Европа е империя на мравките

Живеем в необичаен за Стария континент период. Върнете лентата назад и ще видите, че Европа винаги е имала това, което днес няма: лидери.

Сетете се за Конрад Аденауер, който начерта пътя на Германия в следвоенна Европа. Или пък за Шарл де Гол, чийто патриотизъм можем да разпознаем и днес в идеята за Европа на отечествата. Да не говорим пък за Маргарет Тачър, която бе европейският лидер с най-голяма заслуга за срутването на СССР.

Това са хора, чиито мисли са служели като релси, по които влаковата композиция на Европа се е движела десетилетия наред.

Всички тези държавници са притежавали не само човешки, но и политически физиономии. Имали са визия, решителност и сила на характера, така че да превръщат идеите си в реалност. Държавници, които са формирали процесите, а не са се тътрели зад тях.

Лидерът, разбира се, е вторичен продукт. Лидерството е просто социалната обвивка. Под нея, в основата му, стои ярката индивидуалност. Наместо пълния – плътният човек. Аз-ът, който раздвижва статуквото като хвърления камък в тихата вода. Личността, чиято енергия и аура отекват сред хората като ехото на тъпаните.

Демокрацията и технологиите трябваше да еманципират човека. Да го освободят. И те го направиха. Но както знаем, свободата е отговорност, а отговорността понякога предполага път, който катери удряни от вятъра хълмове. Напълно разбираемо – хората предпочитат спънатия вятър и спокойствието на завета.

Че кой обича да бъде брулен и събарян, и да трябва отново да се изправя срещу вятъра, причинил му най-малкото кихавици и сополив нос?

Отговорността е цената на свободата. Но тази цена бе непосилна за мнозина джобове. Затова немалко хора предпочетоха да изоставят по пътя си част от спечелената свобода, срамежливо пускайки я покрай крачола си. Като инцидентно освобождаване на мехура или като изпушен фас. По-малко свобода, по-малко отговорност, по-малко виновност.

Колкото повече обаче делегираш от себе си на друг, толкова повече ставаш зависим от него. Така се е зародил вождизмът. Вождизмът е колективен отказ от свободата. Той е апогеят на експроприираната и национализирана свобода. Затова вождизмът няма общо с лидерството.

Ако вождът се слуша по задължение и от страх, лидерът се следва доброволно и на базата на спечеленото доверие.

В лидера е заложен смътният спомен на човека за неговия прародител – Бога. Но това е Богът, интуицията за когото освобождава. Това не е древно-езическият демиург, с каквито профили по-късно тоталитаризмите ще напълнят политбюрата си.

Слава Богу, в Европа почти няма вождове (освен някои азиатски софтуери). Но няма и лидери.

Ангела Меркел е вече с ясен управленски хоризонт и няма да повежда християндемократите в изборните вотове оттук насетне.

Тереза Мей е блокирала в Брекзит и също няма да бъде лидер на британските тори на следващите парламентарни избори.

Емануел Макрон изглежда парализиран и буксуващ в разпиления по улиците на Франция хаос на т.нар. “жълти жилетки”.

А въпреки неминуемите идеологически различия помежду си, споменатите трима имат и редица общи неща.

Един път, и тримата се движеха в рамките на либералната демокрация и мултилатерализма. Втори път, и тримата бяха идеологически компромисни.

Германският канцлер бе може би най-левият християндемократ, управлявал страната си. Френският президент бе най-експлицитният пример за “третия път” след Тони Блеър, така както и за ъпгрейдваната му версия на “няма ляво – няма дясно”. Британският министър-председател, въпреки че е по-десен от предишния ръководител на “Даунинг Стрийт” 10, все пак предпочита “мекия” Брекзит пред “твърдия”, за разлика от мнозинството от членовете на нейната партия (т.е избра икономиката пред политиката и сигурността).

Нито един от тях не бе еталонният либерал или примерният консерватор. Всички те бяха от “смесен ценностен тип” (било малко като Тереза Мей, било много като Емануел Макрон и Ангела Меркел). Някои от споменатите бяха по-десни (като британския министър-председател), други – по-леви (като френския президент и германския канцлер), но взаимно избраха да не отправят предизвикателство срещу либералната европейска рамка, в която функционираха.

Предизвикателство, което отправят и американският президент Доналд Тръмп, и руският му колега Владимир Путин. Първият, отвътре и евентуално доброжелателно. Вторият, отвън и евентуално недобронамерено.

На този фон, липсата на европейско лидерство доведе до две неща.

Първото е, че самата политика се бюрократизира. Съвременната европейска политика е политика без политици. Новата форма на управление е бюрократията. Бюрократията е антипод на свободата. Това не е формата на управление нито на умните, нито на глупавите, нито на можещите или неможещите, а на програмираните еднакви и равни мравки. Европа се превърна в империята на мравките, а институциите на ЕС са като мравуняци.

Второто е, че ЕС изостана от международната политика и все повече съществува в периферията й. ЕС за САЩ се превръща в това, което е Русия за Китай: буферна зона, която отделя съответния геополитически център от конкурентния такъв и приятелската му периферия.

А съвременната политика е политика на лидерите, които здраво стъпват на земята.

Да, мравките са дисциплинирани и могат да носят много.

Но не съм чул за мравка, която може да понесе подметката на обувка.

Оригинална публикация

Споделете:
Мартин Табаков
Мартин Табаков

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.