На 22 и 23 март т.г., италианското общество бе призовано да се яви в избирателните секции, за да се произнесе по една от най-дискутираните конституционни реформи в страната от десетилетия – съдебната реформа известна като реформата „Нордио“. С окончателна избирателна активност от 58,93%, референдумът се оказа най-масовото конституционно допитване от последните двадесет години, задминвайки всички подобни гласувания, с изключение на референдума от декември 2016 г. при реформата на Ренци, когато участието достигна 65,48%.
Цифрите
Резултатът стана известен още в понеделник следобед, „Не“ победи утвърдително с над 55% от гласовете. „Не“ надделя при всички възрастови групи, с изключение на хората над 55 години.
От италианците между 18-34 години, едва 38,9% са гласували с „Да“, докато 61,1% с „Не“. Между 35-54 години, 46,7% с „Да“ и 53,3% с „Не“. Само при хората над 55 години „Да“ взима превес с 50,7% за сметка на близките 49,3% „Не“. Сред гласоподавателите на десницата, с „Да“ са гласували 90,6%. Сред гласоподавателите на левицата, с „Не“ са гласували 92,6%.
От всички гласували, 69% са потвърдили, че гласуват единствено поради самата реформа, докато 28% признават, че гласуват с „Не“ за да отправят негативно послание към Мелони, 3% предпочитат да не отговарят. Сред десния електорат 76% са гласували заради самата реформата, 24% по политически причини; сред левия 62% заради реформата, 38% по политически. След резултата, 54% смятат, че Мелони трябва да продължи да управлява, 26% че тя трябва да подаде оставка; останалите 20% се въздържат от коментар.
За какво всъщност се гласуваше
Пропагандата както от ляво, така и от дясно, успя да изплаши, заблуди и разсее италианското общество от конкретните предложения на тази реформа. Когато медиите говореха за „реформа на правосъдието“, обикновеният гражданин си представяше по-бързи процеси, по-малко бюрокрация, по-достъпни съдилища. Политиците, в своята обичайна полемика, не му предоставиха същинските предложения или конструктивни доводи против самата реформа. Министърът на правосъдието Нордио се впусна в красноречива кампания, заявявайки, че предложението за въвеждане на жребий при избора „разрушава парамафиозния механизъм“ на Висшия съдебен съвет. Ръководителят на кабинета му, Джузи Бартолоци, по време на пресконференция нарече магистратурата „разстрелен отряд“, а друг представител я сравни с рак.
От ляво стигнаха още по-далеч. Водачът на опозицията и председател на Partito Democratico, Ели Шлайн, заяви изрично, че реформата ще подчини прокурорите на изпълнителната власт. Че едва ли не ще настане нова диктатура в страната. Пропагандата на левицата се състоеше в отклоняване на общественото внимание – не беше важно каква е конкретната реформа, важното е, че я предлага Мелони. А ние мразим Мелони, затова трябва да гласуваме срещу реформата, за да ѝ покажем народното недоволство, за да знае, че не ѝ остава много време. Освен това, кои са те, десните, че ще променят италианската Конституция с главно „К“? Това бяха част от пропагандните внушения, изказвания, рекламни материали и пр.
А всъщност, сама по себе си, реформата беше от първостепенно значение за функционирането на правосъдната система и нямаше нищо общо с политиката, напротив, опита да деполитизира магистратурата. Конкретно, реформата предвиждаше разделяне на съдиите (giudici) и прокурорите (pubblici ministeri), две роли, които до момента са формално обединени в единен орган и споделят един Висш съдебен съвет (CSM). Вместо него щяха да се създадат два отделни съвета, а членовете им щяха да се определят не чрез корпоративни избори, а чрез жребий, като по този начин щеше да се приключи с корелацията между политическите фракции вътре в самата магистратура и кариерното израстване на отделните магистрати, което до голяма степен зависи от първите. Щеше да се създаде и Върховен дисциплинарен съд, независим орган, който да преразглежда нарушенията на магистратите, вместо да се съдят помежду си, както е към момента.
Нима магистратурата вече не е политизирана?
Както обясни адвокат Масимилиано Дела Пупа в интервю преди референдума, реформираният член 104 от конституцията изрично е щял да гласи: „Магистратурата представлява автономен орган, независим от всяка друга власт.“ Тоест не само, че независимостта на съдебната власт не бе под заплаха, ами се конституционализираше. В интерес на истината, страховете за „подчиняване правосъдието на политиката“ изглеждат особено неубедителни в страна, където магистратурата от години действа като верен политически съюзник на лявото.
Най-пресният случай за това е свързан със самовзривилите се анархисти Алесандро Мерколяно и Сара Ардицоне на 20 март в Рим. Полицейските следователи предполагат, че е планиран предстоящ атентат, а сред вероятните цели са железопътната мрежа в близост до сградата и обектите на мултинационалната компания, специализирана в областта на авиацията, отбраната и сигурността „Leonardo“, но преди да изпълнят акцията се самовзривяват докато подготвят експлозива. Ардицоне беше оправдана миналата година, през 2025 г. в Перуджа, в рамките на разследването „Сибила“ именно от политизираните магистрати. На заседанието по предварителното изслушване тя прочете пред съда дългата си пледоария:
„Аз съм анархистка. Като анархистка съм враг на тази държава, както и на всяка друга държава“, скандира тя тържествено пред съдията. След тези думи последва оправдателната присъда. А една година по-късно намери смъртта си.
Фракциите, жребият и властта
За да разберем защо реформата предизвика толкова силно противопоставяне, трябва да видим какво точно губеше магистратурата с нейното приемане.
Италианската магистратура от години е разделена на течения, корпоративни фракции, организирани чрез Националната асоциация на магистратите (ANM). Тези течения решават кой ще получи повишение, кой ще бъде преместен, кой ще ръководи важна прокуратура. Самият Лука Паламара – бивш президент на ANM, който впоследствие беше изключен от магистратурата – описа открито тази система в две книги (Il Sistema. Potere, politica affari: storia segreta della magistratura italiana, 2021 г., последвана от Il sistema colpisce ancora. Come salvare la magistratura italiana dal vizio delle correnti e dalle mani dei politici, 2026 г.), които разтърсиха из основи общественото мнение: магистратурата не работи на меритократичен принцип, а на основата на корпоративната лоялност и политическото позициониране.
Ако се въведе жребий за членовете на Висшите съдебни съвети, това би атакувало директно тази система. Не защото жребият е идеалният метод, а защото щеше да изземе от фракциите основния им инструмент за контрол – гласуването. Знаейки това, по-лесно можем да разберем страстната мобилизация на ANM срещу реформата.
Лявото се сплоти около… фашиста Гранди
На следващия ден след референдума, 24 март, хиляди либерали излязоха на триумфално шествие от Барберини до Пиаца дел Пополо, предвождани от своя вожд – Ели Шлайн. Журналистите интервюираха участниците, масово под 25 години. Много от тях споделяха еуфорията си: „Младежта се надигна, мислихме, че няма да спечелим, че връстниците ни няма да излязат да гласуват, но се справихме, защитихме конституцията!“, „Получихме възможността да съхраним святата ни конституция с гласа си и това е невероятно чувство!“
Именно тук историческата ирония достига своя апогей. Цялата левица в Италия – от PD до по-малките прогресивни формации, включително терористичната организация „Антифа“ – се нареди в ролята си на защитник на Конституцията. Тази „майка-орлица“ обаче не осъзна, че всъщност е защитник на структура, която в основата си е проектирана от министъра на правосъдието Дино Гранди в двайсетгодишния период на фашизма. Гранди се стреми да превърне магистратурата именно в това, което представлява днес – затворен орган, способен на самоуправление. Още един интересн факт: от 1946 г. насам, в Италия е имало 18 конституционни реформи без особен дебат, като едва последните 3 предложения не получиха нужните гласове. Конституцията с фашистки корени е променяна 18 пъти, но точно това предложение за два Висши съдебни съвета внезапно стана „посегателство срещу демокрацията“.
Добре известно е, че в целия западен свят съдиите и прокурорите принадлежат към различни органи и институционални структури. Твърдението, че разделянето им би означавало авторитаризъм, е толкова нелепо, колкото твърдението, че разделянето на изпълнителната от законодателната власт вреди на демокрацията.
Безпогрешни
Отвъд техническите детайли на реформата, гласовете, общественото мнение, все още изниква един много прост въпрос: кому принадлежи, чия е съдебната система? На гражданите, или на тези, които са се настанили в нея?
Между 2018 и 2024 г. в Италия са регистрирани 3233 случая на неправомерно задържане (ingiusta detenzione), а от 2018 г. до днес 4920 души са били вкарани в затвора несправедливо. За същия период дисциплинарни санкции са получили едва девет магистрати. Делото „Енцо Тортора“ жигоса завинаги системата, в която грешката не носи последствия, стига да плаваш в правилното течение. Енцо Тортора е актьор, който бе обвинен в „принадлежност към неаполитанската Камора“, името му опетнено, цялата му кариера унищожена, а впоследствие бе напълно оправдан. Всички магистрати, замесени в това съдебно бедствие, се издигнаха по кариерната стълбица. Всички с изключение на онзи магистрат, който всъщност оправда Тортора.
Джорджа Мелони разтърси интернет мрежата със своето гостуване от 19 март (три дни преди референдума) в подкаста Pulp podcast на поп певеца Fedez (Федерико Лучия), известен със своите леви виждания, и неговия колега, инфлуенсърът и порно актьор Mr Marra (Давиде Мара). По време на епизода, премиерът разказа за хипотетичен случай, без да назовава конкретно лице, на човек обвинен в убийство без труп и без доказателства, осъден на няколко години затвор, прекарал 20 години в килия, след което се оказва, че „изчезналата“ жертва е жива. „Знаете ли колко трябва да плати – попита тя с нескрита горчивина – италианската държава на някой, прекарал 20 години в затвора? Милиони евро, с парите на данъкоплатците. А замесените магистрати си продължават преспокойно напред, незасегнати.“
Лучия назова конкретен пример: „Интервюирахме Рафаеле Солечито, който изкара няколко години зад решетките и му беше отказано обезщетение за неправомерно задържане и несправедлива присъда.“ Самият Солечито реагира след излъчването: „Радвам се, че нашият премиер е толкова оптимистично настроена по въпроса с обезщетенията за несправедливо осъдените. За съжаление, в моя случай, а и в много други, реалността е съвсем различна“, като припомни, че молбата му за обезщетение е отхвърлена от Касационния съд.
Гепардът е жив
В романа на Джузепе Томази ди Лампедуза от 1958 г., „Гепардът“ – разказващ за сицилианската аристокрация по време на Рисорджименто, която инсценира политическа промяна, за да запази привилегиите си, – младият и честолюбив Танкреди произнася фразата, превърнала се в емблематична за политическия цинизъм от всички епохи: „Всичко трябва да се промени, за да си остане постарому“. Танкреди не си е отишъл, само е сменил тогата.
На 23 март 2026 г. италианската магистратура, покровителствана от левицата, спечели своята битка. Системата ще продължи да функционира по същия начин, задъхано и самовглъбено, а гражданите ще продължат да страдат от това решение. За десницата битката е загубена, но войната все още не е.
А за нас, българите, тази история носи едно скромно, но важно послание: когато чуете, че която и да е реформа на съдебната система „заплашва независимостта на правосъдието“, си задайте въпроса: чия независимост точно? И от кого? Защото разликата между независимост на институцията и независимост на корпорацията е малка по форма, но огромна по съдържание.
