Ердоган е новият баща на турците

Победата на Реджеп Таийп Ердоган на втория тур на изборите за президент на югоизточната ни съседка ще подпечата така или иначе случващото се през последните години цивилизационно обръщане на Турция. Това е движение, което замени агресивния секуларизъм с императивите на политическия ислям като основна референция за социална конвертируемост в страната, а външната политика на държавата премина от интровертна към екстровертна фаза.

След двадесетгодишно управление на Ердоган спокойно можем да кажем, че турският президент успя да реализира някои от концептуалните идеи на стратегическата дълбочина на Ахмет Давутоглу. А именно: днес Турция не е нито външна граница на НАТО, нито мост между Изтока и Запада или просто буфер между тях, а властови център, който – вместо да отразява и възпроизвежда логосите на чуждата геополитическа периферия – създава собствена такава.

На запад и на изток (от либийскaта Мисрата, през сирийския ал-Баб, до иракската Башика), на юг и на север (от Сомалия и Катар до Азербайджан) Анкара експлоатира синтез от мека и твърда сила: от многобройните офиси на Турската агенция за сътрудничество и развитие и контролираните от Дирекцията по религиозни дела джамии, до турския дрон Bayraktar TB-2, летящ от Мароко до Киргизстан. По този начин югоизточната ни съседка се превръща в регионална сила, която обаче добива конотациите на глобална, когато нейната тежест бива отнасяна към геополитическия й хабитат и съседство. Под ръководството на Ердоган Турция вече се превърна в държава-рутер, която транслира сигнал, по който тече национализъм и ислямизъм, захранващ и уплътняващ широка географска периферия. Анкара е не просто столицата на държавата, но център, който формира политики и процеси, далеч напускащи собствените граници на Турция.

Подобни амбициозни движения предизвикват тектонични промени, които биват съпровождани с катаклизми в политическата география. Затова и разломът между Запада и Турция се разширява. От години насам отношенията на югоизточната ни съседка и с ЕС, и със САЩ, са в състояние на свободно падане (от замръзналата кандидатура на Турция за членство в ЕС до изхвърлянето на същата от програмата за F-35). Анкара не само че не налага санкции на Русия покрай войната й срещу Украйна, но и спомага за тяхното заобикаляне. Нещо повече, Турция увеличава своята зависимост от Москва: посредством съвместните проекти помежду им, касаещи както търговията на въглеводороди, така и внедряването на руска технология в турската атомна програма. Ако заемем термин от медицината, подобно конфлуиране е налице не само между Турция и Русия, но и между техните държавни глави (процес, който се засили след опита за преврат срещу Ердоган през 2016-та година). Това е една от причините, поради които Владимир Путин, в контекста на предизборната кампания в Турция, направи услуга на своя турски хомолог, отлагайки текущи плащания, дължими от Анкара. А дори и в момента дипломацията на Анкара използва посредническите услуги на руската такава, за да си нормализира отношенията с Башар ал-Асад.

Но въпреки всичко това Турция няма да напусне НАТО, не и докато на север Русия окупира украински територии в черноморския басейн, на юг Москва има военни бази и сравнителен контрол върху поведението на сирийския режим, а на изток са разположени руски сили в Армения. И ако т.нар. Севърски синдром на Анкара (според който държавата е заобиколена от външни врагове, целящи нейното разпадне) причинява традиционно паник-атаки на турския народ и политически елит, то този синдром има ново измерение, свързано именно с механизмите за влияние на Москва спрямо непосредственото съседство на югоизточната ни съседка. Но характерно за паник-атаката, не е казано, че източникът на такова безпокойство е обезателно разпознат. И ако членството в НАТО няма да разреши турско-гръцкия антагонизъм покрай Кипър, то излизането от Алианса на Турция би уязвило допълнително турските позиции спрямо въпросния казус. Но като обобщителна равносметка за сложните отношения между Запада и Турция може да послужи примерът със закупуването от страна на Анкара на руския зенитно-ракетен комплекс С-400: след като той бе придобит, с него бе направен един тест на крайбрежието на Черно море, а след това – деактивиран.

Разчекването на Турция в нейното геополитическото пространство обаче изисква ресурс, какъвто Анкара не притежава обезателно. Оттук и финансова помощ, която идва било посредством swap сделки (с Китай, Южна Корея, Саудитска Арабия и ОАЕ), било чрез инвестиции (ОАЕ, Катар), които целят стабилизирането на турската лира и смекчаването на инфлацията в страната, чиито нетни валутни резерви намаляха до отрицателни стойности за първи път от 2002-ра година. Ефектът от експанзионизма на Турция причини и допълнителни неудобства на външната й политика: само преди две години тя имаше изключително сложни отношения с мнозинството от съседите си и с редица други държави от региона и извън него. И въпреки най-вече икономическите несполуки на управлението му, Ердоган спечели президентските избори, залагайки – според вече споделения извод на редица наблюдатели – на политиката на идентичността.

Именно в идентичността на Турция се състои една от колосалните промени, които Реджеп Таийп Ердоган успя да осъществи през 20 годишното си управление. Ако Кемал Ататюрк можеше да види 100 годишнината от създаването на Републиката, което честване ще се осъществи по-късно през октомври месец, вероятно нямаше да познае собствената си страна. Всъщност Ердоган е инкарнация на историческото отмъщение на Абдулхамид II спрямо Ататюрк (тогавашният султан се опитва да изгради симбиоза от модерен авторитаризъм, стъпващ на широк ислямски конгломерат).

Но подобна равносметка не бива да ни заблуждава: Ердоган и Ататюрк не са винаги и обезателно антиподи. Подобно на създателя на Републиката през 1923-та г., и текущият президент използва авторитаризма и национализма. Подобно на ранните етапи от кемалистка Турция, Ердоган увеличава обема на отношенията си с Русия (тогава СССР). И Ататюрк, и Ердоган са врагове на демокрацията (макар “бащата на турците” в последните години от управлението си да започва да узрява в посока на “разреждане” на авторитаризма, а Ердоган да извършва точно обратното движение, концентрирайки допълнително властовия процес, организиран по команден начин отгоре-надолу).

И точно тук се крие големият залог за геополитическото значение на Турция, който сякаш Запада така и не успя да разбере. Този залог никога не е касаел демокрацията в югоизточната ни съседка, понеже такава там е имало по изключение (при това, най-близо до демокрацията тя беше по време на първите два управленски мандата на партията на действащия държавен глава, АКП). Концентрацията на власт – под мека или твърда форма – е било естественото състояние на държавата в различните нейни битийни модуси.

Истинският залог, включително и на провелите се президентски избори, всъщност не е инструменталното случване на политическия процес в Турция, а неговото ценностно съдържание: секуларизъм или ислямизъм, по Киркегоровото или-или. И ако това е въпрос, касаещ самата Анкара и обект на нейно собствено суверенно решение, то външно-политическите амплификации на тези две начала – взаимно жестоки едно спрямо друго – засягат целя регион. Понеже секуларизмът в страната предполага по-интровертна и проевропейска външна политика (с редица уговорки); нещо, което видяхме като желание дори и в лицето на неуспелия кандидат за президент от НРП Кемал Кълъчдароглу, въпреки че той е много осъвременена версия на някогашния тромав и санкциониращ кемализъм. Докато ислямизмът контактува с регионалния си контекст съвсем различно: той се екстраполира и вмешателства, излъчващ критично отношение спрямо иновереца – от латентна мнителност до открита враждебност. Алиансът на цивилизациите – концепция, в чиято основа стояха католическа Испания и мюсюлманска Турция, е просто избеляващо мастило по документите.

Това е и най-големият риск пред България, Югоизточна Европа и ЕС: компилирането на авторитарната ос между Ердоган и Путин, притежаващи споделен, макар и в различна степен, антиевропейски заряд.

Но за разлика от руския президент, турският му хомолог не може да си позволи да играе вабанк. ЕС продължава да е най-големият търговски партньор на Турция, а без НАТО Анкара ще стане прекалено уязвима от Русия, с която продължава да има различни интереси във всяка една гореща точка (Украйна, Либия, Сирия, Южен Кавказ). Още повече, учи историята, когато Русия е “набъбвала” в регионалната си среда, това винаги е било съпроводено с паралелния процес на свиването на влиянието на Османската империя/Турция. А стратегическата автономност, към която спечелилият поредните избори Ердоган движи страната, не предполага замяната на една геополитическа ос с друга. Балансът между Запада и Изтока изисква прагматизъм, който новият стар президент на югоизточната ни съседка е демонстрирал нееднократно в близкото минало.

100 години след своето създаване турската република изглежда много различно. Тя е по-амбициозна и сприхава. Няма друг политик след Ататюрк, който да е формирал естеството на страната в по-голяма степен, отколкото това прави Ердоган. Действащият президент е новият баща на турците, които изживяват своя османски ренесанс.

Оригинална публикация в news.bg

Снимка: БГНЕС

Споделете:
Мартин Табаков
Мартин Табаков

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.