Днес влизаме в Страстната седмица. Това е новината на деня. Всичко в една новинарска медия трябва да започва с информационен повод, а после да следва изложението, което може да няма и нищо общо. С риск да се окажа скучен, моето изложение няма да бъде за любимия парламент и любимите депутати (има време да се занимаем с тях и с поведението им по време на Великия пост, време има за всяка работа под небето), а за изучаването на християнството в училище, за предмета “Религия – Християнство-Православие” и за новите учебници по него.
Миналата седмица ги прегледах много внимателно, направо ги прочетох от кора до кора всичките седем и си дадох сметка за две неща, които всички уж си ги знаем, но рядко се замисляме за тях, увлечени от по-пикантни теми (напр. любимия парламент и любимите депутати). Първото, за което си дадох сметка, е че средата, общият фон, на който децата изучават християнството е коренно различен от фона, на който вероучението се е изучавало от децата за последен път, преди да бъде изхвърлено от учебната програма със скоростта и размаха, с който в държавата се проведе т. нар. “народен съд” от дошлата на крилете на Червената армия нова власт. Преди 1944 децата са изучавали катехизиса в среда, в която родителите им са набожни, у дома гори кандило, ходи се на църква, децата се причастяват в училище, а държавният глава (Царят) искрено се уповава в Бога, вярвайки, че всяка власт произтича от Него. Днес плуваме в глобален атеизъм, който, макар и нов, е успял да насади убеждението, че е единствения правилен мироглед, а религиозното мислене е атавизъм, който, въоръжени с необходимата доза търпение, трябва да изтърпим докато отмре от само себе си. Тоест днес вероучението в училище не е дисциплина, продължение на светския живот като всяка друга, а нещо екзотично и изолирано; днес децата (освен ако, разбира се, не са били научени вкъщи от упорити и загрижени родители) се срещат с християнството на фона на общество, в което неделята преди Великден е именният ден на Цветан Цветанов повече, отколкото Вход Господен в Йерусалим. Лидерите на обществено мнение публикуват отрано във фейсбук картички със зайчета и шарени яйчица и от време на време – снимки на пържолите, които са хвърлили върху скарата за обяд на Разпети петък.
Второто, за което си дадох сметка, е че продължава да се подхранва великата заблуда за противоречието между религията и науката.
Помня един случай в Клуба на потомците на царския офицерски корпус, когато казах, че вероучението задължително трябва да се възстанови в училище. Беше сравнително отдавна, доста преди учебниците, за които говорим. Не щеш ли една жена се възмути, казвайки, че в училище трябва да се преподават само обективни истини. Но каква по-обективна истина от истината за Бог! Удивих се, че дори в такава консервативна организация, каквато би следвало да бъде Клубът на потомците, е проникнало убеждението, че вероучението е нещо различно от истината.
Philosophia ancilla theologiae est, философията е слугиня на богословието. Това не означава, че философията се намира в някакво унизително положение, а изразява разпределението на компетентността между науката и религията, доколкото философията е науката на всички науки. Науката изучава обективния свят, творението, а пък теологията разглежда и изучава (доколкото това изобщо е възможно) Твореца. Между двете няма никакъв конфликт. Където свършва едното, там започва другото. Нещо повече: колкото по-добре науката опознава творението, колкото по-надолу в елементарните частици и колкото по-далеч сред галактиките отива човешката мисъл, толкова повече се обогатява и познанието за Твореца чрез наблюдаване на творението. В този смисъл науката е в услуга на религията и затова древните са казали, че философията е слугиня на теологията.
Между “богословие” и “теология” има голяма разлика, макар семантично да са едно. Богословието е откровение в мълчание в мрака на незнанието, което е отвъд всяко познание и го надвишава. Теологията от своя страна е наука като всички останали. Именно тази наука изучават децата в училище наред с всяка друга, за да добият представа не само за творението, но и за неговия Творец.
Доказателство за продължаващата връзка между науката и религията е отношението на Църквата към медицината.
Църквата винаги е съветвала вярващите да се доверяват на официалната академична медицина, но странно защо много често обществото се отнася по-толерантно, по-либерално и доверчиво към всякакви баячки, екстрасенси, лъжеучители и вълшебници, отколкото към Църквата, която ги заклеймява. И не, за християнина земята не е плоска. Вижте куполите на храмовете, които изобразяват небето – сферично пространство над сферична твърд. Четете св. Василий Велики и св. Иоан Дамаскин. Точно затова децата трябва отрано да усвоят кодовете на религията – за да не ги лъжат, че според християнството земята е плоска.
И още един аргумент в подкрепа на вероучението. Хората трябва да имат право на избор. Аз например съм отрекъл марксизма, но първо съм се запознал с него, познавам диалектическия и историческия материализъм сигурно по-добре от мнозина кресливи неомарксисти и левичари. Така е и с новите лъжеучения и старите ереси – първо ги познаваме, после решаваме (с помощта на своята съвест и вродения у нас естествен закон) дали са истина или лъжа. Нека децата научат православието, пък после да го отхвърлят, ако така решат. За да знаят, че са направили свободен избор, за който носят отговорност.
Какво съдържат новите учебници по “Религия – Християнство-Православие”?
От първи до пети клас децата се запознават с Христос и Богородица, с молитвата като общуване и интимна беседа, с храма и как да се държат в него; учат за християнските празници, апостолите и светците, за ангелите, за чудесата, за любовта и прошката, Рождеството и Възкресението; учат за иконите, за десетте Божи заповеди, тайнствата, притчите на Христос, за Стария и Новия завет и как се е родила Църквата; за устройството на храма, монашеството и манастирите, за свещенослужителите и богослужението. В шести клас се задълбочават върху историята на Българската църква, а ние знаем, че европейската история без историята на Църквата често изглежда необяснима. Учат християнска етика, разглеждат понятията “добро” и “зло”. Каква полза от всички останали знания, ако нямаш понятия за добро и зло?! Разглеждат и тълкуват подробно Декалогоса (десетте Божи заповеди). Научават какво е съвест и какво е грях.
В седми клас идва догматиката. Подробно разглеждат Никео-Константинополския Символ на вярата, защото той е основният догмат, нещо като аксиомата за правата и точките в евклидовата геометрия. Символът е клетвата, която дава всеки, преминаващ през тайнството Кръщение, след което започва да се нарича християнин. Както машинистът е онзи, който кара влака, така и християнинът е този, който изповядва Символа на вярата дума по дума и буква по буква. В седми клас продължават да се задълбочават в тайнствата, защото чрез тях се осъществява животът в Църквата. Запознават се и с основните добродетели, което придава завършен вид на преподадената им християнска етика.
Какво губим от отсъствието на вероучението и какво печелим от наличието му? Губим част от познанието. Важна част, която обяснява останалите части. Губим основни морални ориентири. Печелим полезния навик да не разглеждаме себе си като божества, на които се полага всичко; учим се понякога да поставяме интересите на другите пред своите. Ако целта на училището е да произведе качествени поколения, чрез които е възможно да се осъществят стратегическите политики, за които днешните политици говорят със сълзи на очи, вероучението е правилният инструмент. То помага за осъществяването на повечето безспорни и общоприети ценности като свобода, зачитане на човешката личност, толерантност и отговорност. Който иска да отсече християнството от обществения дискурс, той е лицемер и не желае истински осъществяването на тези ценности. Той не е на брега на нашата цивилизация, а отвъд морето, в Картаген, който, поне на мен така ми се струва, трябва да бъде разрушен.
