fbpx

Европа трябва да излезе от пещерата на Платон

“Ако стоките не пресичат границите, войниците ще го правят”, бе казал Фредерик Бастиа. Да ама друг път.

Преди войната в Украйна Европейският съюз бе не просто един от клиентите на руските компании за енергийни носители, а най-големият купувач на въглеводороди от тях. Въпреки това, днес връзките между Европа и Русия изглеждат дългосрочно скъсани. Това идва да покаже колко дефектна бе либералната интерпретация на международните отношения, в чиято логика икономическата взаимосвързаност между отделните държавноправни субекти ще доведе и до политическо сътрудничество помежду им. С нарастването на търговските обороти между ЕС и Русия обаче се разширяваше и политическият разлом между демократична Европа и авторитарна Русия (при това, не защото Стария континент е станал още по-демократичен).

През 2013-та година Руската федерация е най-големият търговски партньор на Украйна. 23.8% от експорта на Киев отива към Москва, 30.2% от вноса на Украйна идва от Русия. През следващата 2014-та година обаче Владимир Путин анексира Крим. Нещо повече, едно от най-важните стратегически измерения на Украйна за Русия, преди построяването на Турски и Северен поток 2, има икономическо значение: руснаците изнасяха свои въглеводороди за Европа през територията на украинците. Тоест Москва печелеше не само от търговията си с Киев, но и чрез Киев.

Ето че стоките пресичаха украинско-руската границата, но това не спря и войниците да направят същото.

Ако либералната логика бе правилна, тоест добросъседските отношения да бъдат пропорционални на търговските, то тогава днес нямаше да има война между Русия и Украйна. Москва щеше да продължава да експортира петрол и въглищни брикети за Киев, а не да изнася насилие и да внася перални.

Всъщност проблемът на подобен прочит международните отношения не бе в това, че той е просто либерален. А по-скоро, че той е (1) рационалистичен, (2) марксистки и (3) идеалистичен.

Според първото, хората са рационални кодове и тази тяхна характеристика се екстраполира върху държавите: рационалните субекти създават рационални организации, които се държат рационално една с друга.

Според второто, доколкото икономиката е базата, а политиката е надстройката, то именно икономиката – този път капиталистическият пазар, а не плановият етатизъм – ще доведе до унификация на международния ландшафт (интернационализмът при социалистите, глобализмът при либералите). Светът съответно ще се превърне в мозайка от народни или либерални демокрации. А сходството на политическите системи ще повиши регионална (и международната) сигурност. В случая на либералната трактовка: пазарът ще доведе до демокрация, а демокрациите (както диктува друга илюзия) не воюват.

Според третото пък, човекът е изначално добър, а в света има универсално и споделяно разбиране за това кое е добро и лошо. Именно в идеалистичния си кит либерализмът е и утопичен.

Тоест, ако мога да обобщя, добри и рационални хора, водени от икономическата си симбиоза, обитават един уеднаквен свят-матрица, в която има общи правила.

Невъзможно е обаче да обясним поведението на Владимир Путин и Русия, използвайки подобен либерален шаблон на международните отношения. Нищо рационално нямаше в нападението срещу Украйна, доколкото такова движение би унищожило “буфера” на Москва и би приближило физически Русия до НАТО, а Алиансът се стресна, започна да се въоръжава допълнително, разшири се на север и увеличи бойните си способности в Централна и Източна Европа. Нищо марксистко също: ако икономиката беше водеща в мисленето на Путин, той щеше да строи пътища към Украйна, а не да разваля съществуващите, изпращайки танкове по тях. И не на последно място: какво идеалистично и какво добро има в започването на война, която цели не да освободи народ, а да завладее такъв?

Всички ние трябва да си дадем обективна равносметка, че светът отдавна не е либерален, но за сметка на това, европейците продължават да боравят с либерални концепции. Оттук идва разминаването на Стария континент с реалността. Не може да пилотираш самолет с шофьорска книжка за автомобил.

Въпросът е, че през цялото време ние имахме опровержението на либералния наратив на международните отношения. Още през 1993-та година Робърт Манинг пише за “азиатския парадокс”, който се изразява в дихотомията между политическата свързаност и сътрудничество, от една страна, и икономическата интеграция и партньорство, от друга. Робърт Манинг, наблюдавайки Азия още в началото на 90-те на миналото столетие, смята, че интензификацията на пазарните отношения между страните от въпросния континент, особено неговата североизточна част, не е довела до покачване на регионалната сигурност. Неговият извод е още по-релевантен днес, когато Китай е най-големият търговски партньор на Южна Корея и Япония, но паралелно с това и най-голямото политическо и военно предизвикателство за Сеул и Токио.

Днес “азиатския парадокс” на Манинг просто се пренесе на европейски терен. Търговските отношения на Русия с Украйна и ЕС, поне докато ги имаше, не попречиха на Владимир Путин да зачеркне икономическата си изгода от тях, за да се въвлече във война със своя съсед, което пък доведе до нови разходи за руската икономика. Нещо повече, Европа можеше да предвиди тази война, ако не бе в плен на рационалистическо-марксистката си и идеалистична основа на своето либерално възприемане на международните отношения. Филтърът, през който гледаме света, го изопачава. Сякаш сме сложили на очите си неподходящ диоптър, поради който дистанцията от предметите около нас непрекъснато ни изненадва неприятно. Колкото и бяхме учудени, когато рано сутринта на 24-ти февруари тази година Русия нахлу в Украйна.

Европа трябва да излезе от пещерата на Платон, в която сенките изопачават истинските състояния на нещата. Европа трябва да гледа на Путин и Русия като на такива, каквито те са.


Оригинална публикация в news.bg

Споделете:
Default image
Мартин Табаков
Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.