През 2020 г. левицата във Великобритания флиртуваше с идеята за премахване на полицията и затворите. Днес те се представят за защитници и на двете неща, въпреки съвсем скорошния им статут на непоправими огнища на системен расизъм. Силно впечатляващо е какво може да направи за репутацията на една институция нарочването на бялата работническа класа – ако не сред хората, то сред елитите.
За да сме наясно, много от лицата, които са вкарани в затвора за граждански безредици след убийството на три момичета в Саутпорт, заслужават присъдите си. Изключително антиконсервативно е някой да одобрява нарушаването на кралския мир, особено когато насилието е насочено към редови полицаи при изпълнение на служебните им задължения. Щастлив съм като всички останали да видя, че бурните сцени изглежда са се успокоили. Въпреки това съществуват основателни опасения относно двойния аршин на полицията и засилената репресия срещу свободата на словото, предприета от министър-председателя Киър Стармър. Заедно те водят до ескалация на анархо-тиранията във Великобритания.
Както вече писах, анархо-тиранията е коварно състояние на обществото, при което далеч не живеем в правова държава, а най-основните правила в смущаващ брой случаи могат да бъдат с радост нарушавани от антисоциални престъпници. В същото време техните цивилизовани връстници са подложени на все по-разширяваща се мрежа от заповеди, ограничения и правила за говорене. При нашия “прогресивен” морален ред, кога представителите на режима ще се държат като анархисти и кога – като тирани, е лесно предвидимо предварително. Ако някоя от техните „одобрени“ групи жертви извърши престъпление, подходът ще бъде бавен, разрешителен и толкова жалък, колкото законът може да бъде размит, за да позволи; ако претенцията за неприкосновеност на някоя от същите тези групи жертви се почувства застрашена от „сертифициран потисник“, подходът ще бъде бърз, деспотичен и толкова суров, колкото законът може да бъде разтегнат, за да разреши.
Тази груба формула, практикувана от британската държава, стана още по-очевидна след трескавата и в много случаи достойна за съжаление реакция на масовото намушкване с нож на Аксел Рудакубана в Саутпорт. В това отношение се оказа, че не съм прав за Стармър. Макар и да има в ъгъла си дяволски хитрия Тони Блеър, министър-председателят се прояви като много по-малко хитър политически играч, отколкото си представях, че е.
Въпреки безбройните ужаси, внесени отвън – от индустриализирани банди за изнасилване и повсеместна престъпност с ножове до сектантски борби и ислямистко сплашване – едва сега, когато сред приемащото британско население се появи ответна реакция, виждаме, че сред иначе слабите ни лидери изведнъж се появява загриженост за „законността и реда“. Министри и магистрати побързаха да проявят твърдост, която би накарала Ричард Никсън да се изчерви по време на вълненията през 1968 г.
Както министърът на правосъдието Хайди Александър се похвали по Би Би Си, „всички елементи на системата за наказателно правосъдие са готови“ за ускореното предоставяне на над 500 нови места в затворите за тези, които причиняват – както и за някои, за които се предполага, че подстрекават – безредици. Защо подобна строгост се прилага само когато местните британци се бунтуват в отговор на ужасяващите последици от фатално и катастрофално политическо решение?
Сега, когато живеем под управлението на лейбъристко правителство, анархо-тиранията е резултат колкото от цинизъм, толкова и от идеология. Поне от времето на Блеър насам, бившата партия на пролетариата е съзнателно зависима от електората на малцинствата, тъй като отдавна е изоставила солидарността с трудещите се заради политиката на расова, етническа и религиозна омраза. Това, което Ерик Кауфман нарича „расови табута“, все още е в действие. Изключителното внимание на Стармър към „крайната десница“ и пренебрегването на основния проблем, обаче, показват и по-зловещ мотив: наказване на враговете – в случая бялата работническа класа, която в преобладаващата си част се противопоставя на масовата имиграция – и възнаграждаване на клиенти, ако не и съвсем приятели, сред внесените диаспори.
Всъщност, докато иначе почтени граждани биват вкарвани в затвора за “яростна реторика в интернет”, тази строгост видимо липсва другаде, не на последно място в областите, където е най-необходима. Поради пренаселеност в момента се извършва масово освобождаване на затворници, за много от които може да се гарантира, че имат по-тревожно досие за насилие и рецидивизъм от невъздържаните възрастни дами във Facebook.
По-рано тази година министърът на затворите Джеймс Тимпсън заяви, че затворите не работят, и обвини британската система, че е „пристрастена към присъдите и наказанията“. Макар и с много избирателна бързина, сега той и колегите му се поддадоха на същата тази зависимост. В същото време те не са положили никакви усилия да освободят място за лишаване от свобода чрез депортиране на над 10 000 затворници, които са чужди граждани – близо един на всеки осем от общо 85 851 лишени от свобода в страната.
Daily Mail съобщава, че един от бенефициентите на това масово освобождаване ще бъде тийнейджър, замесен във фатално нападение с мачете срещу 14-годишно момче. Лоусън Нати, въпросният престъпник, е излежал не повече от шест месеца от близо тригодишна присъда за непредумишлено убийство. Макар че бунтовете и дори неприятните постове във Facebook са лоши, наистина ли са по-лоши от убийството на някого с чудовищно острие? Дори и да приемем, че адвокатите му са били достатъчно изобретателни, за да успеят да направят успешна пледоария за непредумишлено убийство, ще може ли бял британски член на банда, който е наръгал с нож 14-годишен мюсюлманин до смърт по време на неотдавнашната анархия, да бъде освободен обратно на улицата само след половин година зад решетките? Всеки знае отговора. Не ни остава нищо друго, освен да заключим, че затворът „работи“ само за определен вид престъпници, виновни за определена категория престъпления.
За да се създаде полицейска държава, са необходими два елемента.
Първият е полицията да не се интересува от закона при упражняване на правомощията си. В това отношение наскоро не по-малко важна фигура от самия директор на прокуратурата (DoPP – третата по власт фигура в държавното обвинение във Великобритания, б.ред.) заяви пред Sky News, че дори хората, които споделят кадри от престъпни безредици, могат да бъдат обвинени в подбуждане или разпалване на „расова омраза“. Разбира се, препубликуването на материали, които са незаконни сами по себе си, като например детска порнография или официални държавни тайни, е незаконно. Това е така, защото не е възможно да се публикува някое от тези неща, без да се участва косвено в самите престъпления. Със сигурност обаче не е престъпление да се публикува материал, който, макар и да изобразява незаконна дейност, не е незаконен материал. С други думи, няма нищо противозаконно в заснемането или споделянето на кадри от престъпна дейност по начин, който избягва съучастие в самата дейност, както е в повечето видеоклипове на граждански вълнения, които всички сме виждали да се разпространяват в социалните медии. В противен случай нямаше да имаме безброй видеоклипове от 11 септември или мачетета в Лондон – нещо като прясно привнесено забавление в английския метрополис – достъпни онлайн. Ако не се лъжа, съветът, даден от директора на прокуратурата, показва грубо незачитане на закона.
Второто условие, за да бъде квалифицирана като полицейска държава, е правоприлагащите органи да се смятат за безупречни. В това отношение сър Марк Роули, началник на столичната полиция, почти директно заплаши да криминализира онези, които отказват да се откажат от обвинението, че във Великобритания е създадена двойствена полицейска система. Това е фанатично и опасно. По дефиниция държава, в която полицията не може да бъде поставяна под съмнение, е полицейска държава. Това, че служител на реда намеква, че всяка критика в тази насока е потенциално подстрекателство към престъпление, само доказва тезата.
Добрата новина е, че не е необходимо да обвиняваме всички полицаи или да обиждаме всички магистрати. Не сме изправени пред грандиозна конспирация, а пред култура, която е станала ендемична за полицейските сили, както и за по-широката съдебна система, и определя начина, по който тези институции функционират.
Особено след Доклада Макферсън (1999 г.) полицията и съдилищата изпитват огромен натиск да докажат своите „антирасистки“ качества. Полагат се целенасочени усилия за преклонение пред малцинствата като форма на изкупление за начина, по който в рамките на нашата „институционално расистка“ система някои групи са били „маргинализирани“ и „малтретирани“ в полза на бялото мнозинство. Това не е параноична спекулация. Полицията открито заявява, че се е отказала от тази кръвна клевета срещу самото ѝ съществуване и не крие, че се стреми да се изчисти чрез активно преследване на социалната “справедливост”. Това е отразено във всичко – от езика до връзките с обществеността. В ежедневната полицейска работа това често се изразява в неравностойно третиране на различни групи, за да бъдат те “равнопоставени”.
Да вземем за пример постоянното използване на думата „общности“ като евфемизъм за племенни групи по интереси, живеещи в британските градове и квартали. Това само по себе си разкрива, че властите се стремят да третират тези групи като чужди субкултури, а не като неразличима част от нас и следователно подчинени на нашите закони. Всички глупости, които сме принудени да изтърпим за „срещи със старейшини и лидери на общността“, само засилват тезата, че жителите на тези райони се възприемат като нещо като отделна нация, с която трябва да се работи чрез това, което Чарлз Мур описва като „пазачи, привлечени от собствената им раса или религия“ – народ в рамките на Великобритания, а не от Великобритания. Вследствие на това те са склонни да разглеждат безпристрастната полицейска дейност като недопустима намеса във вътрешните им работи, като потискане на собствените им роднини от външни лица.
Двойният стандарт е това, което се случва, когато държавните институции се страхуват от разпалването на тези възпламеними чувства, парализирани са от опасения да не бъдат наречени расисти и – поне в случая с Лейбъристката партия през 21-ви век – са хронично зависими от тези малцинства за лесни гласове. По този начин държавата действа като примирителен дипломат – с по-слабата ръка, бихме могли да добавим – когато работи с такива групи. Всичко се свежда до това да се намали напрежението в общността, да се ангажират местните заинтересовани страни и да се поддържа накъсаният гоблен на мултикултурализма. Това е наградата ни за съчетаването на безумните нива на “разнообразие” с разрушителното табу да не се забелязва, камо ли да се прави нещо за смекчаване на произтичащата от това балканизация.
Някой може да попита: „Ако има двоен аршин на полицията, защо изобщо има толкова много затворници, родени в чужбина? И защо данните за арестите изглеждат така, както изглеждат, когато са разбити по етнически произход? Въпросът, разбира се, е, че анархо-тиранията не е стигнал толкова далеч, че режимът никога да не влиза в контакт с онези, които са заподозрени или виновни за най-ужасните престъпления. (Британският позор с “груминг” бандите, заметен под килима в продължение на десетилетия, е изключение от това общо правило). В резултат на това всички групи, които извършват убийства или тероризъм с необичайно високи темпове, ще продължат да се появяват в официалните данни. Двустепенната полицейска дейност се проявява най-очевидно, когато има колективни прояви на племенно недоволство – какъвто беше случаят в Харехилс и в Уест Мидландс, където властите заемаха второстепенно място – и когато престъпленията са по-малко сериозни.
Дори и при по-тежките престъпления данните сочат, че когато вниманието е насочено само към убийствата и данните са разделени според етническия произход, полицията всъщност използва прекалено много сила спрямо белите британци пропорционално на склонността им да извършат престъпление. Точно обратното е вярно за групите с по-висок брой убийства. И във всеки случай, както беше отбелязано, дори много от престъпниците, извършили насилие, сега се освобождават по-рано, отколкото изглежда съвместимо с безопасността на спазващите закона граждани.
Като цяло мнозинството от британците, независимо от това как са гласували на последните избори, смятат, че имиграционната политика през последните години трябва да поеме част от вината за неотдавнашните граждански вълнения. Когато избраните лидери постоянно се противопоставят на общественото мнение, защо да симулираме изненада, че по-разпалените от нас – отново погрешно, но разбираемо – прибягват до изразяване на мнението си чрез насилие, вместо чрез урните? Още по-лошото е, че тези по-дълбоки опасения едва ли ще бъдат разгледани скоро.
Това е така, защото през последните няколко десетилетия мълчаливият обществен договор, залегнал в основата на британската представителна демокрация, беше разкъсан. Сега късчетата хартия са хвърлени окончателно в огъня. Всичко, което сегашното лейбъристко правителство е направило и продължава да прави, най-добре се разбира като нагъл опит да се изготвят нови отношения между индивида и британската държава – само че ние, населението на страната, не сме страна в преговорите по този договор. Това не означава, че ще избегнем да станем жертва на неговите условия.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
