Преди десетина дни в социалните мрежи се натъкнах на искрен и сериозен въпрос: „Ако Русия ни нападне, вие на чия страна ще застанете?“ Признавам, че този въпрос имаше някакъв смисъл, когато Русия нападна Украйна или когато Русия нападна Афгатистан, или когато преди време влезе в Унгария и Чехословакия. Тогава имаше две ясно очертани страни – Русия и някаква друга – и безпристрастният наблюдател (че и пристрастният) спокойно можеше да си избере една от тях и да застане на нея. Но когато ние самите сме страна, пък дори и в такава хипотетична ситуация, в която Русия ни напада с военна сила, то как можем да вземем страна? Това не е ли малко шизофренно? В такава ситуация ние не взимаме страна, ние сме страна.
Но може би задаващият въпроса е имал предвид друго. Може би се е опитал под формата на въпрос да изкаже мисъл, подобна на следната: гледам ви как сте се разделили като футболни агитки на фенове на Русия от една страна и на фенове на Европейския съюз, НАТО и Съединените щати от друга. И затова ми е интересно какво ще си мислите и какво ще говорите, ако случайно Русия започне да се държи с нас така, както се държи с Украйна.
Хората обичат да се делят, за да се самоопределят. Какво значи да си левскар или фен на Лейди Гага? От една страна получаваш идентичност, като се оприличаваш на всички останали левскари и фенове на Лейди Гага, а от друга страна получаваш идентичност, като се разграничаваш от запалянковците на другите футболни клубове и от феновете на другите лейдита на поп-сцената. Името на човека върви винаги с някакъв друг етикет: Иван Петров – инженер; Иван Иванов – ловец; Петър Петров – пътешественик; Стойчо Стойчев – либерал; Койчо Койчев – социалист. А напоследък е популярно и Стойчо Койчев – русофил и Койчо Стойчев – русофоб.
Забележете, че и „фѝлията“, и „фобията“ минава през Русия. Хората не се делят на русофили и еврофили или пък на русофоби и еврофоби. Те не се делят спрямо отношението си към света, а единствено спрямо отношението си към Русия. И това отношение не е на любов или омраза както е при филантропите и мизантропите, а е отношение на любов или страх. Да обичаш или да мразиш хората мога да си представя. Да те е страх от дадена държава – голяма, силна, агресивна и леко налудничава в управлението си – също мога да си представя. Трудно ми е обаче да си представя как можеш да обичаш държава. Държавата не е човек, държавата е организация. Да обичаш държава е все едно да обичаш Здравната каса или Националната агенция по приходите.
Но защо хората непременно трябва да се самоопределят някак по отношение на Русия? Защо, когато ни попитат: „вие, извинете, русофил ли сте или русофоб?“, се чувстваме длъжни да посочим за себе си едно от двете? Защо не можем да бъдем просто един кротки млекопитаещи, които не се интересуват от Русия? Защо не можем да се отърсим от комплекса на разбунтувал се тийнейджър, който се зъби на настойника си и го заплашва, че ще се изнесе на квартира?
Причините са две и първата от тях е
Защото Русия ни мисли за част от себе си
Русия гледа на нас като на по-малък брат (брат, но по-малък, ще кажат русофобите; по-малък, но брат, ще кажат русофилите). Елементарното историческо възпитание изисква от нас да бъдем благодарни на по-големите си братя, които, ако не два пъти, са ни освободили поне веднъж. Клишето за „братята освободители“ е толкова устойчиво, че се е превърнало в част от националното мислене като киселото мляко, розовото масло и пословичното българско трудолюбие. В това убеждение са вложени изключително много средства и влияние през годините и особено напоследък, когато северната империя отново взе да стяга редиците и щедро да плаща на глашатаи в бившите си сфери на влияние. Русия е убедена, че ние имаме държава благодарение на нея, че имаме култура благодарение на нея и че имаме икономика благодарение на нея. Ние говорим на някакъв език, който прилича на руския, и пишем с руски букви. Следователно, когато Русия реши да накаже друг свой по-малък брат и да го заобиколи с газовата си тръба, от нас се очаква да не мрънкаме, а с благодарност да се съгласяваме на всичко.
Друга причина да измерваме отношението си към света през отношението си към Русия е
Защото светът ни мисли за част от Русия
Още Самюъл Хънтингтън раздели християнската цивилизация на две – на православна и на западна. За държава-ядро на едната цивилизация посочи Русия, а на другата – САЩ. Това разделение не беше много сполучливо, пък и впоследствие се оказа, че то има и чисто формални проблеми, доколкото православни страни като България, Гърция, Румъния и като заявка Сърбия се оказаха в границите и структурите на „западната цивилизация“, а пък „ядрото“ на „източната цивилизация“ тръгна да прави икономически и политически съюз с Китай и Казахстан. Въпреки това обаче светът продължава да мисли в границите на Хънтингтън. В представите на човечеството християнският свят е разделен на народи, наследници на Римската (Британската) империя и народи, наследници на Византийската (отчасти Османската, а по-късно и Съветската) империя. Едните народи през средновековието са живели във феодална субординация, а другите – в имперска администрация. Едните са католици и протестанти, а другите – православни. Тъй като Византия вече я няма, Русия се опива от мисълта, че е нейна приемница, а останалият свят безразлично свива рамене и е съгласен, защото не му пука особено.
Има обаче много българи, които не смятат, че дължим благодарности на Русия, първо защото тя никога не ни е правила услуги, и, второ, като „теглим калема“, ще видим, че неприятните емоции, свързани с нея, са повече от приятните. Също така има и много българи, които не изпитват чувство на „цивилизационна“ принадлежност към Русия, защото считат (съвсем правилно), че ценностите, които изповядват като граждани и човешки същества, са едни и същи както за западните, така и за източните човешки същества. За тях европейската цивилизация е една и руснаците са толкова част от нея, колкото французите, германците или англичаните. Когато Германия нападна СССР през 1941, беше точно толкова част от европейската цивилизация, колкото беше и Русия, когато анексира Крим.
Всяка ситуация трябва да се разглежда сама за себе си според представите ни за добро и зло. Русия безспорно има голямо влияние върху нас. Но това не означава, че трябва да „филим“ или да „фобим“ всичко, което идва оттам, само защото веднъж сме се определили като русофили или русофоби. Мария Шарапова е красива тенисистка, не защото сме русофили, а Южен поток е мошенически проект, не защото сме русофоби. И ако някой ме спре на улицата и ме попита: „ти русофил ли си или русофоб?“, ще отговоря: „моля, конкретизирайте въпроса“.
За в. “Труд“
