Далеч съм от илюзията, че в следващите редове мога да дам изчерпателен отговор на този въпрос, но ще направя опит поне да го формулирам по разумен начин. Трудно е да се обхванат с няколко думи както самата благотворителност, така и разнородните мотиви, които я задвижват, но трябва да започнем с това, че във всички най-разпространени религии, формирали съвременната култура, тя е възприемана като висша добродетел. От незапомнени времена заможните хора финансират с лични средства изграждането на университети, храмове, театри и концертни зали, допринасяйки с това културата и знанията, достъпни за тях поради привилегированото им положение, да достигнат до повече хора, лишени от тази привилегия по рождение. Благотворителността дава шанс талантът на деца от бедни семейства да се развива и така става силна предпоставка за социална мобилност.
Тези функции в наши дни са иззети до голяма степен от правителствата, така политиците успяват да си припишат заслуги, харчейки чужди пари за нещо, което филантропите финансират със собствени средства. Това им позволява да оправдават пред избирателите си по-високите данъци и регулации, т.е. дава им морално извинение да поискат повече власт и контрол. Тук се крие една от причините филантропията да бъде недолюбвана в авторитарните режими. Разбира се, авторитарните режими имат на първо място задължението да се справят с възможната опозиция, а това се проявява и днес със същата сила, както в средата на миналия век, когато те изживяват апогея си. Разправата с Гюлен в Турция, Ходорковски в Русия и Ма в Китай са три „пресни“ примера. Ако се върнем малко назад в миналото си, ще открием по-добри. По време на съветския колониализъм в България, историята ни беше ограбена и пренаписана по начин, съвместим с актуалната идеологическа догма – функцията на заможните българи в национално-освободителното движение през 19-ти век в този нов прочит е сведена до това да бъдат ограбвани или да сътрудничат на османската власт. Това, че страната ни е имала икономически и интелектуален елит преди 1978-ма, участвал активно във финансирането на революционните комитети, но след 1944-та престава да има такъв, и днес още гузно се премълчава.
Докато за диктаторските режими филантропията е едновременно пречка за налагането на контрол и възможност за пропаганда (анти-Сорос истерията в бившите съветски колонии е добър пример), едни други общества, които обикновено наричаме демократични, поощряват благотворителността с медиен PR и редукция на данъци. Съвсем очаквано, филантропията мигрира от местата, където е приемана с ненавист, към тези, в които я очакват с благодарност: богатите репресирани, за разлика от бедните репресирани, имат възможност да пътуват и местят авоарите си. В същото време обаче, най-остра нужда от благотворителността им имат тъкмо страните, където тя е нежелана от властта. И тук се появява конфликт между държавите и неправителствения сектор, особено силно изразен в бившите тоталитарни държави, където общественото мнение още робува на мита за лошите богати.
Разбира се, нещата далеч не са толкова прости, че да спрем дотук. В много случаи филантропията е параван за прокарване на дадена идеология, или политическо вмешателство, които представляват съвсем реална заплаха за националната сигурност. Подобно на Комунистическия Интернационал от началото на миналия век, терористични организации като ИДИЛ или Антифа получават съществено финансиране от частни донори и фондации. Поддръжниците на радикализма навярно възприемат спонсорите им като филантропи, но за семействата на хилядите жертви прочитът е много различен. Основната роля на държавата в демократичните общества е да осигури защита на населението чрез армия, полиция, съдебна система, гарантиращи неприкосновеност на живота и собствеността, както и спазването на основни човешки права (за разлика от фашистката държава, претендираща да бъде висш идеал и морален стожер на обществото). Следователно, ако филантропията се използва като параван за подривна дейност, държавата е длъжна да реагира бързо и адекватно според заплахата.
Наред с петролните шейховете, спонсори на радикалния ислям, гюленистите в Турция и свързаната с бившите подразделения на КГБ в страната ни местна олигархия, която до днес играе важна роля в политическите процеси, трябва да споменем най-актуланта причина за противоречивата репутация на филантропията в глобален мащаб. Разбира се, става дума за фондациите на унгарския финансист от еврейски произход Дьорт Шварц, по-известен като Джордж Сорос. Случаят заслужава внимание не само заради голямото им световно влияние, но и защото личността на Сорос е много любопитна.
Оцелял по време на депортацията на евреи в родината си, възприемайки фалшива идентичност и дори колаборирайки с нацистите, младият Дьорт е принуден да емигрира при съветската окупация. В Англия завършва икономика и се увлича по теориите на Кейнс и Попър, от когото заимства името „Отворено общество“. В края на 60-те, вече натрупал известен опит като финансист, основава хедж-фонд, който сработва добре и десет години по-късно Сорос вече има малко състояние, което може да променя съдбите на цели народи в отдалечени региони по света, логично започвайки от Африка. През 80-те финансовият експерт си спечелва славата на агресивен играч в търговията с валута, която ще затвърди малко по-късно, когато изкарва британската лира от международните борси. Както сам признава в едно свое интервю, през 90-те вече успява да влияе на американската външна политика, като наред с това финансира революционни движения в страни от третия свят, част от тях успешни.
В началото на 21-ви век, милиардерът вече е основен фактор в глобалните процеси – фондациите, които оперират с по-голямата част от ресурсите му, произвеждат политически елити с определени виждания за света, издигат и свалят правителства, отдавна не само в страни от третия свят. Битката в САЩ е особено ожесточена – там филантропът залага на Демократическата партия, като системно финансира нейни кандидати във всички нива на администрацията и съда. В замяна, партията става все по-лява и прогресивна в принципите си откакто нейният щедър спонсор се „преоткри“ като враг на капитализма. Трудно е да се каже доколко интересите на спекуланта определят ценностите на филантропа и доколко обратната зависимост е в сила. От една страна, предизвиквайки революции и смяна на обществения строй, спекулантът може да инвестира правилно, предвиждайки тренда на пазарите, а самият Сорос казва за себе си, че специалитетът му е търгуване в неравновесни пазари. От друга обаче, някои негови действия и изказвания навеждат на мисълта, че всъщност принципите са водещи, а печалбата дава само средство за постигането им. Това е плашеща перспектива, като се има предвид, че икономическите теории на Сорос могат да предизвикат катастрофални последици, подобно на тези на Маркс (това е лично мнение, но трябва да отчетем и факта, че докато единият прекарва живота си на издръжка от заможни приятели, другият създава финансова империя с труд и интелект). Ако спекулантът е като хищник, който изяжда мършата на стадото, то идеологът може да отрови цялата популация със заразата си, а искрената вяра, че човек прави света по-добър, е не само заразна, но и действа като опиат.
Вероятно по тази причина е много трудно да намерите човек на стипендия в „Отворено общество“, който да каже нещо критично за своя благодетел, а в същото време държавната администрация изобилства от хора, склонни да плюят по страната си: най-скъпо платеният чиновник у нас дори я нарече „блато“. Една част от т.нар. „соросоиди“ получават солидна издръжка за прокарването на идеологията, други полагат доброволен труд поради силната си вяра в каузата. И в двата случая обаче политическият активизъм им осигурява възможности за кариерно развитие и това затвърждава позициите на организацията в политическия, интелектуален и медиен елит на страните, където тя е пуснала корени. Въпреки добрите намерения на голяма част от хората в тази мрежа, резултатите в много от инициативите са катастрофални – натискът върху полицията и съдебната система, реализиран с подкрепени от фондацията кметове, областни прокурори и съдии, доведе до набивал бум на престъпността в САЩ – десетки големи градове, засегнати от политиките на фондацията, бележат рекорд в черната статистика за новото хилядолетие, декриминализирането на дрогата и нелегалната миграция нанасят тежък удар върху по-бедната прослойка в южните щати, а борбата за привилегии на малцинствени групи създава остър конфликт, поляризиращ обществото.
Темата за Сорос и това, което той нарича „нов световен ред“ може да запълни цели монографии по икономика, философия, политология и клинична психология. В нея се прокрадва един мотив, който отразява катастрофалната заблуда на много велики умове, повярвали подобно на Лаплас, че могат да предвидят бъдещето на Вселената ако знаят координатите и импулсите на всяка нейна частица. Някои по-щедри дарители, като пословичния инвеститор Уорън Бъфет например, летят под радара на обществените вълнения, тъй като те не се опитват да използват филантропията си като средство за моделиране на света според своите разбирания, а само споделят плодовете на успеха с другите.
Сред предизвикващите бурни емоции заслужава внимание мулти-милиардерът Бил Гейтс, който от години е особено активен във финансирането на медицински изследвания, главно за разработка и прилагане на ваксини. За да сме честни, трябва да споменем, че Гейтс е сред най-мразените хора на планетата още много преди да стане известен като филантроп. Новината, че шефът на Microsoft се е посветил на медицината, навярно вбесява хората повече от самия Windows, а странните изявления за контрол на популацията определено не помагат много за спечелването на обществено доверие. На всичкото отгоре се оказа, че горкият Гейтс финансирал и изследванията с коронавируси в Ухан – мястото, където се предполага, че е създаден и след това изпуснат SARS-CoV-2, заради който светът спря да се радва на живота за две години. При това, злощастното събитие, което властите в Пекин все още отричат, вероятно се е случило само месец-два след провеждането на мащабна симулация на пандемия с много близки показатели до истинската, инициирано от фондацията на Гейтс, както и университета Johns Hopkins, щедро подкрепен от друг известен филантроп и донор на демократите в САЩ, Майкъл Блумбърг, и не на последно място – от Световния икономически форум (онзи, който ни готви „голямото зануляване“). Така става като не му върви на човек: оплитат го в конспиративни теории за няма нищо. А фондацията на Бил Гейтс действително налива повече пари за изследвания в медицина, отколкото тази на Сорос – в университетските програми по джендъризъм.
Негативните емоции и към двамата обаче са породени донякъде и от здравословния рефлекс на обществото да отхвърля експериментите на социалните инженери, но и той за жалост често се изражда в параноя. Нека отчетем факта, че немалко от мразените богати, обрисувани от апологетите на фашисткия тип държава като изконно зло, което трябва да бъде изкоренено, всъщност даряват по-голямата част от нетното си състояние за благотворителност и решават проблеми, с които прогнилите бюрократични машини на правителствата не успяват, а и не желаят да се справят. Опитът и на едните, и на другите обаче показва, че един проблем не се решава като просто се наливат ресурси в него – твърде често това дори само влошава нещата. Да ваксинираш децата в някое африканско село не е проблем, но да ги образоваш, а след това и да им осигуриш възможност за достойно препитание, без да им се налага да емигрират далеч от семействата си, е предизвикателство с висока степен на сложност. Тя изисква инвеститорите в благотворителност да имат ясна стратегия как се разходват средствата им, т.е. дарителството се обвързва с определени политики. Същото важи за междудържавните помощи, при които от бенефициента се изисква да проведе определени структурни реформи, гарантиращи в някаква степен правилното разходване на средствата. Така крупните дарители от частния сектор се превръщат в проводници и лобисти на определени политики, в много случаи на глобални ниво, без да са били избирани за това. Тъй като филантропите най-често са мотивирани от искрено желание да променят света към по-добро (изключвам фондации като тази на Клинтън, създадени за параван на корупция и лобизъм), прокарваните от тях политики обикновено са твърде радикални, не срещат масово одобрение, и следва да бъдат наложени насила. Но ако си решил да правиш света по-добър или да го спасяваш от „климатичен апокалипсис“, това изглежда приемлива цена. Филантропи като Гейтс, Сорос, Тата и Ротшийлд намират общи каузи, обединяват се в клубове по интереси, например Световния икономически форум, който обеща край на капитализма и частната собственост. Хората вероятно не биха желали собствеността им да бъде отнета, както не искат да плащат „зелен данък“, а училищата да фанатизират децата им, но явно ще трябва да се примирят, че това е за тяхно добро.
