1 януари като кръстопът на българската идентичност

Отминаха тържествата по случай пълноправното членство на България в ЕС. И както става обикновено българската общественост прие промяната основно вторачена във въпросите – ще изкупят ли румънците цялото уиски на Русе и ще се превърне ли българската боза в конвертируем продукт за отегчени европейски домакини. А въпросите са много повече и много по-големи. Как ще изглежда България след пет, десет или петнайсет години? Какви промени ще претърпи социалната структура? Ще може ли да бъде формулиран нов дневен ред, отвъд изпълнението на директивите на Европейската комисия.

Някъде от края на 1970-те и началото на 1980-те години Западът започна да се превръща в доминантна цел на българското общество. Отначало илюзорен и овеществяван единствено през случайно преминали Желязната завеса артефакти на капитализма, през 1990-те той стана реален политически проект. Бавно и несигурно българите вървяха по пътя на този проект, крайната цел на който беше превръщането на страната в част от обединена Европа и формирането на нова национална идентичност, върху една съвременна, либерална и демократична парадигма.

Тази цел вече е постигната. Или по-скоро е постигната само частично. Защото България вече е част от Европа, но от една Европа, която се бои да се дефинира през историческото, културното и религиозното си наследство. България е част от една релативистична и бюрократична Европа, която априори не може да се превърне изчерпателно във фундамент на национална идентичност. И ако през 1990-те България беше поле на битка между различни геополитически конфигурации, в началото на ХХІ век битката се води между различни идентичности.

Фактът, че през последните години България изгради идентитет на европейска страна – част от общността на западните държави, не е достатъчен. Идентичностите по принцип са йерархични и притежават различни компоненти (културни, политически, географски, социални), които се допълват или влизат в противоречие една с друга.

Формално в Европа България продължава да съществува в две мощни културни, икономически и политически орбити – руската и турската. Путинова Русия възражда най-атавистичните рефлекси на руската и на съветската империя. През последните месеци и още повече през последните дни стана безпощадно ясно, че Москва отново гледа на себе си като на експанзионистична имперска сила, а на най-западната част на Евразийския супер континент – като на своя естествена периферия. И когато ставаме свидетели как Москва безпардонно смачква опитите за съпротива в страни в политическа и културна консолидация, става очевидно колко слаби ще са защитните механизми на едно атомизирано общество с разпадащи се идентичности.

Поведението на Турция е не по-малко тревожно. Анкара води преговорите с ЕС от позицията на силата, а европейската бюрокрация – от позицията на политическата безотговорност. В България през ДПС Турция създава свои политико-етнически анклави, които ще използва като плацдарм за по-сетнешно икономическо и политическо влияние. Допълнителен щрих към картината е фактът, че България е в тежка демографска криза. Дисбалансът между двете страни във всяко едно отношение е толкова голям, че приемането на Турция в ЕС ще превърне малката й северозападна съседка в хинтерланд на Истанбул. С всички последствия за неукрепналата българска идентичност.

Очевидно ЕС няма желанието или силата да предпази Балканите от руската и турската експанзия. Брюксел няма политическата воля да отстоява своя енергиен суверенитет и ценностите си, рискувайки нова студена война с Москва. Нито има желанието да изключи Турция от интеграционния порцес, предизвиквайки нейното радикализиране и лишавайки се така от санитарния кордон с ислямския фундаментализъм.

Евентуалното членство на неподготвена Турция в ЕС би имало още едно негативно последствие по отношение на България. То неизбежно ще доведе до подмяна на философията и структурата на Съюза и ще даде зелена светлина на проекта за Европа на различни скорости. Днешна федерална Европа ще се разпадне на хлабав съюз от страни, намиращи се в различни концентрични кръгове около Брюксел – обусловени от икономически, географски и културни особености. Така скоро след като се е добрала до Обетованата земя, България отново ще се изправи пред въпроса за своята идентичност и за геополитическата конфигурация, в която да бъде. Естественият резултат би бил всмукване в турската или руската орбита или дори по-лошото – България да се превърне в територия на сблъсък между двете регионални суперсили. Така пътят към Запада ще завърши с катастрофа някъде там, където е започнал преди век и половина.

Разбира се могат да се търсят и други посоки за развитие на българската национална идентичност. Може би ключът към това е отговорът на въпроса – кои граници точно паднаха на 1 януари 2007 г. Фактически на тази дата България в най-голяма степен се отвори към двете си европейски съседки Румъния и Гърция. Именно те са достатъчно близки до България по историческо развитие, религия и манатлитет и същевременно тяхната европейска идентичност не може да бъде сериозно поставяна под въпрос. Ако третата алтернатива се крие във възраждането на тази „византийска” по своя генезис общност, то тя преминава през окончателно еманципиране от Русия и преосмисляне на православното християнство като интегрална част от европейската цивилизация. И през осъзнаването, с всичките му отговорности, на трите страни като двигател на европеизацията на Балканите, с по-сетнешно приобщаване на периферията (Македония, Сърбия, Черна гора и, може би, Молдова).

Доколко такава посока на развитие е реалистичен проект е трудно да се каже. Когато през ХІХ в. православните балкански общества тръгват по пътя на независимостта, всяко от тях потегля в различна посока. Гърците се отричат от византийското наследство и започват да строят държава по утопичните закони на европейското Просвещение. Румънците с възторг откриват принадлежността си към кръга на романските народи. Сърбите осмислят себе си именно като балканци (една идентичност, която също продължава да е определена опция пред България). Българите откриват връзката си с Русия и със славянството. Така ХVІІІ и ХІХ в. за Югоизточна Европа се превръщат във време не просто на скъсване със старото, а на скъсване на връзките между отделните страни. Общото византийското наследство е изоставено. Мощната институция на Вселенската патриаршия започва да играе декоративна роля на фона на новите национални институции. Новите идентичности са толкова убедителни, че в един момент започват да изглеждат по-автентични от старите.

Едно от естествените последствия от този процес е унищожаването на стария наднационален фанариотски елит. Резултатът е, че новите елитите на балканските държави остават затворени в тесните национали граници и придобиват специфичен провинциален характер. Те нямат нито самочувствието, нито възможността да общуват с останалия свят по друг начин – освен в ролята на последователи или в най-добрия начин на посредници. По тази причина политическата класа в балканските страни никога не поема отговорности, надхвърлящи националните граници, доколкото основната й функция е да защитава имитативните идентитети. Нещо повече – тя възприема евентуалното падане на тези граници като заплаха за своето съществуване.

Липсата на истински елит води до последователен провал на всеки един от националните проекти на българи, гърци и сърби. Рухва идеалът за Санстефанска България. Рухва гръцката „мегали идея”. През 1990-те години пред очите ни рухна и югославската миниимперия, чийто конвулсии още тресат сръбското общество и държавност. Единствено Румъния като че ли успя да избяга от кармата на съсипаните национални блянове, но и тя трудно може да се нареди в редиците на успелите европейски държави.

И все пак днес тези страни преживяват своя реванш. За пръв път от падането на Константинопол насам, нациите от някогашния византийски кръг имат шанс за еманципация от Русия, доколкото принадлежат на далеч по-благоденстващ политически, културен и икономически блок. Това създава поне теоретичната база за
възраждане на някогашното византийско ойкумене – като надетническа и наддържавна общност, в която европейската претенция е в съзвучие с историческото наследство. Дали тя ще отговори на новите предизвикателства? Дали по подобие на скандинавските страни, на Бенелюкс, на народите на Хабсбургското пространство и т.н. на Балканите ще има общност, която заедно да преодолява външните заплахи и да отстоява европейската си идентичност? Дали ще се роди нов елит, с европейско самочувствие и проект, надхвърлящ личното и семейно забогатяване?

Всички тези въпроси все още нямат отговори. Но е време да почнат да бъдат задавани.

От в-к Гласове

Споделете:
Петър Николов
Петър Николов

В някои кръгове е известен и като Петър Николов-Зиков. Бакалавър по Политология, магистър по Политически мениджмънт и доктор по История. Преподавател в Нов български университет, Автор на книгите „Раждането на българския консерватизъм“, „Династията на Срацимировци“,„Истинската история на Видинското княжество“ и съавтор на „Политическият консерватизъм“. Заместник-министър на образованието.