fbpx

Никой не иска да ги вижда. Как германците стигнаха дотук?

В началото на август месец американският сенатор от Републиканската партия Линдзи Греъм отмени предварително планирана среща с лидера на Християндемократическия съюз (ХДС) Фридрих Мерц.

“Шамар в лицето на германските консерватори”, написа тогава таблоидът “Билд”.

Причината за неосъществената среща, поне според интерпретацията на американската страна, било това, че председателят на ХДС се е подал на влиянието на кенсъл културата (императивно порицаване на човек, с чието мнение не сте съгласен, така че той да бъде социално остракиран). Греъм и Мерц трябвало да говорят на събитие, на което обаче според германския политик щели да присъстват и крайнодесни негови сънародници. Поради това Мерц отменил участието си на въпросния форум. Тогава пък Греъм на свой ред заявил, че в такъв случай няма да се осъществи и паралелната неговата среща с германеца.

В края на този месец пък трябваше да се състои съвместно правителствено заседание между Франция и Германия. То обаче бива отложено, според Reuters, по инициатива на френския президент Емануел Макрон, който е бил фрустриран от увеличаващите се разминавания между Париж и Берлин.

Защо американските десни не искат да се виждат с германските десни, а френското либерално правителство – с германското ляво такова?

Тази седмица стана ясно, че германският кабинет, ръководен от премиера Олаф Шолц, е разрешил на китайската компания Cosco да придобие почти 25% дял в един от терминалите на пристанището в Хамбург. Това е същата китайска компания, която вече притежава активи в редица европейски пристанища като Ротердам, Антверпен, Пирея и др.

Това решение на германските власти идва на фона на едно принципно и на едно практическо неудобство. Принципното е, че в своята документалност ЕС вече определя Китай като “системен съперник”. Практическото – от миналата година насам Европейският парламент (ЕП) отказва да ратифицира Всеобхватното споразумение за инвестиции между ЕС и Китай (ВСИ), иначе договорено в края на 2020-та година между Брюксел и Пекин. Затова със сключването на подобна сделка с държавната китайска компания Cosco Берлин всъщност успява да направи две неща. Едното е да ядоса европейските инвеститори, включително германските, които продължават да смятат, че допускането на китайските им колеги на европейския пазар е нечестно, доколкото компаниите на Поднебесната империя са финансирани държавно, а това изкривява правилата на свободния пазар и равнопоставеността на инвеститорите. Второто, с това решение Берлин подкопава общото усилие на ЕС съюзът да се пребори за реципрочни възможности на европейските инвеститори на китайския пазар (доколкото Пекин продължава да ограничава достъпа до него). Но докато Китай може да пробутва своите компании в Европа, той няма да има мотивация да промени условията за икономическото проникване на собствения му пазар.

Междувременно миналата седмица германските разузнавателни служби заявиха, че Пекин използва притежаваните от него дялове в стратегически важна инфраструктура, за да оказва политически натиск на съответните правителства. Последното не е новост, разбира се, но важното в случая е, че германските служби, в контекста на дискутираната към онзи момент възможност китайски инвеститор да придобие дял от пристанището в Хамбург, предпочетоха да излязат от сенките и да бият камбаната публично. Така или иначе, това не промени решението на германския премиер Олаф Шолц, който се явява най-големият апологет на въпросната инвестиция (макар явно китайската компания да не е получила желания от нея процентов дял, който щеше да й позволи да взема стратегически решения, свързани с въпросното пристанище).

Всичко това поставя следния въпрос: нима това е новото “добре дошли” на германската външна политика? Този път изречено не от Ангела Меркел спрямо мигрантите от Близкия Изток и Северна Африка, а от Олаф Шолц спрямо китайските инвеститори?

Да, вярно е, че Германия взе важни решения последните няколко месеца, сред които вкарването на допълнителни 100 млрд евро в отбранителния сектор на страната, както и осигуряването на 200 млрд евро за компенсиране на германските потребители, граждани и бизнес, във връзка с поскъпването на електроенергията. Заедно с това, Берлин и 13 членки на НАТО, предимно от Централна и Източна Европа, подписаха споразумение за създаването на общ военно-въздушен отбранителен щит. И, разбира се, Германия преустанови ратифицирането на Северен поток 2, като междувременно се опитваше да прокара проекта за тръбата MidCat, чрез която да се свърже с LNG терминалите в Испания.

Но твърде дълго германската външна политика бе такава на “отворените врати”, толерираща миграцията поради тяснонационални икономически съображения, разчитаща на руските въглеводороди, въпреки произволното поведение на Кремъл в съседство, и вкарваща повече средства в американския военно-промишлен сектор като клиент, отколкото в европейския като производител (за ужас на французите, доколкото между Париж и Берлин има съвместни отбранителни проекти като създаването на изтребител, например). И доколкото Германия е тупкащото сърце на Европа, то това нямаше как да не се отрази на геополитическото ситуиране и политики на ЕС и на целия континент. Оттук мъртвите Мински споразумения с Русия и Украйна, както и анархията по външните граници на ЕС покрай мигрантския поток. Да не говорим, че ако Германия кихне, то Европа може да хване настинка, но България ще е на смъртния си одър.

Ако Европа продължава да бъде, по популярното определение на някогашния външен министър на Белгия Марк Ейскенс, “икономически гигант, политическо джудже и военен червей”, то няма друга държава, която да е отговорна за това повече, отколкото е Германия. И за хубавото, и за лошото.

Въпросът тогава е следният: дали китайските инвеститори ще променят тази равносметка, касаеща политическия и военен ръст на Германия и Европа? И колко висок ще се чувства Олаф Шолц, когато в началото на ноември, твърде скоро след пародийния 20-ти Конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП), се срещне със Си Дзинпин в Пекин?


Оригинална публикация в news.bg

Споделете:
Default image
Мартин Табаков
Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.