Миналата седмица стана ясно, че след сложни преговори, в Германия е възможно скоро да има решение на политическата криза. Християндемократите на Ангела Меркел и социалдемократите на Мартин Шулц са се споразумели за съставяне на коалиционно правителство. Ако това споразумение бъде одобрено от членовете на ГСДП, новото правителство може да встъпи в длъжност след около месец.
В случай, че това стане факт, ще бъдем свидетели на третата “голяма коалиция” между ХДС/ХСС и ГСДП под егидата на канцлера Меркел (първата бе създадена в края на 2005г., а втората – в края на 2013г.; през 2009г. се сформира коалиция между християндемократи и либерали, отново начело с Ангела Меркел). Коалиция между двете най-големи политически сили, стоящи съответно вдясно и вляво от политическия център. Две политически сили, за които се предполага, че са опоненти по много въпроси на държавното управление. Само че…
Как се получава така, че в Германия умерената десница и умерената левица могат да управляват заедно, при това за трети път? Естествено, тук става дума и за сериозни отстъпки и от двете страни. Отстъпки, които се записват в коалиционни споразумения от по 150-170 страници. Но не е само това.
Още по време на предизборната кампания, един на пръв поглед странен факт направи впечатление на мнозина наблюдатели. По време на телевизионния дебат “Меркел – Шулц”, двамата лидери доста често бяха на еднакви или сходни позиции. На какво се дължи това? Нали от десницата и от левицата се очакват различни решения на един и същ проблем? Да не би наистина лявото и дясното в съвременната политика да се размиват все повече и вследствие на това да се обезсмислят като понятия?
Нищо подобно. През последните години наблюдавахме една тенденция на промяна на основните параметри на политическото противопоставяне в редица европейски общества. Класическият антагонизъм “ляво – дясно” се подменяше с един либерален консенсус между традиционната левица, либералния център и традиционната десница. Християндемокрацията приемаше много от икономическите постановки на социалдемократите и много от ценностните постановки на либералите. Този либерален консенсус се противопоставяше на всички, които не бяха съгласни с него (независимо къде са позиционирани по политическата ос). И стана така, че онези, които все пак отстояваха типичните десни/консервативни ценности, биваха набеждавани за крайнодесни, фашисти или популисти.
Завоят на германските християндемократи към центъра и дори вляво от него направи възможно съвместното управление с левицата. Но от друга страна, тласна немалко десни избиратели към друг политически субект (“Алтернатива за Германия”). Сега пред “Алтернативата” се отваря уникалната възможност да се превърне в основна опозиционна сила. И допълнително да ерозира влиянието на традиционната германска десница.
“Либералният консенсус”, изразяващ се в приемането на ляволибералната доктрина от страна на десницата, до скоро доминираше европейската политика. Този консенсус обаче през последните години сериозно се пропука и голяма заслуга за това имаше именно ХДС и лично Ангела Меркел. Отношението към руската агресивна външна политика бе пасивно. Неоосманистка Турция бе толерирана. Милиони “бежанци” от Африка и Близкия Изток бяха допуснати на европейска територия с идеята за мултикултурно обогатяване на континента, без да се отчитат огромните рискове. Всичко това доведе не само до компрометиране на либералния консенсус, а самата европейска идея бе поставена под въпрос. Слава Богу, в повечето европейски държави разочарованието от либерализма не доведе до силни евроскептични настроения, но започнаха да се търсят начини за промяна на пътя, по който Европа е поела. А Германия, заедно с Франция, е основна движеща сила на общоевропейските процеси.
Бъдещото коалиционно правителство ще бъде изправено не само пред опозиционните критики на Алтернатива за Германия, а и пред конкуренцията на управлението в съседна Австрия. Ако германската поредна “голяма коалиция” е символ на либералния консенсус, то коалицията между австрийските Народна партия и Партия на свободата е символ на новосъздаващия се “консервативен консенсус“. Двете правителства в немскоезичните държави в ЕС се превръщат в два конкуриращи се модела за бъдещето на Европа.
И докато единият е вече тежко компрометиран, другият тепърва ще показва как се справя с националните и общоевропейски предизвикателства. И при всички положения на фрау Меркел ще ѝ бъде по-трудно от всякога…
