Първият епизод на този текст ни връща през 2010 г., когато тогавашният турски министър на външните работи Ахмет Давутоглу е на тежко официално посещение в Обединените арабски емирства. Тежко, тъй като наред със сложните отношенията между Анкара и Абу Даби, турската делегация е заставена да чака два часа на летището при пристигането си. Когато най-сетне се среща със своя хомолог от Емирствата, Давутоглу решава да “разчупи” натрупалото се напрежение, започвайки нестандартен разговор, касаещ сюжетната линия на “Каква е вината на Фатмагюл?”.
Последното, както се досещате, е характерен турски драматичен сериал или казано спрямо популярната рецепция – сапунка. Давутоглу обаче знае, че екранизацията на Фатмагюл и вината й са направили истински фурор в ОАЕ. И не само там – в целия арабски свят.
Години по-късно Турция вече е втората страна в света по експорт на филми. За 2017-та година “износът” на турски програми се оценява на над 350 млн. долара. Сама по себе си тази сума не е респектираща. Заложената цел обаче е тези приходи да достигнат до между 1 и 2 млрд. долара до 2023 г. Но много по-важното от тези цифри е, че Анкара е пласирала тези филми в над 100 държави по света.
Т.е. каква е вината на Фатмагюл могат да ви кажат не само в Абу Даби и другите арабски държави, но и на Балканите, та чак в Меката на сапунките – Латинска Америка. В крайна сметка коя е Касандра пред Фатмагюл?
А днес отношенията между Турция и ОАЕ са по-сложни от тези през 2010-та година. Двете държави имат различни позиции спрямо текущите събития в региона – от Катарската криза, през новите измерения на израелско-палестинския конфликт, та до процесите, които се развиват в Египет и Либия. Нещо повече – Анкара вярва, че ОАЕ са финансирали опита за преврат в Турция през 2016-та година с едни 3 млрд. долара.
С други думи, за смекчаването на напрежението в турско-емирските отношения е необходим или един Ахмет Давутоглу, или поне една Фатмагюл. Уви обаче, от няколко години насам първият е низвергнат от турския президент Реджеп Ердоган. А от по-рано този месец и Фатмагюл вече не е достъпна – тъй като най-големият частен арабски медиен оператор в Близкия изток, MBC Group, спря внезапно турските сериали от своите канали.
Вторият епизод на текущия текст касае именно Ахмет Давутоглу, но този път като човека, създал концепцията на неоосманизма. Същата предвиждаше реабилитирането на Турция като основен център и двигател на (поне) сунитските държави в региона. За целта “меката сила” на турската държава “настъпваше” културно и религиозно спрямо специфични групи, разхвърляни във физическите контури на бившата Османска империя. Средствата – Институтът Юнус Емре, Турската агенция за международно сътрудничество и развитие, Дианетът и т.н. – щедро предлагаха обучения, стипендии и проекти.
По обясними причини опитът за реабилитация на наследството на Османската империя обаче породи всеобщото недоверие спрямо Анкара – от християнските държави на Балканите до арабските в Близкия изток и Северна Африка. Когато се развиваше през стандартните канали и инструменти, турската политика бе по-лесна за париране.
И тук филмовият сектор на Турция изигра своята ключова роля. Това е третият епизод на настоящото съдържание: сапунките, като част от меката сила на Анкара. А телевизионните сериали наистина се оказаха успешни като продукт, тъй като успяха да “напипат” дилемите и противоречията в съвременното турско общество.
Един път, защото те показаха основен процес, развиващ се от десетилетия насам в Турция – масовата миграция от капсулираното село към еманципирания град. Затова може би на Али Ръза му бе перманентно лошо в Истанбул (“Листопад”).
Втори път, турските сапунки екранизираха произтичащия от миграцията сблъсък на мирогледи между по-бедното и консервативно светоусещане, от една страна, с по-богатото и светско такова, от друга. Затова Инджи (Гюмюш), идваща от подредено анадолско село, е възпитана ислямообразно, докато Мехмет е светски и богат турчин от големия град ( “Сребро”, познат на българската публика като “Перла”).
Трети път тези сериали подсказаха на турския гражданин, че ако той не се чувства удовлетворен от настоящето, може да потърси алтернативни източници за самочувствие в историческото си минало. Поне така ни уверява екранизацията на Сюлейман Великолепни (“Великолепният век”, излъчващ се в 86 държави, включително и с английски субтитри).
Разбира се, основната сюжетна линия на тези сапунки не е оригинална, доколкото конфликтите между модерното и традиционното или между богатия и бедния космос се снемат в лоното на любовта. Но ако отместим любовта, в тези филмови продукции лесно се разпознават послания, които чудесно се вписват в идеологическата програма на турското правителство: съвремието не може да се развива за сметка на исляма; ислямът е коренът, в който мобилното общество винаги може да намери своята устойчивост; Турция, като наследник на Османската империя, има легитимни функции да служи като ролеви модел на ислямското общество, да има попечителски функции върху него и т.н.
Тук дължим уточнението, че турските продуценти не са разработили тази бизнес ниша поради патриотични чувства, а с оглед на чисто утилитарни ползи – печалбата. И че те винаги могат да вдигнат рамене и да кажат, че търсенето определя пазара. Така както и да възразят, че техните продукции имат благоприятно въздействие върху еманципирането на турските и арабските жени, в контекста на доктринираните общества, в които живеят. И ще бъдат прави.
Но това не променя факта, че правителството на Реджеп Ердоган много бързо разбира, че турските сапунки са чудесен механизъм спрямо вътрешната и външната за страната аудитория.
Това е четвъртият епизод от текста, в който виждаме как сюжетите на някои от излъчваните сериали започват все повече да отразяват тезите на правителството на Анкара. Вземете тази за паралелната държава, която е внедрила своята кадрова мрежа в институциите на турската страна, какъвто сюжет се развива в “Реакция”. Или пък “Кодово име: КОЗ”, в което става ясно, че има световна конспирация за свалянето на турското правителство. В тези случаи сапунките са просто продължение на пропагандата на местните медии, а зрителят става електорат.
Тези сериали, когато пък са насочени спрямо външна аудитория, са канал за пренос на влиянието на Анкара спрямо регионалната й среда, което влияние в тази си форма нахлува парадно, лесно и евтино, избягвайки санкциониращите механизми на суверенните държави. Явно разбирайки това, опитът на базирания в Дубай, но собственост на саудитците MBC Group, не бе първата компания, която спря излъчването на турски сериали. Такива мерки се взеха не толкова отдавана и от Египет. Управляващите арабските държави явно стигат до извода, че е по-добре техните населения да добиват представа за Османската империя от учебниците, а не от сюжетните постановки на “Възраждане: Ертугрул”, “Последният император” или споменатия “Великолепният век”.
Не всеки турски сериал, разбира се, е по вкуса на правителството на Анкара. Добре известни са и редица критики, отправяни от представители на управляващата АКП спрямо разхайтения наратив на някои герои. Самият президент Ердоган публично сподели съображенията си относно филмовия персонаж на Сюлейман Великолепни.
Но с оглед на строго контролираната публична среда в Турция, особено след опита за преврат преди две години, тези филми нямаше да бъдат възможни, ако правителството действително имаше критики спрямо тях. Най-малкото, държавната помощ за сапунките нямаше да се увеличава. Нито пък държавните броудкастъри като TRT щяха да ги продуцират или излъчват.
Така или иначе, чрез турските сериали в редица домове все по-често започва да наднича Реджеп Ердоган. Човек иска да гледа някоя красива туркиня като Фатмагюл, но получава Ердоган.
За българския народ е добре известно, че не яде доматите с колците. А ако са турски, не яде и самите домати.
Подобна придирчивост би била по-полезна, ако касае дистанционното. И сериалът ще има щастлив край.
Иначе следва пети епизод, в който Фатмагюл е обикновен статист, а в главната роля е турският президент.
Източник: news.bg
