Пиша го така – „Слави Трифонов“ в кавички, а не „идеологията НА Слави Трифонов“, защото тя не е негова, стара е като света. „Слави Трифонов“ (в кавички) е явление, познато навсякъде в свободния демократичен свят. То е съвременната маска на допотопната гордост, застинала в гримасата на отрицанието.
През изтеклата седмица, докато Слави Трифонов се обвиваше в удобното мълчание на недоказана жертва на К-19, политическите коментатори бързо го демонизираха. Той доставял на „пролите“ (по Оруел) най-важната стока – Забавлението, което в Рим наричаха panem et circenses, „хляб и зрелища“. Затова плебсът го обичал и гласувал за него. Обичали го и клокочещи от хормони тийнейджъри, едва получили право да гласуват – поколение, което Слави Трифонов специално си бил отгледал с чалга, простотии, червени ферарита и загорели мацки с големи цици. Най-сетне казаха, че Трифонов е получавал пари (слуховете стигат до 100 млн.) от тайнствени господари, за да се класира добре и после да се коалира, с когото му наредят. Слухове.
Не, избирателите на Слави Трифонов не са по-лоши от избирателите на която и да е друга партия. Различни, може би, но по-лоши – не. И не, Слави Трифонов не е демон. Той е точно толкова демон, колкото и велик народен водач. Не е важно дали е правил тайни пазарлъци, защото дори да е правил, то е било възможно заради електоралната тежест на съответната партия, а тази тежест идва не толкова от харизмата на една или друга личност (макар в голяма степен и от това), а заради канализираното отрицание и лесно смилаемата идеология, състояща се в следното:
Популизъм
В нощта на изборите ни бяха събрали набедени умници да говорим по телевизора. И тогава някъде отляво, ама най-отляво както от гледна точка на камерата, така и на българското политическо пространство, се чуха добри думи за популизма. Добри думи за популизма, казани съвсем сериозно, с бодър глас и вътрешна убеденост. Не, за популизма не може и не бива да се казват добри думи. Популизмът е откровена лъжа, колкото и красиво да звучи. Популизмът е лъжа, дори когато казва някои истини. Това никой не го отрича. Но с лъжа не бива да се печели властта. Не че не се прави непрекъснато. Доколкото партията на Слави Трифонов има някаква политическа визия, то тя е изцяло в територията на най-безочливия популизъм. Ако се сбъдне всичко, което тази партия постави на референдум – мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура, двукратно намаляване на броя на народните представители, полицейските шефове да се избират пряко и т.н. – катастрофата ще бъде фундаментална. Но никой не се замисля и не се интересува или в обратния ред – не се интересува, поради което не се и замисля. Настояванията НАРОДЪТ да решава политическата си съдба пряко чрез референдуми и да по този начин да натрие муцуната на политическата класа, от която Трифонов официално е част вече цяла седмица, а неофициално дълги години преди това, имат за цел единствено да придадат фалшива ценност на избиратели, които не чувстват себе си достатъчно готини. Да изживеят своя звезден миг, слепи за болката, която им носи бъдещето.
Помните ли онзи цирк, който нарекоха „кастинг“ за политици? Който не го мързи, нека следи и да види колко от явилите се на кастинга ще бъдат депутати, министри, областни управители или посланици. Мен ме мързи. Като философия на популизма, пряката демокрация опира до фундаментален кадрови въпрос: какви са хората – добри или лоши? Защото ако са лоши, то пряката демокрация е катастрофа. Компетентни ли са като избиратели или не? Грамотни ли са политически? Продажни ли са? Защото ако са некомпетентни, неграмотни и продажни, то пряката демокрация е катастрофа. Институциите са създадени да се дебнат взаимно, да се контролират и озаптяват заради вродената лошотия на хората. А кадровото попълване на институциите трябва да става по правилата на представителната демокрация, а не на пряката, защото партиите носят отговорност, но не и избирателите. Ако например БСП изпадне на трето място, Корнелия Нинова ще подаде оставка (така му е думата, тя никога няма да подаде за радост на цялата дясна част от спектъра, която възлага надежди на Нинова следващия път да доведе БСП до четвърто място и да подари лявата част на спектъра на ДБ), та при провал на БСП лидерът на партията ще подаде оставка, но за червените избиратели няма да има никакви последици. Така се носи (тоест не се носи) отговорност и при пряката демокрация, там партията като субект на отговорност е отстранена. Трифонов разбира всичко това, но продължава да проповядва пряка демокрация, защото звучи вдъхновяващо в ушите на публиката. Да, на „публиката“, защото избирателите на Слави са именно публика – омагьосана и аплодираща. Тоест същинската философия на партията не е пряката демокрация, а пак онзи популизмът, за който вече стана дума. Лъжа.
Мажоритарните заклинания са мехлем за наранени души. Не казвам, че избирателите с наранени души нямат достойнства (да не бъде!), просто казвам, че търсят още. А търсещият суета изпада в прелест. За мнозина пряката демокрация е желана илюзия, че властта действително произтича от тях. А то не е така и никога няма да бъде. С две думи това е ПОПУЛИЗЪМ и той съвсем не е изобретение на Слави Трифонов. Напротив, по света сме виждали и много по-нагли негови проповедници. Популизмът придава идентичност, дава стойност, превръща смирения човек в активен гражданин и горд потребител, който „винаги има право“ според сервилната, но абсолютно лицемерна и лъжлива формула на търговците. Популистите сугестират масовия избирател, че е господар, а те са негови слуги, докато всъщност грозно му се присмиват зад гърба, подхвърляйки му трохи, колкото да не умре от глад.
Идентичност
Всеки човек се нуждае от идентичност, всеки иска поне за себе си да има някакъв отговор на въпроса: „кой съм и защо съм тук?“. Аз например съм най-добрият писател сред рекламистите и най-добрият рекламист сред писателите. Това би могло да е моята идентичност, ако нямам друга. Номерът е да намериш онова, което ти позволява сравнително лесно да превъзхождаш повечето ближни в някаква среда, която си приел за своя – не съм красив, но съм богат; не съм богат, но съм честен, не съм честен, но съм чаровен. Слави Трифонов успява да вдъхва самочувствие. Всеки, който се е просълзявал от умиление на негов концерт, вече не е като онзи, който не се е просълзявал. Сърцето му е по-голямо и по-чисто, той вече има идеали. Той е като ревностния привърженик на някой футболен отбор, който нито има някакво отношение към оперативната дейност на отбора, нито някакви лични заслуги за победите му. Но гордо носи фланелката и е по-горен от онези, които не я носят. Такава е механиката на идентичността – да носиш с гордост някаква униформа, която хем те приобщава, хем те откроява. Идентичността, която щедро предоставя Слави Трифонов, се състои от
Ценности
Например червеното „Ферари“ е универсална ценност. Монограмът на Трифонов, наподобяващ кинжал или меч – също. Това е честта. Честта е важна ценност, защото обикновено се отъждествява със себеотрицанието в името на по-висок идеал. Често обаче е достатъчно да кажеш: „за мен е чест!“, това стига за самочувствието. От честа произтича мъжествеността, защото се смята, че честта е мъжка добродетел, макар да не е вярно. Тъмната сянка на мъжествеността е мъжкарията. Избирателите на Слави са мъжкари! Мъжкарията е малко грубовата и често се проявява в българщинà, особено когато националната интелигенция е избягала от високите сини планини, реките и златните равнини, а „джендърите“ се отнасят с космополитно презрение към традициите и корените. Отстояването на ценностите води до справедлив и благороден бунт. Бунт срещу кого? Да носиш медицинска маска с чудовищни зъби или като череп – това не е бунт. Бунт е да не носиш маска. Но „мъжкарите“ на Слави чак такива бунтовници не са. Техните чудовищни зъби са отпечатани върху медицински маски, зад които крият лицата си.
Това е идеологията „Слави Трифонов“ и за нея гласува масовият човек. Което е прекрасно, защото колкото по-масово гласува масовият човек, толкова по-осъществена е и демокрацията. Не знам кой жанр идва след карикатурата, може би гротеската, но картината у нас след изборите е вече и отвъд нея. Предстои да наблюдаваме шоу, което консервативно настроените мъжкари у нас наричат „сеир“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
