Икономиката, глупако!

Животът непрестанно ни доказва своята ирония. Показателен пример в това отношение е именно лозунгът на кампанията на демократа Бил Клинтън от 1992 г., с който, тогава пропазарните либерали в САЩ, искаха да демонстрират колко важно е икономическото развитие за напредъка на една държава. Сравнението идваше на фона на изключително успешния във вътрешната и външна политика, но не и в икономиката, Джордж Буш – Старши.

Иронията тук е в две направления. Първото е че именно Демократическата партия в САЩ и подграчащата им ляволиберална клика, разпръсната из света, се оказаха най-големите “глупаци”, тотално игнорирайки развитието на икономиката като основен двигател на просперитета на една държава. Точно обратното, маргиналната, към момента на управлението на Клинтън, школа на културния марксизъм тотално премахна икономическия подем от позицията му на стълб на държавността. Достатъчно е да гледаме на живо развитието на левичарския елит зад океана, преминавал от умерен скептицизъм към капитализма в откровен социализъм, с блян за комунално разпределение на благата.

Второто, още по-комично направление е че именно Клинтън и мозъчният тръст около него са причината Китай да се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г., превръщайки страната от основно производител на пластмасови изделия в пълноправен конкурент за икономически световен първенец. Залагайки на принципа че… развитието на икономиката е основно изискване за утвърждаване и просперитета на държавността.

Защо трябва да се интересуваме от случилото се през 90-те години в САЩ или присъединяването на Китай към световната търговия в началото на новия век? Отговорът е прост – тъй като споменатата вече подграчаща клика отдавна властва в Европа и в частност – България. Всички страдания от последните години, включващи висока инфлация, енергийна криза, блокиране на транспортните вериги и недостиг на ключови продукти и суровини, е следствие на игнориране на елементарни икономически постулати за сметка на философски и политически виждания. Защото всички програми за количествено облекчаване на централните банки, Covid relief схеми, политически мотивирани санкции върху суровини и т.н., са точно това – философски и политически виждания, нямащи нищо общо с реалната икономика, която им резонира с брутално и безжалостно безразличие.

И ако дълго време сметката оставаше “неплатена”, което наливаше вода в мелницата на илитератите, смятащи че “икономиката може да почака”, “човешкият живот няма цена” и “капитализмът е лош, а държавната намеса добра”, то сметката вече дойде и следващите няма да закъснеят. Плащаме я всички ние, илитерати, осъзнати или безразлични, плащаме я със спестяванията си, стопени от инфлацията. Плащаме я с лишения, дали от топло или от храна. Плащаме я и ще продължим да я плащаме през 2023 г.

Дори ако се вгледаме в България, разпадът на държавността ни, най-ясно изразен в демографската криза, е икономически обоснован. Ниската раждаемост в страната започна като процес след кризата в края на комунистическия режим, но дори тя не е основната причина за демографската катастрофа. Макар икономическото ни състояние да се подобрява ежегодно, това не спира напускащите страната. Защо? Ако поговорите с който и да е емигрант, той ще ви посочи като основна причина за напускането на България стремежа към по-добър живот, свързан с по-добро икономическо развитие. До голяма степен този стремеж е непостижим, тъй като голяма част от напускащите страната живеят в дори по-лоши условия, отколкото родината им предоставя, но все пак стремежът е налице и той е двигател на процеса. Процес, обратим единствено с индивидуално и повсеместно убеждаване, че условията за живот тук, в собствената ни държава, са не по-лоши от тези в чужбина.

Настъпват времена на осъзнаване. Дали кулминацията ще е през 2023 г. или година по-късно, не можем да гадаем, но процесът е в ход. Болезненото, но бързо и рязко отлепване на лепенката е в ход в САЩ, а скоро и в Европа. Колкото по-бързо се случи и в България, толкова по-добре.