Годината, в която тихото мнозинство проговори

През 2022 г. войната на Русия срещу Украйна измести пандемията от коронавирус от фокуса на общественото внимание.

Далече от фронта, от топлите и уютни домове, в социалните мрежи се оформиха два лагера, които се изправиха един срещу друг в ожесточена онлайн битка, покрай която незабелязано остана едно от най-значимите събития на годината – пробуждането на тихото мнозинство.

Т.нар. обикновени хора – белите хетеросексуални християни, работещи и плащащи данъци, които години наред понасяха безропотно подигравките, издевателствата и гаврите на борците за социална справедливост, се събудиха от летаргичния си сън и въстанаха в защита на правото си на живот, вдъхновен от традиционните ценности, като Бог, отечество, семейство.

Те настояват за съхраняване на историческата памет и на народните обичаи, за свобода на мисълта и на словото, за нулева миграция и безопасна среда, за два пола и образование без индоктринация, за меритокрация и отхвърляне на битовите и икономически ограничения под натиска на зеленистката утопия.

Събития, различни по своя мащаб и значимост, в различни части на света показаха, че устоите на ляво-либералната дистопична диктатура са сериозно разклатени и че актуалната човеконенавистна идеология е напът да рухне под тежестта на множеството патологии, чрез чието дългогодишно нормализиране държеше западната цивилизация в задушаваща хватка.

Колкото и гръмогласни и агресивни да са борците за социална справедливост, те остават малцинство на фона на тихото мнозинство, което нито споделя ценностите им, нито подкрепя действията им, от които лъхат психическа нестабилност, патологична самоомраза и сектантски фанатизъм. Тихото мнозинство, уморено и омерзено от системните обиди и унижения, на които е подлагано, използва отдалите му се възможности да обяви разгръщането на съпротивата.

България

През юни правителството на Кирил Петков влезе в историята като първото правителство след 10 ноември 1989 г., свалено след успешен вот на недоверие – унижение, което не преживя дори Жан Виденов. Това даде повод да се развихри фантазията на борците срещу мафията от жълтите павета и същите съзряха в напълно законната процедура заговор между Бойко Борисов, Делян Пеевски, Слави Трифонов и Елеонора Митрофанова, независимо че по време на цялото си управление носителите на „промяната” не спряха да блестят с неграмотността, некадърността, некомпетентността, непотизма, неадекватността и инфантилността си, „благодарение” на които България се изправи пред най-тежката зима за последните двайсет и пет години.

Неслучайно суверенът не показа разочарование от резултата от вота на недоверие и не подкрепи провалилото се правителство.

Покрай управлението на Петков се видя ясно, че въпреки оглушителните крясъци поддръжниците на крайно левите политики у нас представляват нищожен процент от българския народ, поради което не би следвало изобщо да им се обръща внимание, въпреки че на практика става точно обратното – те се ползват с привилегията не просто да им се обръща внимание, но и всичките им искания винаги да бъдат удовлетворявани, колкото и абсурдни да са те. Именно в това се състои ляво-либералната диктатура у нас.

САЩ

През лятото на 2022 г. отвъд Атлантическия океан се пишеше история. С шест гласа „за” и три „против” Върховният съд (ВС) на САЩ отмени решение от 1973 г. по делото „Роу срещу Уейд”, с което предизвика пореден пристъп на истерия у привържениците на Американската демократическа партия и масови протести от ранга на Black Lives Matter през 2020 г.

Партийните рупори светкавично разпространиха фалшивата новина, че ВС отменя правото на аборт. Проверка на фактите обаче показва, че подобни твърдения представляват нескопосана медийна манипулация, която може да бъде изконсумирана само от ляво-либералната аудитория, чието съзнание е контролирано от умели кукловоди, произведени във фабриката на НПО сектора.

Информацията, че се налага забрана на абортите в САЩ, не отговаря на обективната действителност. С решението си ВС постановява единствено, че всеки отделен щат може да реши дали да забрани, или да разреши изцяло абортите, или да ги узакони при определени условия, като например риск за живота на майката, малформация на плода, изнасилване и/или кръвосмешение. Според съда „в Конституцията абортът не е споменат изобщо и нито един неин член не защитава имплицитно това право”.

В събитията, разтърсили САЩ, се наблюдава един парадокс. През 1973 г. ВС е съставен от осем бели мъже и един чернокож. Към днешна дата сред членовете му фигурират един чернокож мъж и три жени (две номинации на републиканците и две на демократите), т.е. представителите на малцинствата са 50% от състава му. Това ще рече, че преди половин век омразните бели мъже са постановили решение в духа на ляво-либералната идеология, което днес беше отменено от съд, в който малцинствата са равнопоставени.

Решението на ВС е показателно и по отношение на дългосрочните последствия от изборите, които правим. Президентът Доналд Тръмп използва историческата възможност да номинира цели трима консерватори – Нийл Горсуч, Брет Кавано и Ейми Кони Барет, с което републиканците взеха превес в съда (шест на три), а това в дългосрочен план е гаранция за нормалност поне в една американска институция.

Отново в САЩ на 8 ноември се проведоха междинни избори, на които Републиканската партия получи мнозинство в долната Камара (Сенатът остава под въпрос към момента на приключването на тази разработка). Републиканците запазват и надмощието си на щатско ниво. Окончателният удар на ляво-либералния мейнстрийм нанесе Тръмп, който на 15 ноември обяви официално кандидатурата си за президентските избори през 2024 г.

Междувременно южноафриканският милиардер Илон Мъск купи социалната мрежа „Туитър” и обяви война на цензурата. Мъск върна профилите на изявени мислопрестъпници, като Тръмп, Джордан Питърсън и Кание Уест.

Чили

Най-голямото си поражение радикалното ляво понесе в Чили. След като последователите на Маркс и Троцки превзеха чилийското обществено-политическо и културно пространство и години наред хулеха и тероризираха чилийския народ с политическа коректност, мултикултурализъм, феминизъм, джендър идеология, екоталибанизъм и прочее извращения чрез реторика, основана изцяло на самоомразата и ендофобията, тихото чилийско мнозинство най-после показа на местните радикали, че не споделя бълнуванията им и не се вълнува от измислените проблеми на професионални жертви.

На 4 септември, въпреки желанието си за обновление, чилийците отхвърлиха категорично и с размазващо мнозинство (38,13% „за” и 61,87% „против” при рекордна избирателна активност – 85,84%) проекта за първата троцкистка конституция в света и запазиха настоящата „Конституция на Пиночет” – основния закон от 1980 г., наложил неолибералния икономически модел, променил страната из основи и донесъл ѝ стабилност и просперитет. Резултатът е тежък удар за крайно левия президент на страната Габриел Борич и неговите „спътници” – всичките професионални протестъри и размирници, за чилийската левица и за световния ляво-либерален „елит”, а посланието е ясно: народът на Чили не симпатизира на комунистическите утопии, не приема потъпкването на традиционните ценности, оскверняването на националните символи и неуважението към институциите и настоява за решения на истинските проблеми, сред които инфлацията, престъпността, тероризмът, безконтролната имиграция, достъпът до вода, ниските пенсии.

Здравият разум и чувството за самосъхранение на чилийците им говорят, че макар да е време за нова конституция, тя не бива да бъде одобрявана безкритично и на всяка цена. Те показаха, че категорично не желаят основен закон, разединяващ обществото, даващ привилегии на едни групи и дискриминиращ други, заличаващ меритокрацията и отварящ вратите на държавните учреждения за неподходящи хора от правилния пол, превръщащ съдиите в кукли на конци на политическата класа, поверяващ цели жизненоважни сектори в ръцете на чиновници, предвиждащ отчуждаване на обработвана с поколения земя в полза на индианските общности, разглеждащ аборта и евтаназията като права, налагащ джендър идеологията и даващ на Държавата предимство в образованието на децата, погазвайки правата на родителите.

Швеция

Швеция е дългогодишна арена на уродливите крайно леви експерименти и нагледно доказателство, че троцкистката идеология е тумор, разяждащ не само обществената плът, но и съзнанието и душата.

Скандинавската държава десетилетия наред страда от последиците както от безконтролната имиграция и свързания с нея взрив на престъпността, така и от джендър идеологията и отровното ѝ влияние върху подрастващите.

Ляво-либералната диктатура в скандинавската държава е толкова свирепа, че често е сравнявана с комунистическия режим в СССР.

Да разгледаме няколко примера. Швеция забранява речта на омразата, определяна като публично изразяване на неуважително мнение, отнасящо се до расата, цвета на кожата, националността, етническия произход, религията или сексуалната ориентация. Тази регулация обхваща и социалните мрежи, като има случаи на лица, осъдени само защото са заявили открито истината във „Фейсбук” или в „Туитър”.

През 2017 г. Шведският институт – правителствена агенция, поддържаща официалния профил на Швеция в „Туитър”, съставя черен списък, включващ около 14 хиляди потребители, обвинени в „заплахи към мигранти, жени и ЛГБТИ хора” или заподозрени, че са крайно десни, но се отказва от него след бурната обществена реакция. От друга страна, през същата година журналистката Кристина Линдквист заявява, че страната не заслужава да чества Националния си празник и трябва да се срамува от знамето си заради преобладаващите ксенофобски настроения.

Тази патологична проява на ендофобия обаче не попада под ударите на Закона срещу речта на омразата, независимо че представлява христоматиен пример именно за слово на омразата. Абсурдът става още по-голям, когато роденият в Иран депутат Ханиф Бали е обявен за нацист, чичо Том и д-р Менгеле заради призивите си за намаляване на имиграцията.

Междувременно в страната възниква „модата” медиите да правят „засрамващи” посещения в домовете на хора, критикуващи масовата миграция в интернет – падение, което можем да определим като последния пирон в ковчега на местната журналистика, изгубила отдавна всякакви критерии за обективно и безпристрастно отразяване на истината, направила забележителен преход към политическия активизъм и злоупотребяваща с властта си, действайки като наказателна команда. Иронията е, че въпреки всичко изброено Швеция редовно заема някое от челните места по медийна свобода в класацията на „Репортери без граници” – за 2022 г. е на трето място.

Позорът обаче не свършва с медиите. През 2016 г. шведската полиция е обвинена, че прикрива статистиката за нападения и изнасилвания от имигранти, след като обявява, че няма да включва информация за етноса на извършителите на тези престъпления.

През 2019 г. служители на Шведския национален съвет за превенция на престъпността разкриват, че под политически натиск са били принудени да фалшифицират статистически данни, свързани с престъпността. Още една ирония: в класацията на най-безопасните страни за 2022 г.

Швеция заема приличното 26-тото място, две места след България. Този факт се сблъсква челно с факта, че е на пето място по брой изнасилвания в света и е единствената европейска държава в първата десетка, както и с факта, че през изминалата година е регистриран рекорден брой убийства.

Един зловещ пример е достатъчен да онагледи до какво мозъчно и морално разложение води извратената държавна политика: през 2018 г. майка отказва да подаде жалба в полицията срещу афганистански „бежанец”, изнасилил 12-годишната ѝ дъщеря, за да не бъде депортиран насилникът.

С оглед на гореописаното и след години на гнет, репресии, страх, мълчание, издевателства и унижение от страна на ляво-либерални правителства, възходът на десните в Швеция е логичен.

На изборите, проведени на 11 септември, дясната коалиция спечели 176 депутатски места при 84,2% избирателна активност. Десният блок е ръководен от лидера на Умерената партия и настоящ министър-председател Улф Кристершон, но най-много гласове в коалицията спечели партията „Шведски демократи”, подкрепена от 20,5% от избирателите, която получи 73 депутатски места.

Предизборните слогани на Умерената партия и на „Шведски демократи” бяха съответно „Да вкараме Швеция в ред” и „Швеция отново ще бъде добра за живеене… без празни приказки”.

Именно „Шведски демократи” са трънът в петата на крайно левия мейнстрийм. Партията изповядва демократичния национализъм и социалния консерватизъм.

Основният ѝ фокус са имиграцията, редът и законността и възрастните хора. Яростен противник е на мултикултурализма и запален защитник на националното наследство, поради което често е описвана като радикално националистка, ксенофобска, расистка и популистка. Според „Шведски демократи” настоящата политика на страната, свързана с имиграцията и интеграцията, е национален провал.

Партията подкрепя защитата на националния суверенитет, принципа на първата сигурна държава, ограниченията в правото на социално подпомагане и задължителната културна интеграция и настоява да се дава предимство на преследвани светски настроени хора, християни, бивши мюсюлмани и представители на други религии или сексуални малцинства.

Независимо от образа на злодеи, който обслужващите мейнстрийма медии градят на „Шведски демократи”, изборният им успех им дава правото да предявяват претенции по отношение на управлението на страната и да налагат политиките, в които вярват.
Новото шведско правителство, начело с Улф Кристершон, положи клетва през октомври. В реч пред Народното събрание новоизбраният министър-председател обеща страната да поеме нов курс по отношение на имиграцията, престъпността, правосъдието и енергийната политика. Кристершон планира кабинетът му да преразгледа наказателния кодекс и да даде по-широки правомощия на полицията в борбата ѝ с престъпните банди, които са все по-силни и по-агресивни.

Той изтъкна, че нивата на насилие в Швеция са най-високите в Европа, поради което правителството започва най-голямата офанзива срещу организираната престъпност в историята на страната. Премиерът обеща и да сложи край на десетилетията либерални имиграционни политики, тъй като имиграцията е неудържима, а резултатът е слаба интеграция, безработица, несигурност и други проблеми.

Италия

Още покойната Ориана Фалачи пише за пораженията, които левият либерализъм нанася на родната ѝ Италия в книгите си „Гневът и гордостта”, „Силата на разума” и „Интервю със себе си Апокалипсис”, както и в множество свои статии. Лявото не ѝ прощава – легендарната журналистка е изправяна нееднократно на съд за политическа некоректност. Междувременно всичко, за което предупреждава тя, се сбъдва.

Изоставената от Европейския съюз по време на пандемията Италия беше изоставена и в опитите ѝ да се справи с корабите, превозващи мигранти и акостиращи на италианския бряг. Подобно на Швеция, Италия страда от имиграцията и свързания с нея ръст на престъпността. Между 2012 и 2017 г. пътувахме четири пъти до Апенинския полуостров, като посетихме десетина града от Триест до Рим. Всеки път правеха впечатление групите тъмнокожи, движещи се безцелно из улиците. През 2017 г. всички културно-исторически обекти, както и местата, на които се получават струпвания на хора, като площади и гари, бяха охранявани от военни с автомати. Страната е на 32-ро място в класацията на най-безопасните страни за изминалата година, а убийствата на жени бележат рекордни стойности. Не е за пренебрегване и фактът, че според статистиката девет от десет изнасилвания са дело на имигранти. Накратко, оказва се, че статистически държава като слабо развитата Бутан е по-безопасна от Швеция и от Италия.

Джендър идеологията в образованието, разбира се, също представлява проблем.

Предвид гореизложеното, възходът на десницата в Италия също беше въпрос на време. На 25 септември се проведоха избори, спечелени от партията „Италиански братя” на Джорджа Мелони, а общият резултат на дясно-центристката коалиция, включваща още „Лига” на Матео Салвини и „Форца, Италия” на Силвио Берлускони, е 42,9% при избирателна активност 63,8%.

На 22 октомври Мелони се превърна в първата жена министър-председател на Италия. Това събитие обаче не зарадва феминистките, тъй като новият италиански премиер не е от правилните жени и споделя коренно различни възгледи от техните. Нещо повече, Мелони е представяна като същинско страшилище от международната общност дотолкова, че дни преди изборите председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен „предупреди”, че Брюксел притежава „инструментите” да се справи с Италия, ако нещата завият в „трудна посока”. Салвини отговори на скритата заплаха, като определи изказването на Фон дер Лайен като „отвратително и арогантно”.

От своя страна, френският министър-председател Елизабет Борн заяви, че ЕС ще следи Италия отблизо, за да се увери, че спазва човешките права и европейските ценности. Колкото до обслужващите лявото медии, те настръхнаха, че Мелони ще бъде най-десният премиер на Италия от Мусолини насам, като и досега не спират да повтарят тази мантра, сякаш става въпрос за заклинание, част от вещерски ритуал. Предвид обаче, че в полунощ на 24 февруари 2017 г. се проведе масов вещерски ритуал срещу президента Тръмп, защо да не станем свидетели и на такъв срещу италианския премиер?

Защо лявото се страхува от Джорджа Мелони и „Италиански братя”? Поради същата причина, поради която се страхува и от „Шведски демократи”. Мелони и оглавяваната от нея партия дойдоха на власт с предизборния лозунг „Готови да съживим Италия”. Според анализатори победата им окончателно преобръща политическия курс на Европа. Министър-председателят често е описвана като крайно дясна, националистка и популистка, макар самата тя да смята себе си за консерватор от мейнстрийма. Критиците ѝ не пропускат да изтъкнат близостта ѝ с „Фидес” на Виктор Орбан, „Право и справедливост” на Ярослав Качински, „Националния фронт” на Марин Льо Пен, „Вокс” на Сантяго Абаскал и Републиканската партия в САЩ.

Мелони обичайно започва митингите си с думите: „Аз съм жена, аз съм майка, аз съм италианка, аз съм християнка”. Тя е противник на абортите, евтаназията, еднополовите бракове и осиновяването на деца от еднополови двойки, както и на законите против речта на омразата и против хомофобията. По отношение на феминизма смята, че той е идеологическо оръжие срещу дясното и не защитава правата на жените, като изтъква, че през последните години на жените като нея им се налага да понасят презрението и расизма на феминистките.

Подобно на „Шведски демократи”, Мелони и партията ѝ са за нулева миграция, като възнамеряват да блокират корабите с мигранти, за да не достигат италианския бряг. Колкото до недостига на работна ръка, според новите управляващи проблемът трябва да се реши чрез насърчаване на раждаемостта сред италианците, вместо чрез „внос” на чужденци.

Отново подобно на „Шведски демократи”, италианските им съмишленици изтъкват връзката между нелегалната имиграция и „бежанците” и престъпността, трафика на хора и проституцията, поради което са противници на приемането на мигранти, които не са християни, и на мултикултурализма като цяло.

Самата Мелони нарича имиграцията в Италия етническа подмяна.

Други

Събитията, показващи, че светът прави завой надясно не свършват дотук.

Сред тях внимание заслужава успехът на „Вокс” на местните избори в област Кастиля и Леон, Испания, през февруари, с който партията на Сантяго Абаскал даде заявка за още по-сериозно присъствие на испанската политическа сцена в бъдеще.
На проведените през юни парламентарни избори във Франция центристката коалиция на Еманюел Макрон изгуби мнозинството си в парламента, докато „Националният фронт” на Льо Пен отбеляза силно представяне, като зае третото място с рекордните 89 депутатски места.

През септември в Белград се проведе протестно шествие срещу провеждането на „Европрайд 2022”, завършило с молебен отслужен от главата на Сръбската православна църква Порфирий.

Под натиска на протестиращите министерството на вътрешните работи забрани шествието на прайда, а президентът Александър Вучич се дистанцира като заяви, че решението е в ръцете на отговорните органи. Дни по-късно след силен международен натиск министър-председателят Ана Бърнабич разреши провеждането му.

Вследствие на решението ѝ се стигна до сблъсъци между двата лагера, но така или иначе трябва да отдадем дължимото на отпора, който оказа сръбското общество на насилствено налаганата джендър идеология.

През октомври и ноември в Бразилия симпатизанти на президента Жаир Болсонаро излязоха на масови протести и блокираха пътища, след като левият Луис-Инасио Лула да Силва спечели президентските избори с по-малко от два процента разлика.
Пробуждането на тихото мнозинство очевидно е започнало.

Да, все още сме на първото кафе, но заявката за завой надясно е сериозна, затова смеем да се надяваме, че през 2023 г. движението в правилната посока ще продължи, а тихото мнозинство ще бъде още по-будно, по-находчиво, по-силно, по-активно и по-непримиримо срещу левичарската чума.