Представете си архитект, който проектира грандиозни кули, катедрали и мостове, които се срутват под тежестта на собственото си некадърно, неадекватно планиране, и падат в праха с катастрофални последици. Ще може ли такъв архитект да си намери работа, след като последните му проекти още се намират сред купчина унизителни и опасни руини?
Нито една нормална компания или държава не би наела личност, маринована в репутацията на зрелищни и демонстративни провали. Но какво се случва, ако архитектът е интелектуалец, който вместо сложни съоръжения прави прогнози и стратегии за „международното положение“? Те също са зрелищно погрешни и се сгромолясват като фундаментално сгрешени сгради, но въпреки това техният автор продължава да получава поръчки. Коя от коя по-престижни, по-добре платени и агресивно рекламирани. В един момент срутилата се постройка дори се представя за шедьовър на архитектурата. Представете си подобно безумие.
Всъщност, няма нужда.
Архитектите на провалените прогнози и идеи отново са тук. Готови с подробен и амбициозен строителен план. Всички знаем, че новият дизайн е като стария, само че нов, ако трябва да перифразираме други интригуващи класици на съвременния абсурд.
Тези своеобразни „мандарини“ на модерното мислене не се отказват. Ето го Франсис Фукуяма – мислителят, който ни снабди с най-масово разпространяваната заблуда на нашето време. Авторитетът на системата, интелектуалецът на режима, политическият гуру на либералната екосистема не е сменил професията и попрището, не се занимава с търговия на плодове или поправка на обувки. Не, той отново ни казва какво се случва, а което е по-важно – какво ще се случи. С всичко. И навсякъде.
Нека си припомним за Франсис Фукуяма.
През 90-те той опраши либералния ред с фундаменталната си книга за края на историята, в която ни каза, че социокултурната еволюция е приключила и сме се срещнали с универсалната и финална форма на човешко управление – либералната демокрация. Малко идеи в човешкия опит са били по-погрешни и в същото време по-масово налагани. Няколко години след прогнозата за „края на историята“ беше болезнено ясно, че Фукуяма е говорил глупости. Представял е желаното за реално, пласирал е идеологията като заместител на действителността. Слагал е плюшени емоции там, където трябва да има гранитни факти. Той сам призна, че се е объркал и дори опита самоирония с фразата за „края на края на историята“, но след това веднага продължи с новите прогресивни пророчества.
В един по-логичен свят никой нямаше да взима Фукуяма насериозно след подобен провал. Той щеше да пише книги, да дава интервюта, да изнася лекции, може би да печели добре, но никога повече посланията му нямаше да се превръщат в основа на световен дискурс. Образно казано, от метрополия, Фукуяма щеше да стане периферия, дълбока мисловна провинция. Но не и в нашия свят. Ето го отново в сърцето на глобалния разговор – доминира информационния пейзаж с цитатите си.
От Ню Йорк до София „умните и образовани“ люде споделят и се прекланят пред новите интервюта и статии на либералния мислител с голямата грешна прогноза. Какви са шансовете Фукуяма отново да говори глупости? Явно няма значение. Днес той ни съобщава как „войната в Украйна ще спаси либерализма“. Ах, този либерализъм. Сега Фукуяма говори против Путин, както се очаква от него, но слага там още имена като Орбан и Тръмп. Те били заплаха за демокрациите, казва още човекът, който сложи край на историята. Нищо критично за Байдън, а и за Обама, подкрепен горещо от самия Фукуяма. Някой ще си помисли, че тези световни мислители са всъщност посредствени партийни пропагандисти. Този някой да не разчита на ласкави отзиви от медиите, обаче.
Защо се случва това? Защо западната информационна система ни сервира шарлатани и тяхното „змийско масло“ като единствена и последна истина? Колко ниско мнение имат медийните властелини за нас?
Не е само Фукуяма.
При всяка световна криза като по алгоритъм се споделят специално написаните по повода статии на интелектуалеца Ювал Ноа Харари, почитан като божество сред техно бароните и либералните елити. В първите седмици на пандемията Харари написа как представители на точно тези елити трябва да са единствените със свобода на придвижване и привилегии по време на карантина. Чудно защо го харесват толкова. Проблемът е, че го споделяха и хора извън дефиницията му за „избрани“. Тогава Харари хвалеше Китай и удряше по Тръмп. Днес пък пише как „Путин вече загуби тази война“, но също и как „в Украйна е заложена на карта посоката на човешката история“. Същата история, която трябваше вече да е свършила, нали?
Фетишистите на тема дипломи и експертиза постоянно се смеят на простолюдието, което се хващало на пропаганда и езотерични измислици. А после същите споделят Фукуяма и Харари като безпогрешни тотеми на истината. Тях и всички останали, официално одобрени „глобални мислители“, обединени от минало на свирепо сгрешени прогнози. В България също има такива „шамани“. И още ги споделят. Някои пишат за „Ню Йорк Таймс“. Там грешните прогнози и лошите идеи са в добра компания.
Икономистът Томас Соуел има страхотна книга за „вулгарната гордост на интелектуалците“, които никога не носят отговорност за провала на идеите си. След години това, което Фукуяма и компания пишат днес, вероятно ще изглежда нелепо. Но те пак ще пишат, пак ще ги налагат и пак ще им вярват. Наречете го проклятието на „либералните Касандри“. Те ще са с нас до края на историята, че и след това.
