Той е един от най-изявените български писатели и публицисти на новото време, който за жалост става жертва на режима управлявал България в периода 1944 -1989 г. Неговото име е Георги Марков, а убийството му става по поръчка на българските служби чрез легендарно – митичният „български чадър“ и настъпилото след това натравяне с рицин, което е причина за края на един забележителен живот.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в софийския квартал Княжево. През 1946 г. завършва Първа мъжка гимназия в столицата, а след това започва да следва химия в Русе, но година по-късно се мести в Държавната политехника в столицата, където през 1953 г. се дипломира като инженер-химик. За известно време работи по специалността си, а след това започва да преподава в Техникума по керамика и стъкло. Още много млад се разболява от туберкулоза и през 1959 г. се налага да се пенсионира. Докато боледува започва да пише и разбира, че това е нещото, с което трябва да се занимава.
Става редактор в издателство „Народна младеж“. През 1957 г. излиза първата му книга – криминалната новела „Цезиева нощ“, две години по-късно се появява фантастичният му роман за юноши „Победителите на Аякс“. През 1961 г. са публикувани сборниците с новели „Анкета“ и „Между деня и нощта“. На следващата година излиза и романът „Мъже“, който предизвиква литературна сензация и заради него получава наградата – най-добър роман на годината и три години по-късно е екранизиран. Новелите в книгите „Портретът на моя двойник“ (1966) и „Жените на Варшава“ (1968) са връх в творчеството на Марков, като го утвърждават безспорно за един от най-талантливите и много четени автори. По това време той започва да пише и пиеси и експериментира в непознатия до тогава за българския театър стил на абсурдната драма: „Госпожата на господин търговеца на сирене“ (1963, играна за кратко в театър “Трудов фронт”), „Кафе с претенции“ (1966). „Да се провреш под дъгата“ (1966) е поставена в Театъра на армията, но е забранена след 13-ото представление и е жестоко критикувана в уводната статия на в. “Работническо дело” като “чужда на българските зрители”.
През годините преди бягството си „на запад“ той е един от любимците на партията. Със съгласие на ЦК на БКП и на Държавна сигурност е назначен за главен сценарист на сериала „На всеки километър“ – мегапродукция за времето си и важен лост в пропагандата на партията. Възложено му е било също така да напише пиесата за 25-годишнината от 1944 г, замислена като документален разказ за антифашистката съпротива, като за целта дори е бил допуснат месеци наред да работи в секретния архив на МВР.
Георги Марков съвсем спокойно се е ползвал с привилегиите на това да бъдеш „мил“ на партията. И все пак този живот го е потискал. Именно познавайки отблизо властта, той е виждал гнилото в нея, давал си е сметка за цялата илюзорност, циничност и двуличие на системата. Давал си е сметка, че обикновеният човек в нея се смачква до нивото на болтче от машината. Когато пиесата му „Аз бях той“ е свалена след само едно закрито представление в Сатиричния театър, той вижда шанса да се измъкне, преди да бъде смачкан от тази система.
Така през 1969 г. заминава на гости при брат си в Италия и повече не се връща в родината. И ако преди това е бил известен сценарист, именно след това – по време на „изгнанието си“ той става икона за дисидентството в България. Работата му за българските редакции на Би Би СИ, радио „Дойче веле“ и радио „Свободна Европа“ и до днес остават като тежък контрапункт на соцталгията, на хубавите спомени от „Байтошовото време“. Както всички избягали българи, той е обявен за „невъзвращенец“, но е и осъден за „измяна на родината“. Книгите му са иззети от библиотеките, филмите по негови сценарии са забранени.
След Италия заминава за Англия и се установява в Лондон, където започва работа в Българската редакция на Би Би Си и редовно пише за българските програми на радио „Дойче Веле“ и радио „Свободна Европа“. Това са радиостанциите, наред с “Гласът на Америка”, които комунистическите власти са обявили за “вражески центрове на антибългарската пропаганда” и заглушават предаванията им.
От 1975 г. до 1978 г. Марков се занимава основно над своите „Задочни репортажи“ – очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, които отправя към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават и причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на „Задочни репортажи за България“ става възможно едва през 1990 г.
На 7 септември 1978 г. следобед Марков претърпява наглед незначителен сблъсък със „случаен“ минувач на моста Ватерло, за който разказва на колегата си Теодор Лирков, а по-късно и на съпругата си Анабел. Писателят заявява, че е бил блъснат от човек, който се навел и след това взима чадъра си от земята и изчезва. Последвалите събития показват, че инцидентът съвсем не е случаен, а срещу него е извършено покушение с някакво оръжие, може би замаскирано като чадър, с което в крака му е изстреляна миниатюрна сачма с отрова, вероятно рицин. Същата нощ здравословното състояние на Марков се влошава и той не е в състояние да отиде на работа. През деня вдига температура, изпитва пристъпи на гадене и повръщане. Същата вечер извиканият лекар препоръчва хоспитализация. Писателят е приет в болница „Сейнт Джеймс“ със съмнение за отравяне на кръвта. Той е в съзнание и повтаря разказа си за инцидента пред лекарите, но направената рентгенова снимка не дава основание за съмнение за наличие на чуждо тяло в бедрото му. Поради разказа на Марков е уведомена полицията и в болницата е изпратен следовател. На пациента е поставена диагноза грип или вирусна инфекция, но въпреки провежданото лечение, състоянието на писателя се влошава и кръвното му налягане пада много ниско, сърдечната дейност става нерегулярна и той е преместен в интензивно отделение. На 9 и 10 септември състоянието му постоянно се влошава, той изпада в безсъзнание и вечерта на 10 септември настъпват проблеми в сърдечната дейност, тотална бъбречна недостатъчност. На 11 септември сутринта Георги Марков умира.
След смъртта му започва разследване в Англия, в което се установява, че е бил отровен. В България такова разследването започва след падането на режима през 1990 г, но досието му в ДС е унищожено и не се стига до някакъв резултат, а само до версии около покушението му и логично през 2013 г. разследването е прекратено, заради давността му.
През 2000 г. Георги Марков посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“. По повод 85 години от рождението му през 2014 г. в София е открит паметник, който е дело на скулптора Данко Данков.
Искам да завърша с един кратък абзац, който ми е много любим и описва най-добре комунистическият режим в България:
„Но тъй като в открития океан вие, бездарникът, нямате абсолютно никаква възможност за успех, защото сравнението ще бъде между китове и хамсия, режимът ви спестява това неудобство, като ви поставя да плувате в свой специален гьол. Гьол, в който китове, делфини и изобщо големи риби не могат да съществуват. Но той пък е царството на хамсията и цацата. И жабите. Смисълът на този гьол е да подмени океанския простор, безкрайните хоризонти, свободата човек да се движи във всички посоки, истинските бури и истинските корабокрушения с някаква имитация, която не ще развива чувството за красота и свобода, а тъкмо обратното — ще се опита да притъпи всяка чувствителност на ушите, очите, сърцето и ума“.
