Авторът е председател на Контролния съвет на Младежкия Консервативен Клуб. Изразените в настоящата статия становища и позиции са лично авторови и не обвързват други лица и организации.
На 17 март 2015 г. „Дневник“ е публикувал статия на Евгений Дайнов, озаглавена с „оригиналното“ „Сънят на разума ражда чудовища“. Освен заглавието, тезите на статията също впечатляват със своята свежест. Накратко, авторът ни напомня, че путинизмът е нещо лошо (с което всичките му читатели, включително и моя милост, са съгласни). След което прави внезапен завой и пришива вината за мнимите или реални успехи на путинистката пропаганда в България на всички, които не изповядват ценностите на Дайнов и подобните му „зелено-октоподни, грантово-интелектуалски, безбожно-апостатни, толерастко-либерастки, отцеругателски и майкопродавателски соросоиди“ (цитирам ви дословно гореспоменатия бисер на изящната словесност). Типичен пример за една доста подличка, но и редовно употребявана от хора, срещащи проблеми с намирането на истинска аргументация за тезите си, манипулативна техника, известна във философията като „пакетна сделка“. Казано накратко, редом с теза, с която читателят е съгласен (в случая, че путинизмът е нещо лошо), се пробутва, задължително опакована в комплект с първата, друга, важна за провеждащия манипулацията. В случая, че само ако си либерален атеист със зелено-левичарски уклон, за когато патриотизъм е мръсна думичка, намирисваща на фашизъм, си истински антипутинист. Иначе си кремълски агент, ксенофобски фашизоид и в крайна сметка агент на силите на мрака. И се стремиш по всякакъв начин да погълнеш и унищожиш Просвещението такова, каквото Дайнов го разбира. (Отделен въпрос е, че нито въпросното Просвещение е тази амалгама от атеизъм, екоeкстремизъм и антикапитализъм, за каквато нашият автор се опитва да го представи, нито пък е останало в историята само с добри неща. Все пак, негов продукт е якобинската диктатура, официално наложеният от нея като държавна религия Култ към Разума и революционните войни от края на 18-ти и началото на 19-ти век, взели в съвкупност към 10 млн. човешки жертви. Ето защо винаги е добре внимателно да си подбираш кумирите или още по-добре – да спазваш Библейската заповед и изобщо да не си правиш такива.).
С други думи, изправени сме банален „анализ“, тежко опрян върху авторовите предубеждения и предпочитания, които въпросният автор дори и не се опитва да скрие поне от някаква претенция за обективност на анализа. И базиращ се на такава комбинация от повърхностно интерпретиране на наблюдаваните факти и очевидно непознаване на редица, свързани с тях, явления и проекти, че често поставя твореца си в откровено смехотворна позиция. Бих могъл да подмина разглеждания опус с пълно пренебрежение или с лаконична рецензия в стил Бърнард Шоу: „Евгений Дайнов е написал статия, озаглавена „Сънят на разума ражда чудовища“. Защо?“. И ако избирам друг курс на действие, единствената причина за това е, че в статията като причинители на галопиращата (според автора) путинизация на нацията са посочени, наред с всички други недотам либерални, зелени, атеистични и пр. субекти и „младите консерватори“ (кавичките са на Дайнов). Самият аз се определям като такъв. А на всички, интересуващи от процесите в българското дясно, е известно съществуването на неправителствена организация, наречена Младежки консервативен клуб (МКК), част от която имам честта да бъда, и чиито членове и друг път са ставали обект на професоровите нападки. Т.е. и в лично качество, и като член на МКК, съм в правото си да дам отговор на атаките срещу ни. Правя това с уточнението, че всички изказани тук мнения са лично мои и не ангажират когото и да било освен мен самия.
Първо, не отговаря на истината и противоречи на фактите твърдението на Дайнов, че младите консерватори, „неспособни да понесат отделеността на елитното си битие и затова разтварящи се в общности, градени върху фундаменталистки основи“, давали лош пример на народа и така го тласкали в лапите на путинизма. Точно обратното, МКК организира и взема – самостоятелно или в сътрудничество с други десни организации – дейно участие в редица обществени и образователни инициативи, сред които дискусионната среща „Дясната перспектива за България: 25 години по-късно“ (посветена на 25-годишнината от създаването на Съюза на демократичните сили и организирана съвместно със СДС София и Института за свободен капитализъм „Атлас“); дискусията „Д-р Константин Стоилов и българската държава“; конференция на тема „Украйна – между Русия и ЕС. Българският опит“ с участието на външния минисър на РБ г-н Даниел Митов, бившия посланик на РБ в Русия г-н Илиян Василев, доц. Огнян Минчев и мн. др.; дискусия „Българската десница: ценности отвъд прехода”; форум „Защо социализмът се проваля?“ (организирана съвместно с Института за свободен капитализъм „Атлас“); събитието „Чуждестранните инвестиции в България” и т.н. и т.н.
Представители на МКК вземат дейно участие в редица събития в цялата страна, вкл. и в благотворителни акции (и ако г-н Дайнов не е чувал за тях, причината е, че не искаме да трупаме евтина популярност по този начин).– т.е. истината е много далеч от нарисуваната от Дайнов картина на някакви заключени в себе си елитисти-фундаменталисти, чиято затвореност в собствените им кули от слонова кост правят путинизма да изглежда като привлекателна алтернатива. Точно обратното, ние не само се стараем според скромните си сили да просвещаваме и информираме народа си, но и сме в първите редици на борбата срещу въпросния путинизъм и метастазите му в България. Чрез интернет сайта и страницата си в социалната мрежа Фейсбук ние призовахме симпатизантите си да се включат в протестите срещу правителството на БСП, ДПС и Атака още в първия ден на тези протести, самите ние бяхме част от тези протести до самия им край, а сред членовете ни имаше и активни участници в окупацията на Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“. В проведения наскоро митинг през Президентството на РБ срещу руската агресия спрямо Украйна четирима от общо десетината оратори бяха свързани по един или друг начин с МКК. Толкова по въпроса за уж фундаменталистки изолиралите се в своята елитарност млади консерватори.
На второ място, интерес представлява опитът на нашия мислител да присвои защитата на индивида и неговата свобода в полза на споменатите либерални, атеистични и зелени „просвещенци“. Едва ли не само принадлежащите към това единствено правилно направление могат да бъдат защитници на човешката личност. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Всеки, който се запознае с нашите уставни и програмни документи, може да се убеди, че сред основните принципи, от които се ръководим в своята дейност, са свободата на личността, във всички нейни аспекти, когато не нарушава свободата на останалите членове на обществото, неприкосновеност на частната собственост и принципите на пазарната икономика и свободния пазар. Поради което и подкрепяме единствената икономическа система, която гарантира тази свобода – капитализма. За разлика от Дайнов и неговите зелени приятели, които предпочитат да си мълчат за реалните екологични проблеми в България като замърсеността на въздуха в големите градове и поголовната сеч в разни неатрактивни и затънтени по четирите краища на родината гори, но пък са на първа линия (често заедно с БСП) на протестите срещу ГМО и проучванията за шистов газ. С което лишиха България не само от реална възможност за енергийна независимост именно от уж така омразния на Дайнов Путин, но и от добив на собствена енергия на много по-ниски цени, спрямо московските, които убиват в зародиш всякакъв шанс да имаме собствена конкурентоспособна индустрия. Нещо повече – въпросните протести създадоха, експлоатираха и подклаждаха изключително силни антикапиталистически и антиамерикански насторения сред по-младите ни съграждани – нещо, от което Дайнов по принцип обича да се кахъри. Разбира се, според нашия автор да се създават антиамерикански настроения по православни и патриотични поводи е лошо, а по зелени и екологични – добро…
На трето място, любопитно е как в разглежданата статия патриотизмът и християнството (все изконно десни и консервативни ценности) се явяват проводници на Тъмната страна, водещи по подмолен, но сравнително скоропостижен път в прегръдките Путинови. Дори не смятам да зачеквам темата защо патриотизмът е безспорно положително качество за мсеки човек и народ – нямам претенцията да мога да го изразя дори на една милионна част толкова добре, колкото са го направили автори като Вазов, Ботев и Каравелов. Ще кажа само, че липсата на патриотизъм, а не патриотизмът тук е коренът на злото. Никой не може да ме убеди, че има каквото и било патриотично в това да обичаш чужда държава (в случая Русия) повече от собствената си. Проблемът в нашия случай е, че българската история и до ден днешен не се преподава в своята пълнота, особено когато става въпрос за всички престъпления на Русия (както и на другата традиционно „братска“ държава – Сърбия) спрямо нашите нация и държава. Т.е. истинският проблем е липсата на патриотично възпитание в училищата, не „излишъкът“ от патриотизъм. В чест на Дайнов трябва да се признае, че мимоходом споменава статията на Огнян Минчев, в която се посочва, че голяма вина за този вакуум в патриотизма на съвременните българи носят и родните десни, за които 25 години патриотизмът беше почти мръсна дума и които с това отвориха ниша за проруски формации като Атака. Но пък моментално омаловажава този фактор, наричайки го „част от обяснението“, което всъщност не било никакво обяснение и по този начин омаловажава ролята на всички либерални гурута като него за краха на истинския български патриотизъм и за изгонването му от високия пиедестал, на който би трябвало да стои, за да бъде непреодолим страж на националната ни независимост.
Така стига до следващата любима Дайнова теза – за лошото и ретроградно православие, чието изповядване е равнозначно на путинизъм. Проблемът на автора тук е двупластов. От една страна, за него явно морални императиви като „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не кради“, „Почитай майка си и баща си“ и пр., представляващи фундамента на Евроатлантическата цивилизация, не са взети от Библията, а са измислени от група атеисти просвещенци от 18-ти век. Очевидно някога тогава е започнала и европейската история, а катедралата в Шартр, Нотр Дам, Сейнт Пол, Сан Марко, Сан Пиетро и пр. не са част от европейското културно наследство и идентичност. По тази логика явно и българската история започва на „светлата“ дата 09.09.1944 г., когато атеизмът най-сетне възтържествува по нашите земи, а православната вяра и църква нямат никаква роля за създаването на българската писменост, за сливането на българи и славяни в един народ, за запазването на националното му самосъзнание през вековете на византийски и турски гнет, за формирането на първите модерни български национални институции и т.н. и т.н. От друга страна, според нашия нашия мислител режимът на Путин явно наистина е православен. Това вече издава тежко непознаване на темата, тъй като няма как рутинното развяване на „икони“ с лика на кремълския диктатор (директно нарушение на вече споменатата Божия заповед „Не си прави кумир“) да бъде православно. Както не може да бъде православно твърдение на ВВП, че между християнските мощи и мумията на Ленин разлика няма или че православието било по-близо до исляма, отколкото до католицизма (това последното като явен реверанс на близкия Путинов съратник Рамзан Кадиров, който ентусиазирано призовава за подкрепа на Бащицата с викове „Аллаху Акбар“. И както не може да бъдат православни необявените войни, които режимът в Кремъл води срещу три православни държави в лицето на Грузия, Украйна и Молдова едновременно. Да, московската пропаганда и петата ѝ колона по места, представлявана от доскоро обявявалия се за атеист Волен Сидеров, може и да твърдят, че това е православно, но това, че Дайнов решава да се солидаризира с тях, е единствено негов проблем.
Прочее, независимо от това какво тръби руската кремълската пропаганда, животът в Русия на Путин е всичко друго, но не и православен. Както руският свещеник Димитрий Климов отбеляза наскоро, Русия е на първо място в света по кличество на абортите (само по официалната статистика в Русия се падат 60 аборта на 100 раждания, като Тази официална статистика навярно е занижена), ширят се алкохолизмът (средно годишно на глава от населението се падат по 16 литра алкохол) и изневярата, а на практика всеки сключен брак завършва с развод. Човек е свободен да възприема или не православния възглед за живота и устройството на обществото, разбира се. Но да твърдят, че има каквото и да било православно в тази статистика, могат единствено възпитаници на техникума по полиграфия и фотография и кадри на Института по история на БКП.
На нашия аналазитор обаче не му стига да сложи „младите консерватори“ в един кюп с „либертарианците“ и с „новите леви“ като факлоносци (или може би тъмноносци?) на силите на мрака. (Поради какви причини, си знае само той. Явно общият за трите идейни течения факт, че не сме зелени, му е достатъчен да ни подреди под общ знаменател.). За да станат нещата по-плашещи за напредничавия умен, красив и симпатичен човек и за да бъде той здраво впрегнат в колесницата Дайнова, нужно е да бъдем поставени в правилния международен контекст („Да живее международното положение“, както обичаха да казват другарите на Дайнов в ИИБКП). И той ни поставя и още как – редом с „ИДИЛ, Боко Харам и Путин, та до Орбан, Фараж и американското “Чаено парти”“. Тук вече оркестърът свири туш, осветлението гасне, а отделни трудещи се и цели трудови колективи спонтанно си дерат ризите на сцената, неспособни да издържат на напора от чувства, с които така щедро ги гощава нашият автор. Който явно сериозно слага главорезите (уви, в съвсем буквален смисъл) от ИДИЛ и Боко Харам и агресора и нарушител на международното право Путин от една страна с Чаеното парти от друга. Да, става въпрос за същото това Чаено парти, което се състои от консерватори и либертарианци, в голямата си част морални и порядъчни хора, издигнали се сами живота, вместо да чакат на социални помощи (американската добродетел, която Дайнов лицемерно възхвалява в статията си). Хора, които вярват в свободата на индивида (основна уж ценност за нашия просветител) и в ненамесата на държавата в личната сфера и които се борят за това с мирни средства, извършвайки и немалка по обем благотворителна дейност в хода на ненасилствената си борба, която променя Америка към по-добро и в настоящия момент. Какъв е проблемът с тези хора ли? Ами, те в голямото си мнозинство са християни – непростим грях за иначе безкрайно уважаващия чуждите убеждения (стига те да не се десни, патриотични или християнски) професор. Който поради това е готов да ги приравни с ислямистките и кремълските варвари и убийци без да му мигне окото.
Накрая, но далеч не на последно място по значимост, си заслужава да се спрем на въпроса какви са тези чутовни успехи на руската пропаганда в България в последно време, които са накарали нашия мъдрец да се почувствува дотолкова застрашен за живота си, щото да извади тачанката срещу всички несъгласни с абсолютната му просветителска истина? Според проучване на „Алфа Рисърч“ от м. март тази година 63% от българите биха гласували „За“ запазване ориентацията към ЕС и НАТО срещу 33% – „За“ преориентация към Русия и евразийския съюз около нея. Т.е. независимо от милионите, хвърлени на пропагандния фронт от загиващия под тежестта на собствените си престъпления режим в Кремъл, що се отнася до геополитическата ни ориентация е налице солидно прозападно мнозинство, което надвишава проевразийски ориентираните ни съграждани в съотношение две към едно. Факт, който е още по-впечатляващ, имайки предвид традиционните русофилски нагласи сред нашия народ. Нагласи, които до голяма степен се дължат на вековната руска пропаганда за „братския славянски и православен руски народ“ и на липсата на противостояща ѝ пробългарски патриотични образование и възпитание. (Или отново се сблъскваме с проблеми, причинени от недостатъчен патриотизъм, а не от излишък от такъв.).
Казано другояче – мнозинството от българите питае някакви смътни симпатии към Русия на емоционална основа, коренящи се родството по славянска линия, православието, сходството в езиците, паметта за руските жертви в Освободителната война и уважението към руската култура и изкуство (пишещият тези редове също е почитател на Пушкин, Гогол, Достоевски, Булгаков, Набоков, братя Стругацки и Лукяненко, без това, надявам се, да го прави путинофил). Но в същото време напълно прагматично и рационално осъзнават, че днешна Русия с нейните диктаторски режим, корупция, липса на правова държава, нищета, морален упадък, агресивна външна политика и незачитане на нормите на международното право не може да ни предостави модел за развитие, а мястото ни е при демократичните и проспериращи държави от Евроатлантическата цивилизация. Но дори и тук нагласите се променят. Според цитираното проучване само за една година заради агресията си срещу Украйна Русия е успяла да предизвика в приятелски настроена България четири пъти повече промени в негативна посока (сред 30% от хората), отколкото в позитивна (сред 7%). С други думи, тенденциите в отношението на българското общество към диктатурата на Путин са точно обратното на апокалиптичните картини, рисувани в разглежданата статия.
Бихме могли да изтъкнем още много грешки, несъответствия и откровени неистини, съдържащи се в анализираното произведение на високата словесност, но не е редно да отегчаваме уважаемия читател, поради което ще преминем към изводите. А те са следните: статията „Сънят на разума ражда чудовища“ изхожда от невярна предпоставка (че одобрението за варварския режим на Путин у нас растяла, когато истината всъщност е точно обратната). В търсенето на причините за тази предполагаема подкрепа тя демонстрира не само срамно за изследовател на политическите процеси непознаване на световни („Чаеното движение“) и нашенски политически движения (“новите леви”, “младите консерватори”, “либертарианците”), но и неприкриваното раздразнение на автора, че тези движения изобщо съществуват. Остава впечатлението, че за нашия анализатор не е добре да се самоорганизираш по идеен принцип, освен ако не си зелен. Точно обратното на защитата на индивидуализма, която споменатият автор претендира да практикува. А лечението, което се предписва на идентифицираните в статията проблеми, е превръщането на Западната цивилизация в нещо, подозрително приличащо на Русия на Путин – царство на нетолерантността към чуждото мнение, на атеизма, антикапитализма и моралния релативизъм. Докъде доведе тази политика Русия можем да видим и сами. От нас зависи дали ще позволим Европейският съюз да го постигне същата съдба под лозунга на борбата за просвещение и екология. Но не очаквайте, че всички ще си мълчат, докато пред очите ни се разиграва тази нагла подмяна на понятията, ценностите и културното ни наследство.
