Николай Паунов
Тази дискусия в нашата църква е хронична. Появява се по най-различни поводи – че дори и около някоя предстояща хиротония. Вероятно канонистите могат да изровят аргументи както подкрепящи тази теза, така и оборващи я. Но тъй като задълбоченото канонично взиране току-виж извадило на показ и факти, които могат да бъдат леко смущаващи по отношение на случващото се и неслучващо се в БПЦ, канонистите се въздържат от особено вглъбяване. Затова ще изберем по-простичък подход.
Потребностите на БПЦ от финансови средства са големи. Стотици храмове и манастири се нуждаят от съхранение и реставрация, броят на неделните училища все още е твърде скромен, в приютите за деца, лишени от родителска грижа, или в кухните за бездомници винаги се явяват пробойни в бюджета, немалко клирици и миряни се нуждаят от помощ – здравна, социална, материална… А ако погледнем малко отвъд пряката нужда от „насъщния“ – лошо ли би било например, духовните семинарии да имат по-съвременна материална база в процеса на обучение, най-талантливите семинаристи, че и студенти по богословие, да получават по-високи стипендии, да участват в изследователски проекти, да специализират във водещи богословски училища по света и пр. Списъкът, разбира се, не е изчерпателен. А при мащаба на собствеността на БПЦ подобни очаквания от страна на православната общественост не са необосновани.
По този въпрос засега нашите епископи изглежда се придържат стриктно към евангелската заповед „лявата ръка да не знае какво прави дясната“ (Мат. 6:3), като само тук-там се чува за фермерската дейност на някой манастир или за проект, осъществен със средства по Европейските фондове… За скандалите с църковни имоти през годините няма да отваряме дума – по този въпрос достатъчно се е изговорило и изписало, а и „да не изпадаме в осъждане“, както биха казали контрагентите по някои от тези сделки… Житията на светиите разказват за епископи, подхвърлящи тайно кесии с жълтици в дома на изкушени свои пасоми, за да ги предпазят от грях, а днешните лукави времена шушукат и злословят за обратния път на жълтиците.
В подобна среда трябва да се съгласим, че на никого от нашите епископи не му е лесно. От една страна каквото и да направят, рискуват да бъдат обвинени от някой недоволен, от друга, при толкова неотложна потребност от средства не бива да „заравят“ талантите в земята. Така стигаме до нещо много естествено – едни епископи вероятно имат капацитет лично да управляват имуществото, което им е поверено, други може би се нуждаят от по-голяма подкрепа от помощници и специалисти. И ако всичко това се върши открито и прозрачно, няма никакво значение дали епископът е мениджър или не е.
Друго е важно – да бъде духовен водач. Да бъде духовен авторитет. Да има какво да каже и на онзи, който е останал без нищо, дори и когато не може да му помогне с кесия с пари. Защото и в днешно време съкровищата тук „ги яде молец и ръжда, и крадци подкопават и крадат“ (Мат. 6:19), ама да не стане така, че и вярата ни да изпадне в несъстоятелност…
От dveri.bg
