Какво е общото между българо-македонската комисия за установяване на „историческата истина“, голяма част от европейската зелена и либерална политика и в частност – българската?

Всички от тях биха прекратили съществуването си, ако дори проявят най-малкото съмнение в своята правота.

Македонските историчари

Разберете ги, те наистина нямат друг избор. Представете си, че сте македонски „историк“ на достатъчна възраст, че да сте видели падането на Тито и разпадът на Югославия, в която сте израснали и вероятно дори сте се изучили. Започнали сте да преподавате. Вероятно първо славата на целокупната юго-славянска държава, доминирана от Белград. След това тази държава се разпаднала и то след няколко кървави войни. След това сте си присвоили Александър Македонски, използвайки географското обозначение на елинска провинция като историческо доказателство за някакъв различен от древните гърци народ. След почти тридесетгодишен спор с действителната Гърция, все пак трябваше да признаете, че цялата тази работа не е като онази работа. Новата версия, която си присвоявате е от друга съседна държава (но никога от братска УДБА) – България. Вече не просто революционерите от предишните два века са горди македонци, но още от Средновековните царе. Значителен напредък – вече не сме от Античността, а само от средните векове. В тази връзка конфликтът с България, не се различава по нищо от този с Гърция – въпрос за присвояване.

А сега си представете, че трябва да заличите и тази фалшифицирана версия. В рамките на три десетилетия – четири различни версии. Дори и най-големите тъ…антички поддръжници биха се досетили, че нещо не е наред с целия ви исторически разказ.

Същевременно в България имаме друг проблем – едната част, официализирана грантово и посолствено, няма абсолютно никакъв проблем да заявява в прав текст, че държавите като цяло нямат значение – заедно с историята. Другата теория, макар да е подкрепена от мнозинството с убийствено мнозинство, е в слаба позиция. Не само заради огромния дипломатически и финансов ресурс, насочен за глобалистката пропаганда, а и защото буквално „мрънка“ политкоректни искания, само и само да не бъде маркирана като радикална. Ако тя е толкова крайна като на първата група, но с обратен знак, тя би изглеждала така:

„Единственият начин територията наречена Република Северна Македония да се присъедини към Европейския съюз е като част България“

Нещо, което разбира се е напълно неосъществимо на първо място. На второ би предизвикало смръщени вежди от генерал-губернатора на територията. На трето това е реалната позиция, която се има предвид при социологическите проучвания. Но е показателно, че дори претендиращите да са националистически партии не смеят да го заявят в прав текст.

Европейската либерално-зелена политика

Тук проблемът не е много по-различен. Представете си, че сте европейски политик (независимо дали от Германия, Франция, Румъния или България). Още преди години Ал Гор постоянно променя датата на апокалипсиса, провинциалният континент трябва да следва модата на Капитолията. Междувременно борбата (за) с вятърните мелници, услужливо използвани като извинение на всичко и оправдание за всяко политическо решение, вече е бизнес. Бизнес за милиарди по цялата линия – от субсидирани енергоизточници, които не биха оцелели по друг начин, до академична и медийна пропаганда,  та чак до милионите организации, асоциации, съюзи, институти, центрове, хъбове, тинк-танкове, мозъчни и безмозъчни тръстове занимаващи с преброяване, оценяване, измерване, анализиране, препоръчване, систематизиране и всякакви други форми на безполезност. Представяте ли си, дори да осъзнаете цялото безумие на политическото си начинание, изведнъж да решите да застанете срещу него? Срещу целия политически, финансов, корпоративен сектор на вечно онеправданите и вечно в неразрешима криза? Изведнъж всички гореизброени НПО експерти да се озоват в бюрото по труда и да открият, че преброител на гъски не е от най-търсените професионални умения?

Съсипаха я тая държава

Макар като несъмнена част от Европа да не сме пропуснати от горния проблем, ние внасяме един съвсем нов нюанс – на вечното „тръшкане“ изразено в „Съсипаха я тая държава“ и „Тука е така“. „Тука“ винаги някой друг е виновен – турците, руснаците, американците, Костов е виновен за всичко, на Костов му е виновен Царя, на Царя – чипът на българите, на костовистите – Борисов, на умните и красивите – Пеевски, на ДПС – Прокопиев.

Всичко от това е и частично вярно и изключително преувеличено.

И няма абсолютно никакво значение доколко е вярно.

Защото търсим и намираме този, който се оправдава най-хубаво, а не този, който въпреки всички оправдания, все пак върши нещо.

Вечните жертви

Не можем да очакваме, че хора, целия съзнателен живот на които е минал в защита на дадени идеи, ще признаят, че всичко за което са се борили е грешно – дори да го осъзнаят. По същия начин, по който северномакедонските историци няма как да кажат, че са изучавали и преподавали откровени лъжи, така няма и как европейските зелени застъпници да признаят колективното самоубийство, към което ни тласкат.

Подобно на тях, т.нар. преход в България беше извършен не само от страховитите „контролиращи всичко“ агенти на комунистическите репресивни служби. Освен тях, другите които го правиха бяха ужасяващо посредствени хипита, които и тогава, и сега са в плен на подражанието. Те желаеха просто да бъдат американци, рок-звезди с дълги коси и до ден днешен копират сляпо всичко – независимо дали добро или зло, което просто идва от „Запад“.

Убедени в непогрешимостта си със сектантска ярост, най-доброто, което можем да очакваме от тях е да стигнат до там, че да говорят с арогантно снизхождение към несъгласните. Пресен пример е случаят с конституционния трибунал на Полша. Трябвало, видите ли, да подходим с „разбиране“ към „неузрелите“ поляци, те все още не били готови да приемат всепобедните западни ценности. Дайте им малко време, все пак те са малки деца, още травмирани от Желязната завеса. Често казано подобен “concern trolling” е дори по-дразнещ от откритата враждебност – при нея поне липсва лицемерната загриженост.

Парадоксално, това се сблъсква с най-обичайното в българската политическа стратегия – позата на жертвения агнец и на оплакването. ГЕРБ се оплакват от политически репресии, БСП се оплакват от капитализма, ПППП се оплакват от „тъпата конституция“, ДПС се оплакват от Прокопиев, ДБ от Пеевски, както се казва сега онова-нещо-на-Мая-Манолова-последно се оплаква от всичко, хората се оплакват от политиците, които са избрали, политиците са оплакват от хората, които не са ги избрали, а като цяло на всички ни е виновно турското робство, комунистическият режим, Прехода, Великите Сили, руснаците, американците, европейците.

По същия начин, по който Република Северна Македония просто няма да съществува, без историческата лъжа, върху която е построена, по същия начин, както политическата кариера на всички замесени в зеленото самоубийство ще приключи без постоянното (но с вечно променяща се крайна дата) предупреждение за апокалипсис, така и нашето състояние би било невъзможно за повторение без постоянната поза на жертва.

Тя може да е исторически обусловена, но освен изводите от тези събития, те не могат да определят каквото и да е „продължаване напред“.