През 2020 г. общественото внимание завладяха две основни теми: пандемията от коронавирус и походът на неолибералите срещу расизма. Кризата с китайския вирус, която ни напомни колко крехък е животът, трябваше да ни накара да преосмислим ценностите си и да ни научи да бъдем по-сплотени, но борците за социална справедливост не усвоиха този урок и продължават да наблягат върху това, което разделя хората, а не върху това, което ги обединява. Вместо любов, уважение и толерантност – сеят раздор, гняв и омраза, забравяйки, че плодовете им са насилието и разрухата.
Ловът на вещици, белязал Европа и колониална Америка в миналото, се завърна, вдъхновен от политическата коректност, и придобива нови измерения, превръщайки се в лов на сексисти, хомофоби, ислямофоби и т.н., но най-вече в лов на расисти. Кутията на Пандора беше отворена и светът окончателно придоби характеристиките на дистопия. Ловът на расисти е повсеместен – на този свят и в отвъдното, в заобикалящата ни действителност, в науката и в изкуството. „Процесите“ срещу уличените в расизъм са светкавични, презумпция за невинност не съществува, обвиняемите нямат право на защита, нито на покаяние, а присъдите са безмилостни. Досущ като преди пет века не са нужни доказателства, достатъчно е само човек да бъде посочен с пръст от болшевиките, на които социалните мрежи предоставиха трибуна, където да се изявяват едновременно като вечно обидени жертви и като богове, държащи в ръцете си световната справедливост.
Оруеловите дейци от Партпериферията създадоха отровна среда на невежество, лицемерие, безчестие и малодушие, пропита от свирепа омраза към всичко бяло – от цвета на кожата до прясното мляко. Моралният и интелектуалният упадък достигнаха неподозирани низини, свободата на мисълта и на словото – съвсем по Оруел – са престъпление; мейнстрийм медиите и представителите на т.нар. „елит“ затвърдиха ролята си на най-големи врагове на (остатъците от) цивилизацията; науката и изкуството изгубиха авторитета си и се превърнаха в жалка пародия, обслужваща една човеконенавистна идеология, в чието блато бяха удавени велики учени и творци; гротескните сцени на бели неолиберали, целуващи краката на чернокожи расисти, молейки за прошка, предизвикаха погнуса и онагледиха патологичния мазохизъм, разяждащ тъканта на Западния свят, а ловът на бели расисти става все по-ожесточен.
Гибелната либерална глупост възмути, когато беше обявено, че в светлината на протестите на Black Lives Matter Природонаучният музей в Лондон ще преразгледа потенциално „обидни“ колекции, сред които такива с експонати на Чарлз Дарвин, тъй като се смята, че те са „наследство от епохата на колониите, робството и империята“. Проблематичните експонати ще бъдат преименувани или премахнати. Сред служителите на музея е разпространен документ, в който се казва, че „музеите са поставени в услуга на расистката идеология“ и се предлага миналото да бъде признато публично, за да се създадат „по-малко расистки“ музеи. Освен колекциите на Дарвин, ще бъдат преразгледани и тези на ботаника сър Джоузеф Банкс, на шведския учен Карл Линей, който смятал, че африканците са „лукави, лениви и небрежни“, както и на сър Ханс Слоун – един от основателите на Британския музей. Дни по-рано последният е обявен за робовладелец и бюстът му е премахнат от създадения от него музей. Застрашени са също така статуите в Природонаучния музей на Дарвин и на Томас Хенри Хъксли – заради теорията му за петте човешки раси.
Романът на Агата Кристи „Десет малки негърчета“ (1939) е публикуван в САЩ (1940) като „Накрая не остана никой“. Впоследствие продължава да бъде преиздаван с новото заглавие, но между 1964 г. и 1986 г. се появяват и издания със заглавието „Десет малки индианчета“. От съдържанието му са премахнати всички препратки към думата „негър“. Тази година стана ясно, че същата участ ще го сполети и на френски език – новото му френско заглавие е „Те бяха десет“, а думата „негър“ ще бъде заменена от „войник“.
HBO Max свали „Отнесени от вихъра“ – най-печелившия филм на всички времена, от платформата си с мотивите, че е „продукт на времето си“ и описва „етнически и расови предразсъдъци“, които „са били погрешни тогава и са погрешни и днес“. Според ловците на расизъм в романа на Маргарет Мичъл и във филма по него робството е представено в романтична светлина, а робите изглеждат доволни от съдбата си, поради което остават лоялни на бившите си господари, дори след като са получили свободата си. Някак си между другото беше споменато, че Хати Макданиел е първата чернокожа актриса номинирана за и спечелила „Оскар“ за ролята си на Мами. Резултатът от решението на HBO – продажбите на филма скочиха неимоверно.
Академията за кинематографично изкуство и наука въведе стандарти за разнообразие, които режисьорите са длъжни да спазват, ако се стремят към номинация за „Оскар“. Сред тях фигурира и квота за „слабо представени расови или етнически групи“, където обаче не са споменати източноевропейците като слабо представена етническа група, т.е. ако бъде създаден филм изцяло с актьори от Източна Европа, това вероятно ще се смята за нарушение заради белия цвят на кожата им, филмът няма да има шанс за номинация и дискриминацията срещу белите хора ще бъде узаконена още веднъж.
Новите изисквания ще имат редица отрицателни последствия. Например – вече почти никой велик роман няма да може да бъде екранизиран, без да бъде опорочен и представен в крайно уродлива версия. Несъмнено ще наблюдаваме отражение и върху приходите, доколкото сред публиката едва ли има глад за идеологически обагрени филми. Интересно ще бъде да разберем и кои режисьори държат на свободата, на достойнството и на доброто си име и кои ще ги продадат в името на една идеологизирана награда.
Всъщност решението на Академията е закономерно.
Холивуд от години е сред най-влиятелните съучастници на неолибералите. Художествените качества, режисьорската и операторската работа и актьорските изпълнения отдавна са на заден план, изместени от така лелеяното разнообразие в често нелепи истории, в които злодеите неизменно са бели хетеросексуални мъже. Днес няма и помен от златните години на Меката на киното. Освен това беше време, когато гледахме на Морган Фрийман и на Дензъл Уошингтън например като на великолепни актьори. Днешните болшевики ни накараха да забележим, че са чернокожи, като ни убеждават, че това е най-важното им качество. Киното, което някога представляваше полет на въображението, еманация на вдъхновението, дисекция на човешката природа, будна съвест, извор на мечти и убежище, днес се е превърнало в долнопробна пропагандна машина. Резултатите ще видим в две основни посоки: от една страна, Холивуд вероятно ще претърпи най-големия срив в историята си, а от друга – съществува опасност агресивната пропаганда, вместо да пребори расизма, да превърне в расисти хора, които досега не са били такива.
Междувременно актьорът Райън Рейнолдс показа нагледно до какви висоти достига самоомразата в Холивуд. Той се срина под тежестта на „бялата вина“ и в израз на самобичуване поднесе публични извинения за това, че през 2012 г. се е оженил в имение, което преди два века е било робовладелска плантация. За да „изкупят вината“ си, със съпругата му Блейк Лайвли организирали втора сватба в дома си, но все още се чувствали „дълбоко засрамени“ и ще се постараят да не повтарят „грешката“.
Поредна „грешка“ допусна певицата Адел и отново бе изправена на позорния стълб. Преди няколко години тя беше подложена на линчуване в социалните мрежи заради изказването си, че намира смисъл в майчинството, по-късно се превърна в обект на злостни критики за това, че е отслабнала, а това лято беше обвинена в културно присвояване (cultural appropriation), след като сподели своя снимка от отменения заради пандемията фестивал „Нотинг хил“, посветен на културата на Карибите и на чернокожите, на която е с горнище с националното знаме на Ямайка и с традиционна африканска прическа.
Присвояването обаче представлява вид „кражба“, докато в случая наблюдаваме подражаване като израз на уважение и възхищение. Адел не само не обижда чернокожите, тя насочва вниманието към палитрата от цветове, ритми и вкусове, която могат да предложат, и спомага за изграждането на техен положителен образ. Да не забравяме също, че културата е всеобщо благо и всеки има право да „заеме“ от чуждата онези елементи, които го обогатяват, и ако не става дума за откровена кражба или подигравка, претенциите са излишни, още повече, че от преплитането на културите могат да се родят шедьоври.
Либералната лудост надмина сама себе си, когато световноНЕизвестните Нейт Слоун и Чарли Хардинг определиха музиката на Бетовен като „задушаваща елитарна класическа култура, която укрепва управлението на белите мъже и потиска гласа на жените, на чернокожите и на ЛГБТИ общността“, а чернокожият кларинетист Антъни Макгил наля масло в огъня с твърдението си, че ако налагаме Бетовен, ние спираме пътя на развитие на съвременните композитори. Още през 80-те години на миналия век музикологът Сюзан Макклери сравнява „Симфония №9“ с „гнева на импотентен изнасилвач“, но ако тогава мнението й е подминато с пренебрежение, днес то е преобладаваща насока. Mузикалният критик Антъни Томазини пък поиска расови квоти в оркестрите, но и да бъде ограничен броят на азиатците, които били свръхпредставени в тях.
За разочарование на така настървените хунвейбини в изкуството квотите по пол, раса и сексуална ориентация не важат; единственото, което има тежест, е талантът и ако публиката не проявява интерес към произведенията на даден композитор, вината за това не е на Бетовен, по-вероятно е проблемът да се корени във факта, че въпросните произведения са слаби. Чайковски не е влязъл в историята на музиката заради сексуалната си ориентация, нито звездата на Мария Калас е изгряла, благодарение на квотите по пол, дори смеем да твърдим, че успехът им се дължи на щастливото обстоятелство, че не е имало кой да ги интегрира.
Расизъм безспорно съществува, но днес той е насочен към бялата раса, удавена в океан от злоба, ярост и омраза единствено заради цвета на кожата. Стигна се дотам лозунгът „Животът на белите има значение“ да бъде смятан за расистки, а „Животът на белите няма значение“ да е напълно приемлив. В ход е мащабна кампания за омаловажаване и отричане на многовековния принос на белите хора към историята, науката и културата на човешкия род, тяхното демонизиране и окачествяването им като привилегировани злодеи, понесли на плещите си „бялата вина“ за всички нещастия на човечеството и за личните провали на представителите на другите раси. Докога ли наследниците на хората, дали на света изумително историческо, архитектурно и културно наследство; хората, без които научно-техническият прогрес нямаше да е възможен, ще търпят обиди, унижения и гаври преди да се пробудят и да защитят своето достойнство и това на предците си? Засега голяма част сякаш са се скрили под стъклен похлупак и се наслаждават на зимния си сън, но ако пробуждането не настъпи скоро, съществува опасност, когато стъкленият похлупак се счупи, да заколи подслонилите се под него.
Засега голяма част сякаш са се свили из зелените треви и се наслаждават на спокойствие – плод на собствената им култура, без да забелязват ловджийските ботуши наоколо, но ако осъзнаването не настъпи скоро, съществува опасност – меката трева да стане смъртоносен капан, да задуши подслонилите се в нея.
