След 4 дни на безкрайни и нервни преговори Европейският съвет постигна решение – и бюджетът за многогодишната финансова рамка, и Фондът за възстановяване на Европа от КОВИД вече са факт. Масрафът – малко над 1.8 трилиона евро. Разбивката: бюджет за следващите 7 години в размер на 1.1 трилиона евро и Фонд за възстановяване от вируса в порядъка на 750 млрд. евро. От този фонд 390 млрд. са грантове, тоест безвъзмездни, а 360 ще са под формата на евтин кредит за проблемните страни – с фокус най-вече на пострадалите от Юга като Италия и Испания. (б.ред. – бюджетът беше отхвърлен към момента от Европейския парламент)
Преди да преминем към бакалските – и винаги „тънко-грешни” – сметки, нека видим голямата картина. Накъде се е запътила Европа и можем ли да се позиционираме по-рано на терена- с по-голяма тежест при алиансите, които ще предопределят бъдещето на стария континент?
За страх на побратимилите се Франция и Германия (която рязко се съгласи да е поръчител за дълга на финансовите двойкари в съюза) действително вече се обособи една Европа на две скорости – но не в „интеграцията към центъра”, а във визиите за това накъде изобщо се движи политически континентът: към Европа на нациите или Федерална и централизирана Европа – с регулации, централно планиране на икономиката и от де факто социалистически тип. Макрон и Меркел днес са в тандем по втората версия, а плановете на френския президент за Федерална конструкция като че ли започват да се сбъдват, засилвайки ролята му на визионер и лидер за сметка на немската примиренческа позиция.
Реално така отричаните от Германия „еврооблигации” (общ европейски дълг) – вече са факт. За Фонда за възстановяване ЕК ще изтегли дълг от международните финансови пазари, с по-ниски лихви, защото Германия гарантира плащането му, а той ще бъде изплащан от по-високи вноски на държавите членки и по-високи собствени приходоизточници на ЕК – разбирай нови данъци на вече федерално европейско ниво. Дигитален данък, финансов данък, данък керосин – тепърва идеите ще се оформят.
Разбира се, изплащането на дълга ще става в следващите десетилетия до 2058 г., което значи, че ако в Германия се засилят националистическите настроения каквато е тенденцията – договореното сега ще се окаже оглушителна мина с вътрешнополитически обсег на поразяване. И непрогнозируеми ефекти.
Притиснати от вътрешната опозиция и от опасността да не налеят вода в мелницата на евроскептиците у дома – Холандия, Швеция, Дания, Австрия и Финландия – скръцнаха със зъби, че не е редно да се насърчава фискалното безразсъдство на широкопръстите страни от европейския юг. В замяна някои от тях получиха отбив от нетните вноски, които правят в ЕС за следващите 7 години. Неоспоримият факт обаче остава: Европа не си научи урока от Брекзит и днес не една, а пет – че и дори повече страни – заемат политическия вакуум за по-дясна и фискално консервативна визия за Европа.
Като успех си го пишат „спестовниците”, че „грантовете” не са 500 млрд. евро, а 390. Истината е, че всъщност те се хванаха на въдицата – прецедентът с „общият дълг” вече е факт, а исканията на французи и германци бяха нарочно първоначално завишени – елементарна тактика в преговорите. Каквито и словесни еквилибристики и евфемизми да се използват – истината е тази: моралният риск и размитата отговорност вече са норма.
Европа вече поема федерален общ дълг и табуто е в историята. Пътят към Федерация и общ фискален съюз е открит. Южняците пируваха и бяха видимо доволни, наричайки момента „исторически”. Какъвто несъмнено, за жалост, е.
Полша и Унгария се опитаха да избегнат обвързването на парите с характерното напоследък за ЕС извинение за наказание на непослушните – витиеватото „върховенство на закона”. Поне да беше на „правото”, защото законите си ги гласуват местните парламенти така или иначе, но не би. Текстове в тази връзка бяха олекотени, но все пак присъстват, а това неизбежно ще виси като Дамоклев меч над европейското единство, което е все по-крехко и по-крехко.
И да, гласуваното на Съвета, действително е „Хамилтънов момент” за Европа. Мнозина направиха референция с действията на първия финансов министър на федералното правителство в САЩ Александър Хамилтън в края на 18-ти век, когато национализира дълга на отделните щати от „войната за Независимост”, слагайки началото на процеса по засилване на Федералното правителство във Вашингтон.
По този технически – през финансите – начин Хамилтън прокарва своята идея по един огромен въпрос за политическата идентичност на САЩ: единна държава с всевластно централно правителство, или права за отделните щати, силна локална тежест местните власти и децентрализация. А той поставя основите именно на първото – на централизацията.
Тогава е „войната за независимост”, днес ковид – причина винаги има. Онова, което следва да си спомним, че в тези си попълзновения, маркирали историята на САЩ и респективно на света, Хамилтън има сериозен опонент в лицето на Томас Джеферсън. Изправяйки се срещу Федералистите, Джеферсън вярва, че: „най-добро е правителството, което управлява най-малко”. Прокламира: мир, търговия и честно приятелство с всички, но влизане в обвързващи съюзи – с никого.
Защитава пламенно „естествените права” на индивида, малката държава и правата на отделните щати спрямо централната власт. В модерен смисъл той би бил нещо като френския президент Шарл Де Гол, бранещ идеята за Европа на отечествата, а не наднационална и бюрократична квази-държава. Реално войната на идеите, започната между Хамилтън и Джеферсън, е спечелена или така изглежда от Хамилтън, а ефектите всеки може да оцени сам. Тези две политически философии се сблъскват до ден днешен в САЩ и са в сърцевината на дебата за свободата отвъд океана.
Какво „взема” България? Едни 16.7 млрд. евро от многогодишната финансова рамка 2021-2027 г. безвъзмездно, други 7.7 млрд. евро от Фонда за възстановяване (грантове) и 4.55 млрд. евро пак от Фонда за възстановяване, но заеми. Общо 29 милиарда евро – при дял на грантовете 84 процента спрямо 16 процента за заемите и реално двойно увеличение на парите спрямо предходния програмен период. Това звучи добре, но погледът ни следва да прескочи сметкаджийския провинциализъм и да оценим какво предстои пред страната ни оттук насетне.
Бързо трябва да яхнем процесите и да търсим спешно алианси – с тези, които имат нашия опит и нашите разбирания за управлението на публичните финанси. И не – това не са страните от Юга, които дори по изследванията на икономистите Кенет Рогоф и Кармен Райнхарт, са в реално състояние на технически фалит – над или около 100% публичен дълг към БВП са математически неизплатими. Нашите естествени съюзници са точно малките, но фискално благоразумни страни, които вместо дълг и дефицити управляват финансите си консервативно, както се стараем и ние – Холандия, Австрия, Люксембург, Ирландия. Или с т. нар. Вишеградска четворка, с които имаме общи проблеми при сблъсъка с големите, затварящи пазара за конкуренция от Централна и Източна Европа. Опитът ни с опустошителния за родния сектор „Транспорт” пакет „Мобилност” – трябва да ни бъде като обеца на ухото.
Важно: Брюксел и безименните чиновници там се готвят да удрят тежко страните с ниски ставки на корпоративен данък и изобщо „благоприятни” данъчни режими, какъвто е и нашият случай. Позовавайки се на член 116 от Договора за ЕС, и възможно изкривяване на „единния пазар” – и то само с квалифицирано мнозинство – нашите конкурентни предимства може да бъдат наказани в полза на изгладнялата за данъчни приходи Социална държава и наднационална администрация в Брюксел. И това престои с пълна сила.
Европа трябва да бъде единна, но различна. Със силни национални държави, автентични местни култури, традиции и с решаване на проблемите близо до хората. С решеното на последния Европейски съвет се направи огромен скок в точно обратната посока.
