fbpx

Годината, в която светът обърна гръб на Дясното

Тестето с карти се разбърка отново. Започна новото раздаване.

Технократите от левия център се завръщат. Стилът на политика, който дълго време се смяташе за силно ерозирал, преживява нещо като отсрочка, дори успя да консолидира в себе си вълната на промяна, предизвикана от COVID-19, за сметка както на консерватизма на властта, който преобладаваше сред западните демокрации през по-голямата част на 21-ви век, така и на десния популизъм, възникнал като реакция срещу статуквото и наложил се като тенденция през последните години.

След десетилетие, през което социалистическите и социалдемократическите партии и политики се оттеглиха в голяма част от Стария континент, европейските лявоцентристи се радват на своя Ренесанс след пандемията от COVID-19.

В същото време нарастващата обществена осведоменост относно неотложността на борбата срещу изменението на климата и адаптирането към по-зелена, цифрова икономика засили подкрепата в много страни за Зелените партии – естествени съюзници на левицата.

Атлас, държащ Земята, Giovanni Francesco Barbieri, 1646

Комбинацията на множеството фактори, повлияни от задълбочаващите се кризи, изигра ключова роля за изтласкването на левите идеи на преден план и лявоцентристите без съмнение надделяха на изборите от ерата на пандемията в САЩ, Канада, Норвегия, Германия и, разбира се, в България.

Първа предпоставка: Загубата на Тръмп

Има няколко фактора, които могат да се очертаят като предпоставки за възкресението на лявото крило в световната политика. Първо, след десетилетие или повече управление, доминирано от десния център, естественият мах на политическото махало в европейските демокрации със сигурност е един от факторите. Натрупалата се умора у избирателите от едни и същи стари лица задейства желанието за промяна на установения ред. Оставяйки настрана естествения цикъл на периодичната смяна на властта, прогресивните идеи отново са в разцвет от двете страни на океана. Загубата на Тръмп в Щатите, тласна световната икономика и световните геополитически процеси отново в опасна либерална посока. Поражението на дясно-популисткия президент на САЩ Доналд Тръмп повиши самочувствието на лявоцентристките политически сили в Европа, като нанесе удар на антиимиграционните националистически партии, които нахлуха сред избирателите на работническата класа в Европа.  

От друга страна, поощрените от настоящия президент на САЩ Джо Байдън каузи, акцентиращи върху проблемите, свързани с изменение на климата и нуждата от данъчна справедливост, включително и амбициозният мащаб на неговата програма за икономическо възстановяване след COVID-19, са част от другите основни двигатели, допринесли за олевяването в световен мащаб.

COVID-19 – тихият убиец на Дясното

Пандемията COVID-19 успя да сближи леви и десни политики и да концентрира гражданските искания в посока засилване ролята на държава, копнеж за „справедливост“ във всички аспекти, подобряване на общественото здравеопазване и увеличаване държавните разходи за смекчаване на драматичното икономическо въздействие от наложените в много страни локдауни. Основополагащи въпроси като миграцията и околната среда промениха естеството на партийната конкуренция, отслабвайки подравняването по бившите мощни ляво-дясно икономически и социално-културни оси. Сближаването на позициите от двете страни на барикадата и изгубилата се някъде в полето на празнословията идеологическа идентичност на политическото представителство създаде предпоставки за естественото припознаване на лявоцентристките платформи от страна на характерно променливия електорат, поради гъвкавостта и изменчивостта, които са им присъщи.

Общи теми в последните лявоцентристки победи бяха поставянето на нов акцент върху здравеопазването, зачитането на основните работници на първа линия, по-високите минимални заплати, социалните плащания, ваксинационните кампании, както и интервенционисткото икономическо възстановяване. Не липсваха и заигравки със зелените политики.

Това е по-трудна почва за традиционните дясноцентристки позиции, тъй като антиимигрантските кампании губят силата си, когато границите са затворени, а фискалната дисциплина и намаляването на данъците губят привлекателността си в криза на оцеляването. Така се създаде благоприятен терен за влияние на по-гъвкавите играчи от левия политически спектър. Стремежът към по-активна държава успешно легитимира отново левицата на политическата сцена и постави в отбрана консервативните защитници на пестеливостта и дерегулацията на малките държави.

Настъплението на левите в Европа

Връщайки се назад във времето, опитът еднозначно показва, че в кризисни моменти, подобно на периода между двете световни войни, обществата прибягват към обещанията за сигурност и нормализация, към постулатите за равенство и справедливост, доминантни за лявото пространство. Неизбежната цикличност на историческите процеси и състоянието, в което се намира светът днес, водят до почти непредотвратимото надигане на ляво-центристка вълна. 

Неотдавнашните избори в няколко държави от Европейския съюз започват емпирично да доказват твърденията, че избирателите в Европа поемат именно ляв курс. Засилващата се зелена реторика по целия свят допълнително подклажда огъня, а естественото съюзничество между зелени и социалдемократи започва процес на преплитане и уеднаквяване, което от своя страна рефлектира негативно като дестабилизира дясното политическо пространство.

През последните две десетилетия, репутацията на Скандинавия като бастион на социалдемокрацията бе разгромена от дясноцентристите. Въпреки това, 2021 г. се оказа годината, в която Лейбъристката партия на Норвегия направи обрат и спечели общите избори, побеждавайки дясноцентристка администрация, включваща антиимиграционни популисти. Завръщането на норвежките лейбъристи на власт подчертава възраждането на политическата левица в северната част на Европа, като лидери с леви ориентации вече оглавяват правителствата в другите четири скандинавски държави: Швеция, Дания, Финландия и Исландия.                                                                                                                     

Леви правителства управляват също и в Испания и Португалия, а италианският премиер Марио Драги се ползва с убедителната подкрепа на лявоцентристката Демократическа партия. Дори в Унгария Орбан е изправен пред легитимно ново опозиционно движение. Най-същественото поражение, което нанесоха левите партии върху Дясното, е тяхното драматично завръщане в Германия след 16 години управление на (относително) консервативни правителства, начело с канцлера Ангела Меркел.

Изборите в Германия потвърдиха тенденция, която стана видима за целия континент: фрагментация и нестабилност в политическата подкрепа.          В началото на века водещите партии в Германия събираха повече от 80 % от гласовете на национални избори. На последните избори за Бундестаг социалдемократите получиха едва 25,7 %; докато Християндемократите, заедно с тяхната баварска сестринска партия Християнсоциален съюз, претърпяха унизително поражение с резултат 24,1 % – поставяйки под въпрос легитимността им като „Народна партия“, представляваща всички елементи на обществото.

Гласовете, загубени от някога доминиращите партии, отиват за партии с по-тясно дефинирани позиции – независимо дали Зелените, оживени от екологични проблеми, или либералната про-бизнес ориентирана Свободна демократическа партия. Ако германският вот беше разбит на традиционните представи за „дясно“ и „ляво“, той щеше да бъде почти равномерно разделен, с около 45 % за всяка страна.

Друг общ знаменател във фрагментирания европейски политически пейзаж е, че личностите изглеждат много по-важни за избирателите от традиционните партии и идеите, които представляват. Меркел беше символ на сдържаност, надхвърляща идеологическите различия, а в същото време и силна фигура, внушаваща стабилност. Кандидатът на нейната партия Армин Лашет не успя да убеди избирателите, че той е естественият й наследник, което отвори възможност за Шолц да се обяви за най-подходящия наследник на ерата Меркел – въпреки че е в друга партия.                        

Либерализацията в ХДС, започнала с узаконяването на еднополовите бракове, продължила с унищожаването на енергетиката и достигнала до подслоняването на вълната от бежанци под крилото на Меркел, доведе не само до отваряне на вакуум, запълващ се от лявоцентристкото пространство, но и до предателство на консервативните идеи – коректив на бясната жажда за промяна на естествения ход на събитията, заложени от основоположниците на Християндемократичния съюз.

Левицата също ще претърпи трусове в своите редове, функция на различията между привържениците и противниците на глобализацията и на ЕС, както и на онези, които прегръщат радикално различни позиции по теми като миграцията, мултикултурализма и основния универсален доход. Освен това модерната либерална будност [C1] има потенциала да разсейва прогресивните в саморазрушителни битки за пол, раса и отказ от свобода на словото на тези, които се считат за политически некоректни.

Въпреки това, в случай че левият център успее да изгради трайно партньорство с движението на зелените и да укроти радикалите и популистите в собствените си редици, той ще успее да извлече максимума от политическата ситуация, в която се намира Европа.

Промяната в България

Надигналата се вълна на промяна не подмина и България. През изминалата година българското общество бе изправено пред три поредни изборни тура за парламентарно представителство, което доведе до сериозна политическа нестабилност и задълбочи многоспектърните кризи, завладели страната.   

Политическият контекст на България традиционно се различава от този на европейските си съседи. Проблемът с разбирането на същността на понятията „ляво“ и „дясно“ остава неразрешен. Появата на едното или другото означава, че обществото се нуждае от промяна в определена посока. Лявото и дясното са понятия, които имат за цел да изразяват процеса на представителство като рефлексия на политическия процес на гражданското общество. В този смисъл появата на нови политически субекти, които заявяват, че са едновременно вляво и вдясно, внася допълнително объркване във вече проблематичното дефинитивно разбиране за политическото деление. Гласоподавателите разчитат повече на неидеологически показатели като харизматичния характер на партийните лидери или бунтарската спрямо установения ред позиция на нововъзникналата партия, отколкото на идеология или партийност. По този начин политиката се лишава от компас, който да показва посоката на движение и често се стига до състояния на безвремие или дори безизходица, когато основната цел – взимане на достатъчно гласове – е постигната и ясно проличи липсата на ясна визия.

Отличителна черта на българското общество е нестихващата вяра в политическото месианство и способността му да предизвика просперитет на държавата. Копнежът за нови политици, обещаващи промяна, се явява циклично – през около 10 години. Първо обществената подкрепа заля Симеон Сакскобургготски и неговото НДСВ. После разочарованите от управлението му издигнаха в култ Борисов, а сега – огорчените от дългогодишното управление на ГЕРБ започнаха да търсят нови спасители. Политически програми и конкретни управленски визии дори не стоят на дневен ред.

Изминалата бурна политическа година очерта нови тенденции. Споменатите по-горе спасителни организации НДСВ и ГЕРБ, появили се през 2001 и през 2009 г., успяха да ангажират по-голяма част от избирателите и да постигнат убедителни изборни победи, когато дебютираха. Така легитимираха властта си и се намираха в позиция, която им дава възможност да определят правилата на играта. След преломния момент за българския политически процес, а именно протестите от лятото на 2020 г., свързани с искания за свалянето на главния прокурор и подаването на оставка от управляващата партия ГЕРБ, колелото на желанието за промяна отново се завъртя. От т.нар. „партии на протеста“, бе издигнат нов месия – Станислав Трифонов, който се оказа недостатъчно месиански и бързо бе заменен с Харвардските спасители от „Продължаваме промяната“. Въпреки това нито една от двете формации не спечели абсолютно мнозинство или поне резултат близък до този на НДСВ и ГЕРБ на първите им избори. Фрагментацията в Парламента се повиши, но обединението срещу Борисов стана още по-силно.

Последните избори през ноември затвърдиха очерталата се европейска тенденция за ерозия на големите партии от двете страни на политическия спектър. Доскоро управлявала ГЕРБ започна да топи електоралната си подкрепа с всеки следващ изборен рунд, а Социалистическата партия направо се срина. Излюпването на нови и нови играчи на политическата сцена ни поднесе екстравагантна колаборация между привидно различните политически формации от класическото ляво – БСП, либералния микс от ДБ и ПП и левитиращата безидейна и популистка ИТН. Смело може да твърдим, че лявото пространство изглежда по-запълнено от всякога, но е редно да уточним, че дясното крило в България никога не е олицетворявало същинските консервативни идеи, a винаги е залитало ту към вулгарен популизъм, ту към либерализъм – опитващо се да улови посоката на развитие на конкретната ситуация.

Левицата все още има дълъг път на възстановяване пред себе си преди да може да зачеркне Дясното

Старите избирателни коалиции, които овластяват левия център в целия континент след 1945 г., включваха промишлени работници, служители в публичния сектор и градски специалисти. Но тези групи, водени предимно от класови и икономически нужди, се разпокъсаха.                                                                                                             

Преди две десетилетия Лейбъристката партия на Тони Блеър бе преизбрана във Великобритания, насърчавайки лявоцентристки политики, подобни на тези на президента Бил Клинтън. Сега лейбъристите са извън властта повече от десетилетие, а на последните избори претърпяха тежки загуби в районите на работническата класа, където някога се радваха на дълбока подкрепа.

Във Франция лявоцентристката Социалистическа партия така и не се възстанови от непопулярното президентство на Франсоа Оланд и катастрофалното си представяне на следващите избори. С поглед към президентските избори през април 2022 г., президентът Еманюел Макрон най-вероятно отново ще се изправи пред Марин Льо Пен, лидер на крайнодясната партия „Национално обединение[C2] “. Залогът в надпреварата между двамата ще е посоката, в която ще поеме Франция спрямо Европейския съюз.

Връщайки се към основната тема ще заключа с това, че лявоцентристите съумяха да се възползват максимално от нововъзникналите тенденции, подпомагащи техния победоносен поход. Не трябва да забравяме обаче, че се намираме в период на нестабилни коалиции и сменящи се електорати, които в миг започват да благоприятстват политическа посока, която преди това са отхвърляли. Дивидентите за левия център, извлечени от пандемията и ролята на правителството, трудно ще способстват за цялостна дълготрайна консолидация в червените редици. Не е изключена възможността социалдемократите да бъдат претопени от все по-засилващата се глобална вълна на подкрепа към Зелените.

Необходимостта от реакция, която неминуемо ще се появи, за да възпре излитането в крайности от нерационалното олевяване, ще възроди цивилизационният сблъсък между разбиранията за двете страни на политическия спектър, а тогава… Тогава на преден план ще излезе консерватизмът. Казано по друг начин: „Слуховете за смъртта на Дясното са силно преувеличени“.


 [C1]Въобще не знам дали човек, който не чете ежедневно за wokeness ще схване изречението, но и не знам каква е алтернативата.

 [C2]Последно не беше ли „Национален сбор“?

Споделете:
Default image
Тея Кадиева
Завършила бакалавър по специалност „Политология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Обучението ѝ продължава в магистърската програма по „Политически мениджмънт и консултиране“ отново в Софийския университет.