Каквото и да е мнението ви за така наречените „специални отношения“ между Обединеното кралство и Съединените щати (аз например смятам, че те на практика не съществуват и са смущаващи), отказът на Обединеното кралство да подкрепи американски действия срещу Иран бележи тревожен момент в британската външна политика. Решението да се попречи на Съединените щати да използват съвместните британско-американски бази, като същевременно (и непрестанно) се подчертава неучастието на Великобритания, сигнализира че британското правителство е по-загрижено за вътрешните обществени отношения, отколкото за стратегическата реалност.
Близки съюзници от Британската общност като Австралия и Канада, които не са естествени партньори на администрацията на Тръмп, разпознаха необходимостта от противопоставяне на агресията на Иран. Великобритания и нейното лейбъристко правителство отново предпочетоха да се колебаят. Правителството изказа предположението, че съществуват правни ограничения, които да възпрепятстват участието на Великобритания. Това твърдение не издържа на проверка.
Лорд Улфсън – опозиционен министър на правосъдието – даде ясна правна основа за действие. Той заяви, че разполагаме с право на самоотбрана срещу непосредствена заплаха от враждебна държава, която има последователна история на агресия срещу нас. Освен това е Иран е водил продължителни кампании срещу британските интереси, включително заговори за убийства, кибератаки и заплахи срещу сили на Обединеното кралство – не на последно място и шестгодишното въстание срещу британската армия в южен Ирак водено от подкрепяни от Иран шиитски милиции. Съществува и моралното задължение да се помага на отбраняващи се съюзници, особено когато ядрените амбиции на Иран представляват екзистенциална заплаха за Израел.
Разумното тълкуване на ситуацията е, че Великобритания би могла да подкрепи съюзниците си в рамките на международното право. Вместо това правителството избира бездействие. Това е подчертано политическо решение – основано на предпазливост и избягване на риска, а не на национален интерес.
По-сериозният повод за безпокойство е, че външната политика на Великобритания все повече се формира от вътрешната й уязвимост. Поредица от правителства позволиха на враждебни режими и екстремистки мрежи да установят влиянието си вътре в Обединеното кралство. Организации, които претендират че са обикновени НПО и уж се застъпват за такива благородни идеали като справедливост и човешки права, се оказва, че имат връзки с зловещи международни играчи. Ислямската комисия за правата на човека (Islamic Human Rights Commission) например, има явни връзки с иранския режим. В резултат на това имаме държава, която сега трябва да пресмята решенията си за външната си политика в светлината на потенциални ответни действия у дома.
Дейността на иранската държава на британска земя се превърна в постоянна реалност. Заговори, насочени срещу дисиденти, журналисти и политически фигури, многократно са били разкривани. Ислямският екстремизъм продължава да бъде най-голямата терористична заплаха пред страната, но Обединеното кралство все още отказва да определи Иранския корпус на гвардейците на ислямската революция като терористична организация – въпреки прякото му участие във враждебни операции срещу британски интереси. Това нежелание сигнализира за още по-голяма слабост към неприятелите ни, които вече възприемат Запада като нерешителен.
Мюсюлманското население на Великобритания е нараснало до около 6–7% от общото на страната, а в някои райони формира решаващ избирателен блок. Това се видя и миналата седмица, когато на частичните парламентарни избори в Гортън и Дентън победи Зелената партия, която без свян използва сектантщина за постигане на целите си.
Тревожна е появата на сектантски политически кампании в определени британски избирателни райони. Скорошни кампании открито апелират към религиозната и етническата идентичност на избирателите си, призовавайки ги да „накажат Лейбъристите за Газа“ и представяйки политическите си опоненти като врагове на мюсюлманските общности. Този вид политика разпокъсва електората и подкопава принципа на националното гражданство. Тя рискува да пренесе конфликтите на Близкия изток директно в британската вътрешна политика, а това лейбъристко правителство (винаги изплашено от своите скрити на последните скамейки инфантилни депутати) разглежда външната политика на Обединеното кралство през тази призма, вместо да се изправи срещу нея.
Скандалите с изборни измами в Бирмингам и източен Лондон разкриха сериозни слабости в британската избирателна система – особено около гласуването по пощата и натиска в рамките на различните общности. По-нови доклади за „корпоративно“ семейно гласуване и организирана избирателна активност в избирателни райони с преобладаващо мюсюлманско население предполагат, че тези слабости продължават да съществуват. Това са въпроси, който трябва да адресираме директно. Общественото доверие в изборите зависи както от възприятието ни за тях, така и от почтеността на процеса. Доверието бързо ерозира.
Масовите демонстрации в цяла Великобритания от 2023 г. насам разкриха обезпокоителна промяна в обществената ни култура. Големите протести възхваляват организации, открито враждебни към Запада, като същевременно осъждат демократичните ни съюзници като Израел. Шествия в Лондон, включващи открити лозунги в подкрепа за иранския режим и неговите проксита. Политици присъстват на такива демонстрации без видимо притеснение за посланието, което изпращат. В същото време общностите, противопоставящи се на авторитарни режими в Близкия изток се оказват засенчени от по-шумни и по-добре организирани фракции. Мащабът и интензивността на тези демонстрации показват, че държавата ни става все по-неуверена в собствените си ценности.
Отказът на правителството да подкрепи действия срещу Иран отразява по-широк провал на политическото лидерство. Великобритания някога разбираше, че силата възпира агресията. Вместо това днес тя твърде често просто се колебае. Като двусмислено подчертават технически юридически подробности и се насаждат страхове от ескалация, министрите ни рискуват да създадат впечатлението, че Великобритания няма увереността да защитава собствените си интереси. Стратегическата предпазливост се е превърнала в стратегическа парализа. Ако враждебните държави проумеят, че Великобритания може да бъде възпряна чрез заплахата от вътрешни безредици, те ще се използват като използват общности (скрито или по друг начин), които не са успели напълно да се интегрират в британското общество – поради институционално презрение към страната или просто поради чиста страхливост.
Великобритания е изправена пред ясен избор. Тя може да продължи да се движи по пътят, по който международното право се разглежда като самоцел, при който вътрешните дрязги ограничават националната политика и при който враждебни режими действат с нарастваща увереност. Или може да възстанови принципа, че законът съществува, за да защитава нациите, а не да ги отслабва. Международното право трябва да служи за сигурността и суверенитета на демократичните държави. Когато не успява да го направи, то трябва да бъде преосмислено или реформирано – а не сляпо следвано.
Държава, която не желае да защитава интересите си, в крайна сметка ще загуби способността да го прави. Великобритания трябва да реши дали все още възнамерява да действа като сериозна нация или ще остане в капана на една отживяла правна рамка, създадена за свят, който вече не съществува. И на страха да предизвика войнственият ислямизъм, настанил се на територията й.
