В последните две години позабравихме вируса и се озовахме в същинско небрано лозе – оказа се, че информационните потоци, от които човек черпи данни за заобикалящия го свят са от съществено значение. Не само конкретната информация, но и цялостният исторически контекст, посредством който (и ако въобще го имаме) възприемаме движението на историята в тази или в онази посока.
Изведнъж опорните точки на старата комунистическа пропаганда от времето на Студената война отново добиха своята пропагандна функционалност – само че страните от НАТО вече не са “прогнили агресивни капиталистически кръстоносци”, а “разпадащи се мултиетнически сатанисти със съмнителен пол”. Оказа се и че междувременно путинската държавна пропаганда е успяла да посее семената на съмнението по различни теми посредством най-невинни наглед канали – например православната църква или пък все още недоосвободената от комунистически идеологеми българска държавна образователна система.
Така в публичния дискурс се настаниха a priori едни сламени човеци, повтаряни едновременно от мнозина сред говорещите глави, дори от такива с малки имена “професор”, “доцент”, “анализатор” или дори – пази Боже – “социологът”.
Тези сламени човеци остават незасегнати от всеки дебат защото дебатите, темите за които говорят интелигентните лица по медиите, обикновено касаят неща, които произтичат от сламените човеци, но не са самите сламени човеци, които са така да се каже малко по-теоретични и абстрактни. А да се размагьоса заклинанието е опасно или поне – неудобно.
Първото от тези упорити заблуждения носи недогматическото наименование “Светая Рус” и се слава в устата или пък се побутва в писанията на този или онзи светец.
Добре скициран образ на ереста виждаме в статията на доц. д-р Сергий Шумило, преведена от игуменът на Църногорската света обител архимандрит Никанор и публикувана на сайта Християнство.бг под заглавие “Лъжливи „пророчества“ като оправдание за войната: сектантските мистификации на патриарх Кирил”, където четем:
Цялата фундаменталистка идеология на „Руския свят“, разработена от Кирил Гундяев, се основава на този лозунг, който стана основа и причина за настоящата агресивна война на Руската федерация срещу Украйна […], така да се каже, неговият „символ на вярата“. При това, често жонглирайки с тази фраза, Гундяев непрекъснато лъжливо я приписва на украинския светец от първата половина на ХХ век Лаврентий Черниговски […] патриарх Кирил Гундяев [твърди че], „ядрото на руския свят днес са Русия, Украйна и Беларус, а светият преподобен Лаврентий Черниговски изразява тази идея в известната си фраза: „Русия, Украйна, Беларус – това е именно светата Рус
В действителност обаче, зад тези думи на Московския патриарх се крие една банална лъжа и фалшификация, тъй като свети Лаврентий Черниговски никога не е казвал тези думи. Това е измама и лъжа, тъй като с идеологическа цел в устата на почитания аскет изкуствено се влагат думи и идеи, които никога не са му принадлежали и които той никога не е споделял. При това идеи, които по същество са невежество и дори са еретични от гледна точка на християнското богословие. […]
Чрез подмяна на понятията и смислите, посредством идеята за неделимата „троица на Светата Рус“, се създава нова еретична теория за уподобяването на Светата Троица на три земни държавни образувания, с цел изкуствено „сакрализиране“ и оправдаване на неделимостта на „руския свят“ като „едно пространство на три братски народа на Светата Рус“. Всъщност става дума за изкуствено обожествяване на митичната „свята Рус“ и придаване на качеството ѝ на „божество“, при което трите независими държави придобиват някаква неизвестна досега „единна духовна същност“, „троица от ипостаси, но неразделени в една същност“.
Един интересен аспект от последиците на ереста “Светая Рус” е превръщането на православието по същество в държавна версия на протестантизма, изразимо с познатият ни от учебниците по история термин “цезаропапизъм”. И тъй като “цезар” в Русия няма (а няма и как повече да има, тъй като от бившата партия на Путин са разстреляли царското семейство), то култът към личността на руският диктатор Владимир Путин “естествено” иззема и тази функция. А всяко действие на “цезаря” бива възприемано по дефиниция като “боговдъхновено” – иначе вижте какво се случи с опозиционера Алексей Навални – приключил земния си път убит по всяка вероятност не точно от “Божията ръка” в концлагера „Полярен вълк“ в селището Харп, градския окръг Лабитнанги на Ямало-Ненецкия автономен окръг.
Втората голяма опора на руската пропаганда е твърдението, че Украйна не съществува.
“Просто няма такава държава. За това и няма и как да има суверенитет и прочие прилежащи на държавите атрибути.” И тъй като все пак Украйна я има на картата, простото обяснение е, че това е конспирация на американците, рептилите, англо-саксите, евреите, масоните, либералите, нацистите и хомосексуалистите, както и на всички онези, които не желаят да съучастват в путиновата тирания.
Естествено, съвременната украинска държава съществува не с решение на Ленин и то от преди основаването на СССР. На 17 март 1917 г. – немного след Февруарската революция в Русата империя, Симон Петлюра създава в Киев Централната рада, а Украйна е обявена за независима държава с името Украинска народна република и съществува като такава до 1921 г., когато е анексирана от нахлулият в нея Съветският съюз. Вълненията по темата не пропускат и нашата родина България, като по това време дори излиза изданието “Украинско-Български преглед”, където четем:
Въпросът за нашите връзки с Украина е въпрос за съвест за българина…
Политиците – не само нашите – са изобщо интересен народ. След Брест-Литовск, дето независимостта на Украина доби, тъй да се каже международен образ, откак дома си беше я извоювала още по-рано с мишците на своите синове, та след Брест-Литовск, ние взехме ревниво да ухажваме за Украйна като кавалер по салонна красавица. Разбира се, ний бехме насърдчени за това и от своите тогавашни съюзници.
Много води изтекоха, макар много време да не е минало оттогава. Паметта е тъй къса в Ориента!
Та за политиците. Те се смълчаха: наденаха си отеднаж мъртвешката дипломатическа маска. С нас се случи нещо като тъмния антракт в театра…Ний спрехме кокетиранията с Украина също моментално. Забележете добре. Бехме назначили – съвсем церемониално и тържествено! – посланик в Киев (цел един наш бивш министър!) и приехме видни водители от там за посланичество в София. Приехме и отдадохме разменихме си сърдечности. И как още!
И в един миг всичко туй щукна и се скри в пропастта…Както казах, политиците – по даден знак от некъде – наденаха мъртва маска. И събеседниците, приятелите от преди една минута – Украина и България – стоят днес един срещу друг, гледат се в очи като преди, но не се познават повече…
А крива ли е Украйна, дето я стискахме преди до сърдцето си?
Грешни ли са украинци, ако некому днес около нас не отърва техната свобода, техното добро?Аз си позволявам да припомня тук една аналогия, една невинна, съвсем невинна аналогия. Думата е за Македония, за македонския роб. Че не го ли призна цел свет преди балканската война достоен за свобода? И целия този свет не го ли обрича днес презрително на чуждо робство?
Но това е стара, непоправима Европа…Е добре, това е Европа. Ами ний?
България, тоя млад, нов народ, тепърва и едва люшкащ душата си на вси страни за живот, че как може той да измени на себе си, как може да забрави сродника, съседа, който пред очите му и години вече се къпе в кръвта си, в борба за съществование? И политиците ще ми говорят още за обстоятелства и нови условия. Нека говорят каквото щат.А аз ви казвам: въпросът за нашите отношения днес към украинското дело е въпрос на съвест за българина. Правете каквото щете, но питанията никнат, питанията се налагат от само себе си в съвестта ни. Можем ли ний, които тръпнем този час пред ужаса на разпокъсването и робската завеса, да немаме сърдце открито за един народ, който се бори на живот и смърт за целостта и свободата си? И ако накрай този народ, помимо всички адски противодействия, възтържествува с правото си, къде ще бъде нашата съвест, да му отричаме сега правото за борба?…
И сепак аз съм оптимист. Ние сме млад, добър народ. Ние не можем да не обичаме всички нации в света, да не бъдем приятели на приятелите на свобода и право у дома си.
Украина и България; Украинската проблема; Черноморското съседство”, публикувано в “Украинско-Български преглед”, бр. 1, 4 и 5, София, 1919 година, Димитър Страшимиров
Третият стълб на путинската пропаганда е в митологемата, че Русия винаги е жертва на западна агресия.
От Александър Невски, през Наполеон и Хитлер та чак до днешния ден и НАТО – низ от исторически фактологично лесно оборими и несвързани по между си казуси, изграждащи пантеонът на модерната руска самооправдателна идентичност на вечната жертва.
Не е трудно да се провери, че Александър Невски е светец не заради битките при река Нева и на Чудотското езеро, които води в качеството си на васал на Златната орда срещу хора, с които споделя общ произход (бидейки русин, и до колкото древните руси са скандинавско племе), а поради житието и страданието на монахът Алексий, в който Александър се превръща след оттеглянето си от властта.
Наполеон пък напада Русия не само “за да бъде свободна Полша” (каквато тогава е официалната версия, която не особено изненадващо днес почти никой не си спомня), но и за да се опита да разруши руско-английският съюз, който му обърква императорските сметки. Не е особено трудно човек да забележи, че англо-руските съюзи са всъщност често събитие в историята на Европа преди Студената война да раздели идеологически не само континента, но и света – какъвто е и случаят с Първата и Втората световни войни, като последната е започната не с нахлуването на Хитлер в Съветския съюз, а с разделянето на Полша между империите на Хитлер и Сталин, случило се няколко години по-рано.
Излишно е да се уточнява и че НАТО е доброволен съюз, като прословутият член 5 гарантира взаимна отбрана важи при нападение на една от страните. Възможността за координирана напдателна коалиция на страните в НАТО съществува, но не като взаимен ангажимент какъвто е чл. 5, а като доброволна опция за всяка една от тях. Любопитно е обаче да се спомене, че НАТО не е замислен като отговор на Варшавският договор, а точно обратното – след Втората световна война СССР дори кандидатства за член на НАТО, като след отказ на страните-членки е формиран като реакционен отговор военният съюз на окупираните от комунисти страни в така нареченият Източен блок.
Всичко това разбира се пакетира и продава насипно като “просто различна гледна точка” – фамозен начин да кажем “субективно мнение”.
И до колкото всяко мнение по дефиниция е субективно и всеки човек има своето неоспоримо право на свобода на съвестта, мнението и словото, то фанатичното разпространение на лъжи и спекулативни митологеми може да роди единствено всеобщо оскотяване и в крайна сметка смърт.
Отвъд мъглата на настоящата война в Украйна обаче прозира една иначе любима думичка на путинската пропаганда: суверенитет. И то национален – настоящите събития върнаха Европа и следвоенният й либерализъм към идейните им корени. Правото на самоопределение, свобода и стремеж към щастие стоящи в основата на западната политическа система превръщат украинската кауза в актуална далеч отвъд границите на самата Украйна. Войната за Украйна е война за съществуването на националната държава като такава.
Защото ако гледаме иначе и разделяме светът на “сфери на влияние”, “полюси” и “суверенни” (и съответно “не до там суверенни”, “сателитни”) държави, то се връщаме не в ХХ век, нито ХIX, а направо в Средните векове с техните безбройни сюзерени и васали, сложна система от лоялности и непрекъснати войни.
Във вековете на технологията, случили се след Просвещението обаче войната е тотална, а идеологизацията превръща цялото население на страните във военна сила в контраст на строго профилираната тънка войнска прослойка на аристократи от миналото. Сиреч самоубийството е гарантирано.
