Още през месец май бяха внесени два проекта за промени в Закона за вероизповеданията, но за тях се заприказва по-активно едва сега, когато наближи да влязат в пленарна зала. И пак не достатъчно активно, защото въпросът за отношенията между църква и държава беше очаквано заглушен от шума около русенския убиец и неговата ДНК, лятното и зимно часово време, участието на България в Евровизия, плочките в градинките и други атрактивни теми.
Накратко промените в закона, както бяха мотивирани и от двамата вносители – ГЕРБ и ВМРО – са насочени към намаляване на риска от проникване на радикален ислямизъм. Това е целта, а средствата – да се наложи строг финансов контрол на всички вероизповедания, държавата да се погрижи за тях, да даде пари, но срещу това да проверява и изисква като истински работодател. ВМРО стигнаха даже и дотам да поискат забрана на богослужения извън „определените за тази цел места“, с което се поставиха в абсурдната ситуация да искат забрана на Гергьовския водосвет и освещаването на бойните знамена – важно патриотично събитие.
Очевидно и двата проекта за изменение на Закона за вероизповеданията са правени от не твърде компетентни в материята хора. Посочиха се сериозни недомислици, но най-горчивото обвинение беше, че не се е състоял истински обществен дебат по тези толкова важни въпроси, както се подчертава в изявлението на Светия Синод.
Стойността на този дебат би била до голяма степен и просветителска, защото още от времето на социализма, а особено днес, в ерата на бързите комуникации и социалните мрежи, по въпросите на Църквата пламенно се изказват трогателно невежи коментатори. Дори когато говорим за такива битови неща като финансирането на вероизповеданията и заплатите на свещениците, трябва да сме наясно с особената природа на Църквата (нека говорим само за Църквата, а не за „църквите“ и вероизповеданията – тези неща са ужасно различни).
Днес малцина се опитват да разглеждат Църквата в нейната цялост. Нейната природа е съчетание от мистическо, педагогическо, социално, политическо и икономическо начало, а със сигурност дейността ѝ се проявява и в много други измерения. Да почнем отзад напред.
Икономическото начало на Църквата е нейната битност на участник в стопанската общност на областта, държавата, ако щете – човечеството. Тя притежава собственост, която управлява; влиза в икономически и финансови отношения със субекти извън нея – от държавата, която доставя публични услуги на всички, до отделния работник, ангажиран инцидентно срещу заплащане. Дейността на Църквата се нуждае от финансиране и то се извършва в рамките на общата за обществото икономика.
Църквата е незаобиколим фактор и в политиката още от времето на Константин Велики. Нормативно на Църквата е забранено да извършва политическа дейност, но това засяга пропагандата, агитацията и организирането на групи хора за конкретни политически мероприятия. Иначе, когато мерят Църквата заедно с другите институции по рейтинг, тя винаги се оказва на първо място. Колкото и секуларен да е светът, колкото и шумни да са атеистите, агностиците, релативистите и синкретиците, Църквата винаги остава непоклатим авторитет. Достатъчно е да излезе с лаконично становище по актуален вътрешен или международен проблем, и политическата ѝ тежест проличава веднага. Нима не заради тази тежест важна част от борбата за суверенитет на държавите е и борбата за самостоятелна църква още от средновековието та до наши дни?
По-нататък. Педагогическото начало в Църквата се проявява в нейната образователна и възпитателна дейност сред миряните. Чрез образование тя преподава на всички Божия закон, наследството на светите отци и историята на Църквата, която до голяма степен е и история на европейската цивилизация. Познавайки църковната история, вече всеки ще може да участва във обществени дебати по църковни въпроси, ще бъде сравнително компетентен и няма да се излага.
Чрез възпитанието Църквата дава морален ориентир. Етиката, тази философия на морала и нравствеността, създава системи за описание на доброто и злото. Християнската етика е забележителна с това, че обективизира доброто и злото, а не ги оставя право на избор за всекиго. Благоденстващите общества, каквото съвременното европейско, включително и нашето, определено са, страдат от кризи на нравствените ценности, моралните им ориентири са разстроени, удовлетвореността им е ниска и са рекордьори по посещения при психоаналитици в търсене на щастието. Църквата възпитава в морал, който помага на хората да надскочат егоизма, да преборят отчуждението, да почувстват отговорност към важните неща и в крайна сметка да станат повече човеци.
Нататък. Социалното начало в дейността на Църквата е онова, което материализира солидарността, състраданието и загрижеността на миряните. Социалното начало е практическа съборност. Съборността е различна от колективизма, доколкото колективът е мравуняк, а Църквата – жив организъм от цялости. Социалното начало безспорно е и милостиня, но преди всичко е милосърдие, възпитание на любов към Другия, с каквато не всеки се ражда, а е необходимо да я възпита. Грешка на Църквата е, че храмовете, които се грижат за нуждаещи се хора, не бият тъпана, не дават пресконференции и не окачат на стената снимки на нахранени и усмихнати просяци.
Но най-важното начало в природата на Църквата е мистическото. То я определя като това, което е. То осмисля съществуването ѝ през осмисляне на съществуването на всеки един човек и на всички заедно. Църквата е богочовешки организъм. Тя е пресечна територия между материалния и духовния свят, а дори и най-върлите атеисти не отричат, че дори и те се състоят от материална и нематериална част – именно в нематериалната им част е и техният атеизъм, защото умът е проявление на душата.
Мисия на Църквата е да пази Писанието и Преданието, но нейна не по-маловажна мисия е да извършва и тайнствата – кръщение, помазание, брак, покаяние, евхаристия, елеосвещение, свещенство. Църквата е жива благодарение на пребиваването на Св. Дух в нея, а Той слиза над апостолите на Петдесетница и тогава е рожденият ден на Църквата. Св. Дух е тайнствената връзка между материалното и духовното и живият път на човека от смъртното към безсмъртното, от мимолетното към вечното, от времето към вечността. Св. Дух действа чрез тайнствата, а Неговата действена сила – благодатта – се предава на йереите без прекъсване още от апостолите чрез тайнството Свещенство.
Ето всичко това и най-вече последното е Църквата.
Затова наистина е важно светската власт да осигури необходимите условия за функционирането на Църквата. Да, веднага ще издигнат глас атеистите и ще се провикнат: „Ние в богове не вярваме, на нас църкви не ни трябват!“. Но ако от своя страна анархистите излязат и кажат: „Ние сме против властта, на нас войска, полиция и съдебна система не ни трябва, на нас и държава не ни е нужна!“, значи ли това, че трябва да се спре финансирането на армията, полицията и съда? Значи ли, че трябва да се закрие държавата и вместо чрез институции обществото да се управлява от чрезвичайни комисии?
Разбира се, че свещениците трябва да получават добри заплати. Разбира се, че техните заплати трябва да са съизмерими със заплатите на учителите, защото и делото им е съизмеримо. Нещо повече, трябва да се изгради и финансира система, която да обучава и подготвя свещеници, за да има кой да обяснява ежедневно на хората казаното по-горе.
Но трябва и да се внимава, когато се „подобряват“ законите. Страхът от радикален ислям не е аргумент. Това е проблем, който се решава с помощта на други закони. И когато се пишат законопроекти, заедно с юристите в партийните централи – често специалисти по търговско право или бивши бракоразводни адвокати – добре е да се канят и експерти в съответната област: в случая духовници, преподаватели в духовната академия и специалисти по канонично право. Така наистина ще се стори добро, без да бъде помрачено от невежество. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Снимка: „Изгубената България“ (lostbulgaria.com), Духовната академия преди бомбардировките.
