От доста време, когато се завърже разговор около това дали да се гласува или да не се гласува, казвам, че може би все пак е по-добре да се гласува заради следното съвсем логично съображение: не може да има позиция „не избирам никого“, тъй като няма вариант „никой не управлява“. Все някой ще управлява и слава Богу, защото от анархията по-лошо няма. Напоследък обаче се замислям върху същия въпрос и от една различна гледна точка. Дори да не гласувам, със сигурност някой ще управлява въпреки моя „пас“, въпреки моя протест, презрение или липса на интерес. Ще управлява и вероятно ще върши безобразия. Обаче ако не съм гласувал, няма да съм отговорен за тях. Ако ме побърка с неадекватни антивирусни мерки; ако ми стовари на главата истанбулски конвенции и зелени сделки, ще бъда жертва. Няма да съм го упълномощил, няма да го е направил от мое име, няма да го направи в рамките на мандат, който е получил включително и с моя глас. И тогава ще имам право да мърморя, да се бунтувам и да говоря каквото ми е на сърцето. Защото не съм давал съгласието си.
Разбира се, ако тези разсъждения станат достатъчно масови, това ще повлияе на избирателната активност наред със социалната дистанция и машинното гласуване. В последната „Панорама“ Крум Зарков прокара тезата, че от ниска избирателна активност интерес имат ГЕРБ. На мен обаче ми се струва, че ниската избирателна активност е в интерес на цялата класическа троица „ГЕРБ/БСП/ДПС“, доколкото си имат стари верни фенове, които и в дъжд, и в пек ще излязат да гласуват.
Всъщност гледах „Панорама“ (снощи на запис) не заради спора около избирателната активност, а заради мълвата за поредното ярко участие на Волен Сидеров – какво да се прави: и аз съм клюкар като всички останали. Форматът се оказа „парламентарни партии“. Има възмущение срещу този формат, има ропот задето ги разделят на две дивизии или, което е още по-обидно, едва ли не на първо и второ качество. Било е време, когато всеки за пръв път е влизал в парламента, време, когато и НДСВ, и ГЕРБ са били извънпарламентарни партии. Всъщност Бойко Василев се опита да успокои напрежението като обяви, че дебатите в следващите две Панорами ще бъдат смесени. Аз пък си мисля, че участниците в дебатите трябва да се избират не според участието им в стария, а според шансовете да попаднат в новия парламент. Защото както е нелепо извънпарламентарните да не могат да се срещнат с парламентарните, така още по-нелепо е да се организират дебати между сериозни партии и някакви комични субекти, които са тъй неадекватни, че неволно се сещаме за Фредрик Бакман, според когото има хора толкова некадърни, че само 25% е вероятността да отговорят правилно на въпрос, съдържащ два възможни отговора.
И наистина, по силата на делението „парламентарни/извънпарламентарни“, представители на ВОЛЯ/НФСБ и „Атака“ участваха в дебата като парламентарни, но по признака „шанс да влязат в парламента“, не би трябвало да се допускат заради малките си проценти. От което зрелището със сигурност щеше да пострада. Така или иначе, участниците бяха шестима по ред, определен, доколкото разбрах, чрез жребий: Станислав Атанасов (ДПС), Крум Зарков (БСП), Волен Сидеров (Атака), Александър Сиди (ВМРО), Кръстина Таскова (Воля/НФСБ) и Тома Биков (ГЕРБ/СДС). Очаквано Тома Биков стоеше най-добре. ДСБ трябва да се гордее, защото той идва оттам, както впрочем и десетки други качествени политици в дясното пространство. Затова обичаме ДСБ, защото създаде свестни хора и професионални политици. Днес те вече не са там и това е малко тъжно. Онова ДСБ, за което съм гласувал до 2014, е като гените на Аспаруховите българи – разтворено до неузнаваемост в пъстрия генофонд на завареното романизирано население. Виж, СДС все още криво-ляво се крепи в логичните си рамки.
Тома Биков имаше преимуществото, че не е длъжен да говори само в бъдеще време. Както винаги, той издигна елегантна теза: за ГЕРБ кампанията все още не е започнала, защото имат пряк ангажимент за преодоляване на кризата (какъвто, сещайте се, другите нямат); докато другите се надлъгват помежду си, ГЕРБ работят, работят, работят…
Ако Биков намекваше, че ГЕРБ единствени правят нещо по въпроса с пандемията, то Волен Сидеров, в състояние видимо по-различно от това на всички останали, обяви, че коронавирусът е „глобален социален експеримент“, че вече живеем по Оруел и няколко пъти настоя да получи отговор на въпроса защо забраняват аутопсиите на умрелите уж от К-19.
Крум Зарков не се съгласи и каза, че вирусът е реален, но не бива да измества всичко останало, защото ГЕРБ го използват, за да омаловажат истинския дебат (че е време най-сетне да си ходят) и да понижат избирателната активност, от което интерес имали единствено те. Позицията на БСП е, че след разкритията за корупция и протестите цяло лято, управляващите трябва да бъдат свалени. Съвсем логична позиция за БСП.
Същата позиция сподели и Станислав Атанасов от името на ДПС – види се, в момента ДПС е по-скоро опозиционно, отколкото управленски настроено, но там тези неща се променят бързо и безболезнено. Атанасов определи предстоящите избори като най-важни след 1989, защото както тогава, така и сега на дневен ред бил демонтаж на тоталитарна държава. Силни думи. Ако беше така, ако живеехме в тоталитарна държава и в книгите на Оруел, то нито Станислав Атанасов, нито Волен Сидеров щяха да имат възможност да ни съобщят това от ефира на държавната телевизия. Отново сме свидетели на обикновен популизъм с леки елементи на хорър.
Със средствата на популизма и Кръстина Таскова извая образа на новата коалиция ВОЛЯ/НФСБ (нашумяла като „Ах, морето!“) като на неповторима в сравнение с другите. Неповторимостта идвала оттам, че „депутатите им излизат [от мандата] в сплотен състав“ и че досега не са управлявали, тоест не са виновни за нищо и оттам – годни да управляват оттук нататък. И ако някой все пак не е доловил популизма, Таскова обеща безплатни лекарства за деца и старци. Ей така, за всеки случай.
Александър Сиди очерта хоризонта на ВМРО с два лозунга: „Семейство, доходи, сигурност“ и „Европа на отечествата“. Тоест един консервативен антиглобализъм, обърнат към малките общности, не по-големи от народ, и отхвърлящ идеята за глобалното село и човечеството като основна общност. Тук вече наистина се провижда някаква предизборна алтернатива, която Волен Сидеров изведе до кристални върхове: „застрашава ни страхотен апокалипсис; трябва да излезем от евроатлантическите илюзии; да напуснем НАТО и да се върнем към Евразия“. Звучи шокиращо, но е абсолютно политически резонно. Без да разглеждаме евроатлантическата и евразийската ориентация по същество, трябва да признаем, че именно това е същинска дилема, същинска изборна интрига. Това са неща, между които човек може да избира, а не между средна заплата 2400 или 2500 лева.
И, разбира се, след очертаването на дилемите дойде и въпросът за коалициите. Той винаги е бил най-смешният заради усукването и извивките на отговарящите. Въпреки практиката да показва, че са възможни абсолютно всякакви коалиции (затова и много хора не гласуват – за да не се окаже, че този, за когото са гласували, се е прегърнал с онзи, срещу когото са гласували), въпреки това продължават да съществуват три групи причини, поради които партиите се кандидатират, а избирателите гласуват за тях: идеологически, политически и прагматични (тоест такива, които се отнасят до личния интерес).
Идеологическите са до голяма степен и философски, изразяват някакъв общ мироглед. Изразяват също и някои цивилизационни убеждения като глобализъм/национализъм, мултикултурност/традиция и т.н. Тук са и разликите във вижданията за свободата и целта. Тук са и разликите в разбиранията за културата и изкуството.
Политическите причини са продължение на идеологическите, доколкото при тях е особено важна дилемата ляво/дясно. Но не по-малко важни са и намеренията на партиите да предприемат определени действия в различните сектори – как ще реформират образованието, как ще реформират здравеопазването, държавната администрация, полицията и т.н. И не по-малко важни са желанието и капацитетът на партиите да осъществят намеренията си. Изборите са като обществена поръчка, а избирателите са комисията, която трябва да определи кой кандидат е най-годен да изпълни заданието. Те всички могат да обещаят, но не всички ще се справят.
Най-сетне личният интерес е особено важен, когато избираме за кого да гласуваме. Ако една партия те е съсипвала с нелоялна конкуренция от страна на партийни фирми, ако те е задушавала с партийните си некадърници и мошеници в администрацията или ако просто не си е мръднала пръста за теб, тогава естествено ще гласуваш против нея. И ако една партия включва твоите фирми в „обръчите“ си, ако ти предлага доходна кариера в администрацията или пък просто ти върши услуги, то разбира се, че ще гласуваш за нея. Изобщо, демократичният процес не е друго, освен борба ние да сме на власт, а не вие.
Коя от трите групи мотиви е най-силна, най-определяща? Няма да дам отговор, за да не обидя интелигентността ви. Но признайте, че ако човек не види себе си в нито една от трите, то всяко свое гласуване ще приеме като лъжа. Затова да не се сърдим на хората, които няма да гласуват, колкото и добре да разбираме, че гласуването е важно, за да се поддържа демократичната илюзия. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
