Част X от монументалния труд на Лъчезар Томов за консерватизма, либертарианството, либерализма и сложните системи (от десет части)
Предговор
Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI
Част VII
Част VIII
Част IX

Иманентни принципи и механизми

Твърдението, че консерватизмът брани статуквото, а либерализмът внася промените е по същество погрешно, както е видно от творчеството на Едмънд Бърк:

„Държава без средства за някаква промяна е без средствата за собственото си съхранение“

Консерватизмът и либерализмът са два аспекта на развитието на сложните системи. Първият е ориентиран към миналото, вторият – към бъдещето. Първият е свързан с неопределеността, случайността и риска, с постепенното натрупване на малки подобрения, вторият с резките промени, революциите и качествените скокове в развитието, движени от вътрешни механизми. Първият е тясно свързан със съдбата, с онова, което не може да се контролира и оттам с религията, в която Бог е на мястото на случайността, вторият е с рационалния подход към света като самодостатъчен, с отрицанието на външните въздействия и въздигането на вътрешните причини на първо място. Първият е реформаторски, а вторият – иновационен:

„Колкото и пъти да пъти да го повторим, точно сега няма да е прекалено. Ред по ред, предпоставка по предпоставка, докато стане направо пословица:, нововъведението не е реформа.“[1]

Реформата е надграждане на съществуващото, докато нововъведението е неговото унищожение и създаване от нулата. Успешното развитие е комбинация от двете, стига иновациите да са редки и частични. Фазовите преходи за всяка сложна система са високорискови и повечето от новите видове (от биологични до обществени организми) не оцеляват, поради което реформата остава главен двигател на промяната. За разлика от биологичните системи, които са силно свързани и индивидуалните стремежи на клетките са потиснати (тяхната приспособимост не е критерий за отбор), обществените системи са по-слабо свързани, като основните носители – хората, имат собствени цели, стремежи и воля за живот. Балансът между интересите на индивидите, семействата, обществата, нациите, цивилизациите и целия човешки вид е неимоверно по-сложен от един организъм, в който най – високото ниво е поробило всички по-долни.

По тази причина радикалните обществени преустройства са почти изцяло с отрицателни последствия в историята  – падането на Рим, което води до западане на целия континент за няколко века, падането на Константинопол, което изключва Югоизточна Европа от участие в историята за три до пет века, Френската Революция, която води до континентални войни и хаос в продължение на сто години, Великата Октомврийска Социалистическа Революция, която води тежки последствия за народите на една пета от територията на Земята (сушата). Единственото изключение е Американската Революция, която създава най – успешната държава, изградена на принципите на класическия либерализъм за демокрация, свобода, толерантност и независимост, сдържана от консервативни принципи като електоралната колегия, която предпазва от диктатурата на мнозинството, двукамарното устройство на парламента и ред други особености на нейното устройство. Фазовите преходи на ниво съзнание и подсъзнание са важна част от механизма, който ражда идеите, от които идват знанието, технологичните иновации и други; на ниво обществени системи те възникват там, където постепенната промяна е възпрепятствана и има опит за изкуствено свръхстабилизиране на общественото устройство при променящи се обстоятелства. Революциите са вредни, защото често пораждат реакции също толкова крайни, колкото действията им, което хвърля държавите в хаос, от който по същество е невъзможно да се предскаже какво ще произлезе. Поради тази причина, първата и най – основна идея на консерватизма, която се базира на закони, произлизащи от законите на физиката е отхвърляне на революцията и приемане на еволюцията.

Втори принцип, свързан с първият е скептицизмът към новото, което е неизпитано и отвращението от риска, което от гледна точка на развитие на системите е оптималната политика, тъй като развитието е форма на серийно залагане. Трети принцип е приемане на ролята на външната среда, погрешността, непълнотата и не съвършенството на човека, неопределеността както в неговите действия, така и в действията на съдбата спрямо него. Дали това са неведомите пътища Божии или просто приемане на доказаната в математиката и физиката роля на случайността[i] от гледна точка на действието не е от значение. Значимото е приемането, че човекът не е съвършен, не е самодостатъчен и обществото е повече от сумата на частите си, то е сложна система, която е трудно да бъде разбрана само посредство дедуктивно умозаключения от логическо естество. Трябват или богатият опит на Традицията, или съществено математическо моделиране на мястото на силогизмите и пропозиционалната логика. Проблемът със сложните системи е, че моделирането има ограничена роля в тяхното разбиране и предсказване, поради което опитът дори в този случай е незаменим. Рецептите на традицията често са прости, като баланса на властите, представителността на демокрацията или обвързването на свободата с отговорността и на поколението с безкрайната верига от предци и потомци. Те са също така и работещи, защото са били опитвани отново и отново, а когато са били напълно отхвърляни, резултатът е бил катастрофален. Четвъртият принцип е гъвкавостта в идеите на консерватизма. За разлика от произтичащите от рационализма либерализъм и комунизъм, рожби на фалшивата дихотомия индивид-колектив, той не предлага окончателно решение на никой проблем, няма ясен и прост план за развитието на обществото, за ролята на индивида, за най – доброто решение на проблемите. Той не обявява края на историята, защото както и Едмънд Бърк казва „не можеш да предвидиш бъдещето от знанието си за миналото“. Историята се повтаря, но отчасти, напълно и несъвършено, винаги в нов контекст и при нови обстоятелства, точно както хаотичните колебания повтарят частично предишните и все така остава непредсказуемо тяхното поведение. Пети, основен принцип е приемането на естественото неравенство, в което ефектът на Матей създава своята наследствена аристокрация, без значение от времената и епохата. Това е неравенство на способностие, но най – вече неравенство в шанса, тъй като голямото богатство идва с голяма доза късмет поради този мултиплициращ ефект. Точно тук е ролята на Християнството, което превръща богатите в меценати и бенефактори, вместо в тирани. Християнският морал и етика са оптимални за реалността, в която Шансът е цар и хората предпочитат познатото пред непознатото. Той влияе на целия свят, дори и на тези, които не вярват, през модерните либерални и демократични принципи, които се основават на него, но и през самата култура на солидарност и търпимост, която създава и пропагандира благодарение на Интернет и силата на Западните държави[ii].

Иманентни ценности на консерватизма

Историята на писмения политическия консерватизъм започва с Бърк и достига до Тръмп – двама на пръв поглед напълно различни хора. Първият е човек на мисълта, умереността и добрия вкус, вторият е Ню-Йоркски бохем, популист и преднамерено вулгарен. Първият е убедено вярващ, докато вторият лекува екзистенциалния си страх с наркотика на властта, макар официално да признава ролята на религията за добруването на хората. Първият защитава ролята на аристокрацията и наследствената власт за стабилността на обществото, а вторият се афишира като народен човек в едно напълно егалитарно общество, макар да е милиардер от аристократичен произход. Първият никога не е чувал термина „национализъм“ поради времето, в което е живял, неговият патриотизъм е семеен и родов. Вторият е националист, който иска да направи Америка отново велика – лозунг зает от първата изборна кампания на Маргарет Тачър през 1950-а година[iii]. Първият е бил смятан за либерал, подкрепил Американската революция през 1776-а, докато не избухва Френската от 1789, след което става Бащата на консерватизма. Вторият е либерал в социално отношение, който сложи край на дебата за гей браковете в САЩ, като заяви, че каквото е решено от Върховния Съд е окончателно. Въпреки това те споделят много ценности, свързани с икономическата и лична свобода и отговорност, предпочитанието към реформата като инструмент на властта и желанието да постигнат нещо повече от благоденствие на индивида – благоденствие на страната като завещание към потомците.

Това са два края на една много дълга верига, която вижда серии от трансформации на политическата мисъл на консерватизма

1. Отваряне на консерватизма към по-долните слоеве на обществото и интегриране на обикновените, здравомислещи хора с естествената им консервативност

– Робърт Пийл , който присъединява консерваторите към т.нар. Reform Bill от 1832-ра, с която се дава право наглас на средните класи.

– Бенджамин Дизраели и Рандолф Чърчил, които отварят консервативната партия към всички, без значение от социалния статус.

– Либералният консерватизъм в САЩ с главен герой Ейбрахам Линкълн, който води гражданска война, отчасти, за да се спре робството, към което той питае лично отвращене

2. Отваряне на консерватизма към наследството на романтизма – национализма, с което той се отнема от либерализма и се укротява и опитомява доколкото е възможно в рамките на традицията, превръщайки го от чист колективизъм (разтварянето на индивидуалния разум в първичния хаос на нацията, като чиста емоция) в естествено продължение на родолюбието – тук главна фигура е Ото фон Бисмарк в създаването на единна Германия, нещо, което се налага от обстоятелствата поради междинното положение на немските феодални владения между Франция и Русия и периодично възникващата на картата Полша.
3. Отварянето на консерватизма към солидарността и субсидиарността, заложени в католическото социално учение, започнало от папската енциклика Rerum Novarum на папа Лъв XIII[iv], което защитава частната собственост и дребния бизнес от аристокрацията и монополите, но също така призовава за зачитане на достойнството на работника и човешко отношение към него, минало през дистрибутизма на Честъртън и Белок[v] и достигнало до християндемокрацията, която чрез Конрад Аденауер, Робер Шуман и други отъждествява идеите на Метерних за наднационално, Християнско обединение в рамките на свободна и демократична Европа – Европейският Съюз (започнал като митнически). Това отваряне позволява на консерватизма да отнеме солидарността и защитата на бедните от социализма и да ги направи работещи, така, както отнема национализма от либералите и го усмирява.
4. Отварянето на консерватизма към либертарианството в САЩ – една произлязла от класическия либерализъм финална идеология с утопичен привкус за неограничена лична свобода. Причината да е утопия е стремежът за децентрализация и ограничаване на обхвата на властта в епоха, в която обстоятелствата налагат все по-голяма глобална свързаност, на информационно, икономическо и властово ниво, поради технологичните революции и оръжията за масово поразяване. Анархизмът като крайна форма няма да предотврати хаоса. Разбиването на държавата на микродържави единствено ще ограничи обхвата му, но законите, по които тези държавички ще формират сложна система, произтичат от физичните. Глобалната свързаност на властово ниво ще изчезне, но на информационно и на икономическо ниво ще остане. Бъдещето ще остане опасно и непредсказуемо. Приемането му в рамките на традиционните структури го прави по-малко крайно и двигател на специфичната американска икономика на високи рискове с висока мобилност в двете посоки за индивидите (възход и падение), но и с високи награди за обществото и държавата като цяло. Подценяването на риска, което произтича от рационализма и игнорирането на външната среда и ролята на случайността тук е двигател на една благородна саможертва – почти всички загиват, но оцелелите носят огромни печалби, които мрежовата свързаност в държавата разпределя към всички дори ако не се отчита ролята на данъците.
5. Отварянето на консерватизма към прякото общуване с хората, харизмата, популизма и шоубизнеса в политиката, един отговор на либералната традиция, започнала от Джон Фицджералд Кенеди, Бил Клинтън и Барак Обама, на която отговор дават Рейгън, Тачър, Борис Джонсън и Доналд Тръмп. Глобално свързаният свят на информационно ниво се оказва овладян отново от консерваторите, вместо от либералите, както успехът на Тръмп въпреки нискобюджетната медийна кампания и вотът за Брекзит показаха.

Цялото развитие на консерватизма е издържано като стратегия за управление на риска – той е един укротител на бурните, нови идеи, плод на променящите се обстоятелства и либералната, рационалистическа философия, произвела концепции за детерминираността на събития, безпогрешността на човека и неговата добра природа, непознати в Древността, с малки изключения като Платон и неговият мистицизъм. Отварянето на консервативните партии постепенно към средните класи, обикновените хора, хоризонталното свързване в мрежите на националния мит и всички други преустройства ги правят доколкото е възможно безопасни.

Там, където консерватизмът се опитва да се върне към предишни състояния като дългосрочен естествен отбор, това е неуспешно поради променените обстоятелства и неустойчивостта на тези състояния. В Германия той не спира националсоциализма, дори може би подготвя почвата за него. В Русия той също е неуспешен и не спира най – кървавата европейска революция.

Поуките от тези събития, които причиняват страдание и хаос до наши дни е, че Времето неусетно изяжда всичките си деца. Най – доброто, което може да се направи е това да се случи, след като те са оставили потомство – на хора и идеи.

Всеки опит за прогноза кои точно ценности ще са вечни, е спекулация.

Може да се говори за първата производна на ценностите – тяхната промяна, както и за принципите и механизмите на консерватизма, които произлизат от начините, по които работят сложните системи, които са дотолкова вечни, доколкото са физическите закони.

Библиография:

[1] Превод: Манол Глишев и Тончо Краевски

[i] Ленард Млодинов, Походката на пияницата, БАРД, 2011

[ii] China on course to become ‘world’s most Christian nation’ within 15 years http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/asia/china/10776023/China-on-course-to-become-worlds-most-Christian-nation-within-15-years.html Retrieved at 6-09-2017

[iii] Margaret Thatcher, 1950 General Election Address http://www.margaretthatcher.org/document/100858 Retrieved at 6-09-2017

[iv] Leo XIII, Rerum Novarum, on Capital and Labour, http://w2.vatican.va/content/leo-xiii/en/encyclicals/documents/hf_l-xiii_enc_15051891_rerum-novarum.html Retrieved at 6-09-2017

[v] G.K.Chesterton, What’s Wrong in the World, 1910, http://www.gkc.org.uk/gkc/books/whats_wrong.html Retrieved at 6-09-2017