НОВО

„Да здравствует революция!“

Каква беше точната цена на болшевишкия преврат в Русия? Между 7 и 12 милиона души загиват в Русия от 1917 г. до 1923 г, за да наложат болшевиките властта си в гражданската война и върху обществото. Около 500 000 войници загиват в битките, като сред цивилното население...

Идеализмът убива

Посещаването на опасни места по света следва да е продукт на подготовка, осъзнат риск, богата информираност и способност за критично мислене. Санитарният минимум от познания за това как работи светът диктува да може да различиш сравнително сигурните от несигурните...

Орбан и ЕНП или пушката като патерица

От решението на Европейската народна партия (ЕНП) да "замрази" участието на Фидес, ръководена от Виктор Орбан, няма спечелили. И ЕНП, и унгарският министър-председател само губят от така развилите се събития. ЕНП губи, тъй като тя трябва да кооптира, да си сътрудничи...

Ще сложи ли мюфтийството тире?

През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много...

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Европа е империя на мравките

Време за четене: 4 мин.

Живеем в необичаен за Стария континент период. Върнете лентата назад и ще видите, че Европа винаги е имала това, което днес няма: лидери.

Сетете се за Конрад Аденауер, който начерта пътя на Германия в следвоенна Европа. Или пък за Шарл де Гол, чийто патриотизъм можем да разпознаем и днес в идеята за Европа на отечествата. Да не говорим пък за Маргарет Тачър, която бе европейският лидер с най-голяма заслуга за срутването на СССР.

Това са хора, чиито мисли са служели като релси, по които влаковата композиция на Европа се е движела десетилетия наред.

Всички тези държавници са притежавали не само човешки, но и политически физиономии. Имали са визия, решителност и сила на характера, така че да превръщат идеите си в реалност. Държавници, които са формирали процесите, а не са се тътрели зад тях.

Лидерът, разбира се, е вторичен продукт. Лидерството е просто социалната обвивка. Под нея, в основата му, стои ярката индивидуалност. Наместо пълния – плътният човек. Аз-ът, който раздвижва статуквото като хвърления камък в тихата вода. Личността, чиято енергия и аура отекват сред хората като ехото на тъпаните.

Демокрацията и технологиите трябваше да еманципират човека. Да го освободят. И те го направиха. Но както знаем, свободата е отговорност, а отговорността понякога предполага път, който катери удряни от вятъра хълмове. Напълно разбираемо – хората предпочитат спънатия вятър и спокойствието на завета.

Че кой обича да бъде брулен и събарян, и да трябва отново да се изправя срещу вятъра, причинил му най-малкото кихавици и сополив нос?

Отговорността е цената на свободата. Но тази цена бе непосилна за мнозина джобове. Затова немалко хора предпочетоха да изоставят по пътя си част от спечелената свобода, срамежливо пускайки я покрай крачола си. Като инцидентно освобождаване на мехура или като изпушен фас. По-малко свобода, по-малко отговорност, по-малко виновност.

Колкото повече обаче делегираш от себе си на друг, толкова повече ставаш зависим от него. Така се е зародил вождизмът. Вождизмът е колективен отказ от свободата. Той е апогеят на експроприираната и национализирана свобода. Затова вождизмът няма общо с лидерството.

Ако вождът се слуша по задължение и от страх, лидерът се следва доброволно и на базата на спечеленото доверие.

В лидера е заложен смътният спомен на човека за неговия прародител – Бога. Но това е Богът, интуицията за когото освобождава. Това не е древно-езическият демиург, с каквито профили по-късно тоталитаризмите ще напълнят политбюрата си.

Слава Богу, в Европа почти няма вождове (освен някои азиатски софтуери). Но няма и лидери.

Ангела Меркел е вече с ясен управленски хоризонт и няма да повежда християндемократите в изборните вотове оттук насетне.

Тереза Мей е блокирала в Брекзит и също няма да бъде лидер на британските тори на следващите парламентарни избори.

Емануел Макрон изглежда парализиран и буксуващ в разпиления по улиците на Франция хаос на т.нар. “жълти жилетки”.

А въпреки неминуемите идеологически различия помежду си, споменатите трима имат и редица общи неща.

Един път, и тримата се движеха в рамките на либералната демокрация и мултилатерализма. Втори път, и тримата бяха идеологически компромисни.

Германският канцлер бе може би най-левият християндемократ, управлявал страната си. Френският президент бе най-експлицитният пример за “третия път” след Тони Блеър, така както и за ъпгрейдваната му версия на “няма ляво – няма дясно”. Британският министър-председател, въпреки че е по-десен от предишния ръководител на “Даунинг Стрийт” 10, все пак предпочита “мекия” Брекзит пред “твърдия”, за разлика от мнозинството от членовете на нейната партия (т.е избра икономиката пред политиката и сигурността).

Нито един от тях не бе еталонният либерал или примерният консерватор. Всички те бяха от “смесен ценностен тип” (било малко като Тереза Мей, било много като Емануел Макрон и Ангела Меркел). Някои от споменатите бяха по-десни (като британския министър-председател), други – по-леви (като френския президент и германския канцлер), но взаимно избраха да не отправят предизвикателство срещу либералната европейска рамка, в която функционираха.

Предизвикателство, което отправят и американският президент Доналд Тръмп, и руският му колега Владимир Путин. Първият, отвътре и евентуално доброжелателно. Вторият, отвън и евентуално недобронамерено.

На този фон, липсата на европейско лидерство доведе до две неща.

Първото е, че самата политика се бюрократизира. Съвременната европейска политика е политика без политици. Новата форма на управление е бюрократията. Бюрократията е антипод на свободата. Това не е формата на управление нито на умните, нито на глупавите, нито на можещите или неможещите, а на програмираните еднакви и равни мравки. Европа се превърна в империята на мравките, а институциите на ЕС са като мравуняци.

Второто е, че ЕС изостана от международната политика и все повече съществува в периферията й. ЕС за САЩ се превръща в това, което е Русия за Китай: буферна зона, която отделя съответния геополитически център от конкурентния такъв и приятелската му периферия.

А съвременната политика е политика на лидерите, които здраво стъпват на земята.

Да, мравките са дисциплинирани и могат да носят много.

Но не съм чул за мравка, която може да понесе подметката на обувка.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!