато това се случи, резултатът е един и същ.
В този смисъл е неоснователно да разглеждаме политкоректния псевдо-либерализъм на 21-ви век като философско течение – то е само средство за установяване на контрол.
Целта на лявото винаги е била тъкмо това, а тя няма как да бъде постигната без разрушаването на стария морал, който дава съпротивителни сили на обществото. Тук митът за потисничеството в патриархалното общество и системния расизъм, присъщ на Западния свят, подхранващ абсурдната „култура на отхвърлянето“ (cancel culture), която пренаписва цялата история на цивилизацията в тясна идеологическа рамка, цензурира и демонизира запазилите все още някакъв здрав разум, е просто средство за постигане на власт. А както знаем, в левичарския мироглед, целта оправдава средствата. Наивно е да смятаме, че представителите на днешния либерален елит, част от които са преки потомци на ортодоксални комунисти (в много случаи и терористи) от миналия век, вярват в своите проповеди за равенство и справедливост повече, отколкото техните предшественици са вярвали в класовата борба.
Освен родствената връзка, днешните леви имат на разположение и практически същите щедри спонсори в лицето на глобалната олигархична класа. Съвремието обаче им предлага и едно ново техническо средство пропаганда – социалните мрежи. В навечерието на съдбоносните за цял свят избори в САЩ през 2020, twitter и facebook се превърнаха за либералната секта в това, което беше радиото за нацистите или кино-прегледите за болшевиките. В синхрон с големите медии, хуманитарните катедри в университетите, Холивуд и Уолстрийт, технологичните гиганти се превърнаха в явен играч на политическата сцена в самото навечерие на изборите, когато започнаха да цензурират и блокират потребители с по-консервативни възгледи, начело със самия президент. Скоро след това новопоявилата се свободна от цензура платформа Parler беше блокирана едновременно от Apple, Google и Amazon, което практически направи функционирането й невъзможно. Имаше и много лични атаки – от медийно дискредитиране и уволнения до анонимни заплахи, саморазправа.
Сякаш днешните левичари ползват технологиите на „големия брат“ така както техните предшественици са разполагали с динамит, пушки и газови камери. Те им помагат по-ефективно да разпространяват слухове и фалшиви новини без да носят съдебна отговорност, а същевременно могат и да издирват, заплашват или блокират своите опоненти, независимо как избират да ги наричат. Платформи като facebook и Instagram дават също така много материал за злепоставяне и изнудване на политици и публични фигури с неудобни възгледи – нещо, което привържениците на дясното не правят поради морални скрупули, а консерваторите нямат и такава възможност, тъй като са поставени в позиция непрекъснато да се защитават заради дежурните етикети на расизъм и ксенофобия, които им лепят.
Технологичната победа на левичарския радикализъм през 21-ви век се състои по този начин в една многопластова подмяна на реалността – през манипулирания наратив на медиите и фалшивите новини в социалните мрежи, чрез либералната псевдо-наука на активистите и пренаписана от cancel културата история.
Един свят, в който идеологията означава всичко, а фактите – нищо. В този свят нямат място нито диалогът и рационалните аргументи – основни съюзници на дясната идея, нито традиционният морал на консерваторите. А този свят не е толкова далеч, щом и днес се борим със зъби и нокти да обясним на уж образовани хора защо универсалният базов доход не е добра идея или защо свободата на словото и правото на собственост са важни за обществото ни. Дори и този път крахът на утопията да ни подмине, той ще продължава да се завръща веднъж на няколко десетилетия докато вместо да поощряваме критичното мислене на децата в училище, ние продължаваме да ги подготвяме за работници на поточна линия, индоктринираме с доказали своята неефективност идеологии вместо да им преподаваме история и икономика: обективно, аналитично и без пропаганда. Дотогава политическият избор ще бъде незрял и импулсивен – тъкмо по вкуса на демагозите-популисти, а обществените процеси по света ще си останат непонятни за мнозинството.
