[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section”][et_pb_row admin_label=”row” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_size=”initial”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_size=”initial” _builder_version=”3.17.2″]
Ирония и съжаление изпитвам когато виждам на черното да се казва бяло с ограничени идеологически и политически цели. Ирония, защото наблюдавам как момчетата от Младежкия консервативен клуб – подобно на всички млади хора – искат да се утвърдят в обществен дебат срещу батковците на статуквото. И как тези батковци в 40-те и 50-те си години яростно им помагат по-бързо да постигнат целта си. Смешно е, но е човешко – така върви светът. Съжаление, защото за пореден път хората, които носят интелекта, способен да спаси България от поредно отпадане от цивилизования свят, воюват за едно статукво, което у нас се е саморедуцирало до има няма 2 на сто от гласуващите избиратели.
Тъй като участвах в дискусията за “Европа на отечествата”, сигурно принадлежа на някоя от еднакво грозните, макар да претендират за различност “консервативни задници”. Така ми се пада, въпреки, че съм критичен към Орбан – когото някои консерватори ентусиазирано хвалят. И Бойко Василев, и Димитър Стоянович – те сигурно са откъм същата страна, въпреки, че не са много сънародниците ни, които са допринесли колкото тях за европейската кауза в България. Но това не е важно. Важното е шепата хора с особен манталитет за изключителност, които докараха българската демократична общност до положение да се бори за 50-100 хиляди гласа – но пък какви елитарни и идеологически чисти гласове! – отново да излязат прави. Да излязат прави, че само тяхната визия за Европа е единствено правилната. Да излязат прави, че всички, които не вярват “в синевата на дъгата” (Румен Димитров) всъщност са консервативни задници, съратници на Дудука и бялата Златка. Да посочат назидателно, че всеки, който не ръкопляска ентусиазирано на Истанбулската конвенция, всъщност тайно или явно злорадства в полза на Путин в случая “Скрипал”. Високомерният елитизъм, с който тези хора раздават определения и обвинения всъщност произтича от твърдото им убеждение, че те са легитимно представляващите Европа в тази затънтена балканска провинция, а всеки, който се осмели да не се съгласява с тях за всичко всъщност иска да “отвлече” Европа или да откъсне България от Европа. Как смятат тези господа да защитят Европа и европейска България след като се разбират само помежду си като лидери на 2 на сто от българските избиратели? Ех, нека са 2 на сто – но пък колко са прави и безгрешни…
И две думи за “Европа на отечествата”. Седях си там, в задницата на лукавия консерватизъм. Бойко Василев бе до мен, а до него – Димитър Стоянович. Известни противници на обединена Европа, не ли? Не ги знам тях двамата какво ги доведе – скритият афинитет към Дудука и Орбан, или желанието да проблематизират въпрос, който се предполага да е вече решен. И как е решен? От едната страна са умните, благородните, прогресивните привърженици на обединена – интегрирана Европа. От другата – тъпанарите, националистите и задниците – бутащи се в авангарда на консервативния заговор. Мен лично ме доведе желанието да говоря за Европа като отечество. Отечеството е традицията, познанието и емоцията да принадлежиш към определена общност. Отечеството е идентичност – и респект към идентичността. Аз съм привърженик на обединена Европа като отечество. Аз не споделям визията за Европа като образец за една утопична глобална общност на комерсиално-потребителски ентусиазъм, подкрепен от културната утопия на еректирали мацинства, борещи се за специални привилегии спрямо тъпаците от традиционните все още мнозинства. Не желая Европа да се окаже за кратък исторически период домакин на половин Африка, не желая да участвам в експеримент, който да преодолява насилствено националното деление на Европа чрез инжектиране на конски дози мултикултурализъм. Искам европейските нации да се слеят в една общност еволюционно, следвайки логиката на своята обща идентичност и общия си интерес – дори това да отнеме повече време и търпение.
Един мастит професор сред 2-та процента снизходително бе определил Саграда фамилия в Барселона като вид туристически кич, сравним сигурно с Дисниленд. Съжалявам, аз не принадлежа на неговата Европа – обединена или не. Аз принадлежа на Европа, която вижда духа на собственото си израстване през вековете в Саграда фамилия. Затова не ми е безразлично дали преминаващите покрай Кьолнската катедрала са дошли да й се поклонят, или да се облекчат върху стените й. За мен Европа не е първообраз – или образец на нечий въображаем глобален свят. Европа е уникално творение на човешката цивилизация.
Вярата в Христа създаде свободния – отговорния човек, скулптирал личността си в закритите – интимните душевни пространства на “средните” – на “тъмните” векове на Европа. Културната вълна на Просвещението пренесе тази вътрешна свобода и отговорност в обществените пространства на модерната икономика и на политическата демокрация. Европа създаде обществено организирана мяра за справедливост, за солидарност, за ефективност и хуманност. Европа е цивилизация – тя не е опитно поле за неврастеници, които настояват субективният им произвол да получи статут на обществено-политическа норма, и то веднага. Европа е грешила, полудявала е в плен на братоубийство, на нацистка и болшевишка истерия, лицемерно се е примирявала с човеконенавистните силни на деня, но е оцелявала. Затова европейското обединение носи огромен ценностен – хуманистичен заряд. То обединява основателя – Робер Шуман, силно религиозен католик и републиканец секуларист, и Даниел Кон Бендид – бунтар, който не винаги знае какво иска, но го иска веднага.
Днес Европа се намира в период на изчерпване на един конкретен формат на своето обединение. Затова интегрална Европа трябва да бъде предоговорена – по възможност в полза на всички. Аз мисля, че един възможен формат е Европа като отечество. Нищо, че някому това може да се види като надничане от задницата на нечий консерватизъм. Не се титулувам – нито като либерал, нито като консерватор. Откъдето и да надничам, използвам собствената си физиономия. Надявам се тя да не изглежда толкова арогантно като на носител на нечия уникална истина. Въпреки, че в известна степен принадлежа на горепосочените 2 процента. По-скоро във времето, когато те бяха 20, 30, 50 на сто…
*Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук профила на автора. Заглавието е на Консерваторъ
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
