Голяма крачка встрани от мейнстрийма

Имахме удоволствието да разговаряме с писателя Иван Стамболов за премиерата на новата му книга „Седем смъртни гряха“. Това е вторият роман от поредицата за гениалния детектив Янаки Богомил – рекламист и богослов в обикновения си живот.


Г-н Стамболов, на 5 юни официално ще бъде представен новият ви роман, който е втори от поредицата за Янаки Богомил. Но книгата вече е на пазара и даже има първи отзиви за нея. Доволен ли сте?

Разбира се, че съм доволен. Човекът е тщеславно същество и обича да му се обръща внимание. Но ще бъда още по-доволен, ако се намерят достатъчно на брой хора, които да прочетат книгата и да им хареса. А това, мисля, няма да е трудно, защото извън всичко останало „Седем смъртни гряха“ е класическо сензационно криминале с обрати, мистерии, загадки и тайнствени нашепвания.

За какво се разказва в романа?

За нещо леко шокиращо в първия момент – за последните дни преди възцаряването на антихриста. Но това е на идеен план. Иначе действието се развива в луксозна ловна хижа в планината, където един водач на модерна синкретична църква е събрал няколко интересни личности с надежда да станат негови последователи. Още първата вечер обаче ересиархът е убит и то по начин, който не може да бъде лесно разгадан и обяснен.

Предишният Янаки Богомил, освен криминален роман, беше и политическа сатира, успя да подразни доста хора. Така ли е и сега?

Не. Макар че не можеш да описваш съвременността, без да стане дума за политика или поне да покажеш собствените си политически възгледи. Но пък християнската линия е неизменна и дори тук като че ли е още по-богата. В предишния роман темата на тази линия беше кръщението и пресътворяването на света, тук са греховете, ересите, лъжеучението, бездуховността на модерния свят и последните дни преди краткотрайното царство на антихриста, което от две хиляди години непрекъснато приближава.

Може ли да се каже, че романът ви е отрицание на либералния свят с неговата прекалена политкоректност и лицемерна толерантност?

Да, наистина е отрицание на прекалената политкоректност и лицемерната толерантност. На самодоволната и прекомерна гордост – също. Но това не значи, че е отрицание на либералния свят. Либералният свят е светът, в който човекът се мъчи да покаже законово регулирана загриженост към себеподобния си и (което е по-важно) да гарантира свободата на себеподобния си, да му даде привилегията и да му вмени тежката отговорност на свободата. А свободата е важна, защото без нея човекът не може да има нито заслуги, нито провинения, без нея от човека не зависи нищо. За съжаление, днес парадигмата на свободата е осакатена – гледаме само към привилегията и се правим, че не забелязваме отговорността. Пък и какво отрицание на света може да е тази книга! Та това е обикновено криминале…

И все пак вашите книги са твърде различни, не приличат на останалите съвременни български книги.

Може би е така, защото аз не познавам много съвременни български романи. Не познавам и много небългарски съвременни романи. Не зная как е модерно да се пише и не се сравнявам с никого, за да съм в крак с общоприетите тенденции. Вероятно губя от това. Но за мен винаги е било добре да имаш какво да кажеш. Когато имаш какво да кажеш, не е чак толкова важно как ще го кажеш. Ето, в романа само бележките под черта са около 100. За всяко нещо, дори и за простите неща в криминалния сюжет, съм прочел много друга литература, най-вече защото и за мен е било интересно да научавам нови неща. Когато четете и попаднете на нещо, което не сте знаели, не си казвайте „Брей, колко много знае този!“ – нищо подобно: и аз научавам много неща заедно с вас, и за мен са нови и вълнуващи. Важното е и на мен, и на вас да ни е уютно да държим книгата в ръце и отпивайки от правилното си питие бавно да вървим към нейния край. Но не оставайте с впечатлението, че експериментирам с формите и заемам позата на иновативност и неповторимост. Напротив, книгата е твърде консервативна, класически роман от тези, които се пишат и четат от края на 19 век, та до ден днешен.

Смятате ли, че духовността днес е в опасност?

Не повече от друг път. Което обаче не означава, че не е в голяма опасност. От онзи печален момент на грехопадението човекът е разпънат между материалното и духовното, между земното и небесното, между тленното и безсмъртното. Неговата вечност се е превърнала време, което едновременно е и проклятие, и милост. Но двата полюса, между които е разпънат човека не са равностойни, не е еднакво вероятно да се случи единият или другият. Ако човекът не прави нищо, той ще бъде отвлечен към земното, материалното и тленното. За да постигне небесното, духовното и безсмъртното, трябва да се труди, да се „подвизава“. Духовната смърт на човека настъпва тогава, когато той си въобрази, че няма нищо по-велико от него и че може да постигне всичко единствено с помощта на баснословния си разум, който, между другото, е твърде немощен и даже смешен при решаването на някои пространствено-времеви задачи, да не говорим за постигането на мистично познание.

За тези неща ли се говори в „Седем смъртни гряха“?

Не, разбира се. Както казах, това е един най-обикновен криминален роман, типичен криминален роман със своите обрати, лъжливи следи, множество заподозрени, та чак до евтините сензации на места. Но пък от друга страна не може да мислиш за, както ги нарекохте, „тези неща“, без това да се отрази и на всичко останало. Нарича се мироглед, а мирогледа си много трудно можеш за скриеш.


Официалната премиера на романа „Седем смъртни гряха“ ще се състои на 5 юни от 18:45 в Центъра за книги „Гринуич“ на Витошка и Солунска (вход свободен). Кратък синопсис на романа можете да прочетете тук.

 

Старши програмист във водеща българска софтуерна компания, завършил икономическа социология в Университет за национално и световно стопанство.

Share This