– На 16 април предстои излизането на новата ви книга, която сте нарекли „Малката домашна църква. Съвременни притчи”. Какво да очакваме точно?
– Вътре съм отбрал половината от текстовете си, които публикувам всяка сряда в „Портал Култура” от година и половина – 44 на брой от вече близо 90. Който е писал колонки за продължителен период от време, знае каква изчерпваща, но и благодатна работа е това. Тези текстове са една кардиограма на нашия, български живот тук и сега. Защото понякога успяваш, дава ти се!, да сложиш ръка на вената на обществото и виждаш как текстът ти се разпространява като лавина по десетки и стотици сайтове – както се случи, да речем, с текста „Малката домашна църква”, дал заглавието и на книгата.Книгата има предговор от Тони Николов, главен редактор на „Портал Култура”. Премиерата й ще е на 25 април от 18.00 часа в книжарница „Гринуич”. Какво да кажа още? Моята лична, най-голяма радост от тези текстове е тази, че те не срещнаха и не срещат никаква цензура по никакъв повод. А това в нашата цензурирана държава само по себе си е удивителен повод за радост и удовлетворение.
– За книгата си „Българчето от Аляска“ казвате: Българчето е от истинско по-истинско. Доколко героите ви се покриват с реалността?
– Това е доста сложен въпрос, Елена. Позволи ми да ти отговоря така: знаеш, че гените на човека и шимпанзето се припокриват 98 %. Но онези два процента различни гени правят от човека човек. Същото е и при художествения образ.
– Споделяте, че ваши учители в жанра на разказа са Йордан Йовков, Исак Бабел и Джеръм Дейвид Селинджър. Защо? Какво ви сближава с тях?
– Ще бъде лекомислено да твърдя, че намирам в нещо знак за равенство между моето творчество и творчеството на тези световни писатели. Но това наистина са автори, които мога да чета и препрочитам ненаситно. У Бабел ме смайва езиковата експресия, у Селинджър – прецизната, доведена до съвършенство многопластова изработка на текста, а у Йовков – превръщането на разказа във всебългарски храм.
– Казвате, голямата загадка на творчеството е в това колко е преживяното, колко е измисленото. Как да разбираме това? Как е при вас?
– Преживяното е изходният материал, каквото е камъкът за скулптора. Той взема камъка и от него изсича произведение на изкуството. Същото прави и писателят.
– Какво е нужно на един грамотен, ерудиран, мислещ човек да стане писател? Или казано по друг начин – ако трябва да опишете писателския талант бихте ли съумели да го направите?
– Писането е най-глъбинният начин на изразяване, заложен в човека. Затова и в крайна сметка толкова хора пишат. Но талантът е чувството за мярка при това себеизразяване.
– Приемате ли оценката на един немски журналист за вас, който ви характеризира като „остър критик на политическата действителност в страната“?
– Политическото в никакъв случай не ми е приоритет. Тъй че няма как да се изживявам като остър критик на политическата действителност. Но има друго. Писателят винаги е в защита на унижените и оскърбените, поне аз така разбирам ролята на писателя. И при толкова много смазани съдби, които ежедневно са ни пред очите, щеш не щеш се превръщаш и в остър критик на политическата действителност.
– Накъде насочвате гнева си, когато става дума за днешния политически ден?
– Към подмяната.
– А таите ли някъде в себе си позитивизъм, оптимизъм, надежда, свързани с политическото, а следователно – и цялото бъдеще на България?
– Надеждата ми е свързана не с политическата класа, а с труда и усилията на обикновените хора.
– Как приемате станалия вече прословут предизборен клип на Реформаторския блок, заради който авторите му, актьорите и политиците, стоящи зад него, бяха наречени плагиати?
– Не съм гледал клипа. Аз лично нямам никаква нужда от агитация.
– Могли сте да останете да живеете в чужбина. Никак не са малко българските творци – нямам предвид само хора на перото – които се реализират блестящо зад граница. Толкова, колкото тук би било изобщо немислимо. Защо се върнахте?
– Не знам кое те кара да зададеш такъв въпрос. Никога не съм си представял, че мога да живея извън страната си. А и съм нямал такава възможност.
– Бихте ли спрели децата си, ако решат да си тръгнат от България?
– Не, не бих ги спрял.
– Имате книги, преведени на немски и английски, бяхте номиниран двукратно за най-престижната награда за сборник с разкази на английски език в света „Франк О’Конър. На „ти“ ли сте с чуждата публика? Получи ли се обратна връзка?
– Книгите имат свой собствен живот. Аз съм спокоен за моите книги. И много-много не се терзая за битието им. Все пак, нека да отбележа, че английското издание на книгата се продава от Нова Зеландия до Канада. Това ми стига.
– „Убеден съм, че добрата литература умива душите на хората.“ Това са ваши думи, които отнасяте до читателите. Как е при хората, които създават тази добра литература?
– Бих искал да мога да ти отговоря на този въпрос така: че писателите са с „най-умитите души”. Но не мога. Защото тъкмо в тяхната вътрешна, скрита, тайна лаборатория се извършва преработката на обществените токсини в „екологично чист духовен продукт”. А това няма как да остане без следа за самите тях.
– Българските писатели, които според вас всеки интелигентен и любопитен човек трябва да прочете?
– Тук трябва да вляза „в режим на изброяване”, както се изразяват депутатите. Затова ще спомена само едно име, на един абсолютно забравен български автор, починал през 2004 г. Казва се Георги Божинов. В априлския брой на списание „Клуб Z” до седмица-две предстои да излезе един мой текст за него. Този писател трябва да бъде върнат на българските читатели. Той е един от най-големите.
– Сещате ли се за сюжет или тема, които ви провокират, но не смеете да посегнете към тях?
– Не.
– Дълги години освен писател, бяхте и журналист. Днес как гледате на журналистиката в България?
– Знаеш ли, Елена. В своята представа за журналистиката аз замръзнах във времето, когато Явор Дачков пишеше във в. „Седем”. И това време сега ми липсва.
– Наближава Цветница, после – Великден. С какво свързвате тези светли християнски празници. Какви асоциации, може би – спомени, предизвикват те у вас?
– Обичам да гледам ненаситно лицата на хората по време на големите християнски празници – било на улицата, било в църквата. Защото виждаш как, зад умората от ежедневието, върху тях невидимо се изобразява Христос.
– Как си обяснявате отсъствието на религиозната тема в българската култура, в частност – в българската литература.
– Няма такова нещо. Религиозната тема присъства. Нека да спомена само няколко имена на писатели – Мартин Ралчевски, Теодора Димова с прекрасните си „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус”, Петър Марчев с новата му книга, Николай Фенерски, Петър Делчев с „Кастинг за месия”.
От glasove.com
Деян Енев е един от най-популярните съвременни български писатели. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е журналист, а сега е колумнист в „Портал „Култура”. Издал е четиринайсет книги – сборници с разкази, очерци за писатели и стихосбирки. Английското издание с негови разкази две поредни години бе номинирано в най-престижния конкурс за сборник с разкази в света „Франк О’Конър”. На 16 април излиза новата му книга „Малката домашна църква. Съвременни притчи” (изд. „Хермес”)
